Гадна работа на улица „Гансън“

24 На малки глътки

Когато Кими се върна от кухнята, отпивайки от кутийка лека бира, Бетингър масажираше дясната си ръка.

— Искам да ти задам един въпрос — каза той — и ти обещавам, че отговорът ти ще си остане между нас.

— Добре.

Младата жена седна на дивана, придърпа пеньоара си и притисна студената кутийка върху натъртеното си дясно око.

— Днес взимала ли си някакви забранени вещества? Трева, хапчета?

— Какво е трева? — По лицето на младата жена се изписа удивление.

— Нещо, което би поставило под съмнение показанията ти, ако случаят някога стигне до съда.

— Не съм викала полицията — защити се Кими.

— Знам и ти благодаря, че ми разказа какво се е случило.

Макар че разказът на младата жена можеше и да не доведе до арест, потвърждаваше, че Себастиан Рамирес се крие.

— Свърши ли? — попита Кими. Беше очевидно, че иска да се върне към своята програма от трева, бира и игра с оръжието.

— Трябва да ми дадеш това — посочи Бетингър револвера.

— А аз какво ще правя, ако афроамериканецът се върне?

— Първо, не бива да оставаш тук. Има ли място, където можеш да…

— Ако не ми сложиш белезници и не ме извлечеш оттук — оставам.

— Няма да ти слагам белезници.

— Тогава оставам и точка.

— Добре, разбирам и имам доста пълна представа какво ще стане, след като си тръгна… — Бетингър посочи бутилката уиски върху плота и бонга, който стоеше под креслото със свалящата се облегалка. — Това е естествено, като се има предвид какво си преживяла. Освен това си мисля, че си права: малко вероятно е този тип да се върне. Не си видяла лицето му, не си надежден свидетел и не знаеш къде са Мелиса Спринг и Себастиан Рамирес. Обаче може да бъркаме. Може той или някой негов другар да се върне тук. Тогава какви са шансовете пияно момиче, което стреля за първи път, да победи въоръжен професионалист?

— Едно на три — каза Кими с надежда в гласа.

— Ще си по-близо до истината, ако промениш първата цифра в нула.

Младата жена се смръщи.

— Не може да си сигурен в това.

— Напълно сигурен съм. Освен това съществува опасността да се простреляш в крака или пръстите или да отнесеш някой съсед, докато си играеш с револвера. Бих се обзаложил за това.

— И ти си задник.

— Така казват.

— Добре. — Кими изпи леката си бира и посегна за револвера.

— Чакай!

Младата жена застина насред движението.

— Какво?

— Можеш ли да ми дадеш торбичка за него?

— Ако си тръгнеш.

— Дадено.

Бетингър приключи в апартамента на Кими следобед. Докато крачеше по каменната пътека, той потрепери, издиша облак пара и намести ръкохватката на пъхнатия в торбичка револвер, която стърчеше от джоба на канадката му като неясна заплаха.

Стигна до паркинга, където беше оставил жълтия хечбек.

— Мамка му!

По предното стъкло на колата имаше петна от строшени яйца, които приличаха на замръзнали храчки.

Бетингър се качи вътре, блъсна вратата да се затвори и запали двигателя, опитвайки се да потисне раздразнението си от гадния номер, който поне беше не толкова опасен колкото капана за мечки. Все още неприятно изненадан, натисна бутона за бързо набиране на телефона и долепи слушалката до ухото си.

Чу се предварително записаният глас на едрия мъж:

— Доминик Уилямс. — След това се чу сигналът на гласовата поща.

— Бетингър. Точно в момента напускам апартамента на Мелиса Спринг след много интересен разговор с нейната съквартирантка и потеглям за управлението.

Прекъсна връзката, нагласи отворите на отдушниците (в момента от тях духаше студен въздух) и зина за прозявка, която продължи не по-малко от десет секунди. Слънчевата светлина грееше в колата през призматичните петна от замръзнали яйца и се превръщаше в потискаща дъга.

В джоба на лявото му бедро телефонът зазвъня. Бетингър протегна ръка, отвори телефона и го долепи до ухото си.

— Да?

— Получих съобщението ти. — Доминик не звучеше доволен.

— Високо оценявам, че ми върна обаждането.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш?

— А ти? Започвам да си мисля, че на душата ти тежат много неща. Цяла купчина грижи.

Между ушите им за няколко секунди настъпи мълчание.

— Искаш ли да кажеш нещо? — попита отново Доминик.

— Искам да слушам. Искам да чуя историята на едни нещастни капути с тайни, заради които убиват ченгета. Знаеш ли някоя подобна история?

Настъпи мълчание, през което едрият тип отсреща или се опитваше да овладее гнева си, или се съветваше с друг човек.

Накрая Доминик каза:

— Може би.

— Значи в тази глава няма само бръмбари.

— Докога ще ме риташ по кокалчетата?

— Докато не ти дойде акълът в главата.

Едрият мъжага изсумтя в телефона.

— Трябва да седнем да поговорим. На четири очи.

— Да. Ти и твоето късо другарче.

— Ще бъде там.

— Нямам предвид патката ти.

— Мамка му, много добре зная какво имаш предвид. — Доминик не можа да удържи злостта, която вложи в отговора. — И така… къде?

— „Сечуанският дракон“. След двайсет минути.

— Дай ни трийсет.

— Имате двайсет.

Бетингър прекъсна връзката и прибра мобилния телефон. Понякога се питаше дали истинската причина да стане полицай не беше възможността да хока идиотите.

Скоро след това вече беше на улицата и караше в източна посока. Хората, колите и сградите се пречупваха, когато проникваха през замръзналия яйчен коняк, обаче изтощеният шофьор можеше да вижда достатъчно, за да кара безопасно. На половината от пътя лицето му се разтегли в поредната прозявка, която продължи, докато светофарът светна зелено.

Детективът ускори през кръстовището, докато се бореше с умората, която се опитваше да му затвори очите. Улицата се издължи и притъмня, а от облаците падна труп. Беше на гола жена, която приличаше на Алиса.

Стреснат, Бетингър се събуди и установи, че седи в колата, докато чака да светне зелено. Сърцето му блъскаше в гърлото, гърдите и слепоочията.

— Майчице Божия!

Свали прозорците, пъхна слушалка в ухото си и набра номера на жена си. Надяваше се, че студеният въздух и приятният разговор ще го държат буден през краткото време, което му оставаше да шофира. Гласът на Алиса прозвуча в ухото му.

— Сигурно си изтощен.

Бетингър изръмжа нещо в потвърждение.

— Някакви новини за изложбата в Чикаго?

— В два и половина ще говоря с Рубинщайн.

— Прекрасно. Надявам се всичко да мине добре.

— Благодаря.

— Кажи ми веднага, щом научиш датата на откриването, за да мога да пусна молба за няколко дни отпуска.

— Разбира се. Мисля, че ще е към края на март.

— Чудесно — тогава времето ще е по-хубаво.

— Ще бъде. Как е работата?

— Много. Може би тази вечер няма да успея да се прибера. — Ако не успееше хубаво да подремне, Бетингър нямаше да посмее да шофира обратно до Стоунсбърг.

— Нещо сериозно ли има?

— Да. — Той се надяваше, че когато Алиса чуе в новините за Стенли и Джането, ще види и снимките на заловените им убийци.

— Пази се. — Тя знаеше много добре, че не бива да пита за подробности, щом той не ги предлага доброволно. — Моля те, не прави от това навик — да не се прибираш у дома.

— Няма.

— Май носът ти се запушва.

Бетингър вдиша през носа и усети, че лявата му ноздра е запушена.

— Права си.

— Разбира се, че съм. Купи си капки за нос и от разтворимите витамини.

— Ще си купя капки за нос. — Той зави по улицата с четири ленти. — От тези витамини полза никаква. Отиват напразно в нужника.

— Няма нищо лошо в допълнителните витамини.

— Паплачта във Виктъри е напълно здрава.

— Гледай да се разсъниш.

— Разбира се. — Табелата на „Сечуанския дракон“ се появи от дясната страна на улицата и детективът включи мигачите. — Ще се срещна с едни идиоти.

— Ако не ти кажат каквото искаш да знаеш, позволявам ти да проявиш грубост.

— Благодаря.

— Можеш да направиш същото, ако съм заспала, когато се прибереш у дома… — Мръснишки смях се изтръгна от гърдите на възрастния мъж, който живееше в гърдите на Алиса. — Разрешавам ти да проявиш грубост.

— Дадено.

— С цел оргазъм — уточни Алиса.

— Задачата приета.

Старецът се изкиска.

Бетингър скри револвера на Кими под пътническата седалка и смени лентите на движение.

— Обичам те.

— Аз също. Довиждане.

— Довиждане.

Детективът натисна спирачките, завъртя волана и влезе в ресторантския паркинг. Там видя своя партньор, облечен в сиво, да стои до сребристата си кола и да отпива от чаша. Едрият мъж вдигна очи, забеляза жълтата кола и хвърли напитката си в боклука. Горещото кафе се плисна върху кубче замръзнала пилешка супа, което се разчупи с пукот.

Задната врата на колата се отвори и Такли слезе от нея, закопчавайки сакото на яркосиния си костюм. Точно в момента, в който той и неговият бивш партньор влизаха в ресторанта, жълтата кола се плъзна в очертанията на едно от паркоместата.

Мислейки си за мъртвите полицаи и печена патица, Бетингър слезе от колата си и влезе в „Сечуанския дракон“. Докато се оглеждаше в заведението, където имаше по-малко от дузина клиенти, го обгърна топлият въздух, миришещ на чесън, оцет и фъстъци. Седнали един до друг на ъгловата маса, където Илейн Джеймс беше вечеряла за последен път в живота си, Доминик и Такли го чакаха.

Появи се Харълд Жанг.

— Заедно ли сте?

— Донякъде.

Бетингър се отправи към масата, където седяха двамата, и издърпа стола срещу тях. Седна спокойно и протегна ръка към чайника.

— Няма нужда да превръщаме това в закуска — обяви Доминик.

— Аз ще ям. — Детективът си наля, вдигна чашата до устните си и започна да издухва облачета пара през масата.

Такли го зяпаше. Витилигото беше превърнало лицето му в географска карта от розови океани и млечнобели острови. В средата на порестата му география лежаха две леденосини езера.

— Докато аз ям, вие, момчета, ще говорите. Един вид ще ме забавлявате — добави Бетингър.

Шареният мъж махна с лявата си ръка. Сенки се простряха върху масата, когато се появиха Хуан и Пери.

Бетингър вдигна поглед към тях.

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Сега в Китай е Нова година. — Бледото рижаво ченге се тръшна на един стол и погледна партньора си. — Нали така?

Азиатецът с белези от шарка по лицето седна.

— Да, Годината на маймуната.

Такли взе чайника, напълни чашата си и огледа Бетингър.

— Не бива да се ебаваш с нас. — Гласът му беше тих и напълно безизразен.

— Търся убийци на ченгета и ще се ебавам с всеки. — Детективът от Аризона отпи от чая си. — Ако стойката ти е добра, няма да паднеш.

Пери погледна към Хуан.

— Този тип е като кучето, за което четох.

— Кое?

— Онова, което можело да подушва нещата от много далеч. Шестнайсет километра, а може и повече. Всъщност било цирково куче.

— Правило е фокуси?

— Когато било малко. Както и да е, федералните издирвали в Западна Вирджиния един от онези луди сървайвъри. Прочели за кучето и го качили на самолета.

— Първа класа?

— Трябва да проверя. Напомни ми. Та пуснали кучето навън, дали му да помирише чорапите на този тип и то толкова бързо хукнало подире му, че никой не могъл да го настигне.

— Решително животно.

— Дори по кучешките стандарти. На следващия ден намерили кучето. В устата си стискало един от пръстите на беглеца, а във врата му била забита тояга, която излизала от другата страна.

— Мъртво?

— Аха. — Пери поклати глава. — Хората са като кучетата.

— Дори повече от чернокожите детективи, които знаят всичко?

— И дума не може да става за сравнение.

Бетингър си напълни чашата отново и погледна Такли.

— Започни със своето другарче Себастиан Рамирес.

Сините очи на шарения човек останаха безизразни.

— Какво се опитваш да направиш?

— Да хвана убийците на ченгета, преди да нанесат друг удар.

Такли се загледа замислено в своя чай.

— Какво мислиш, че правим ние?

— Пазите тайна и си покривате задниците. — Бетингър реши да стигне до края. — Тероризирайки съквартирантката на Мелиса Спринг.

— Не знам за какво говориш. — Лицето на шарения мъж беше като от камък. Никое от останалите ченгета не каза или направи нещо.

— Глупости. Започни с онова, което каза на Себастиан в болницата, за да оттегли обвиненията. Готов съм да се обзаложа, че не е било: „Боже, колко съжаляваме“ или „Следващият инвалиден стол ще бъде за наша сметка“.

Тежко мълчание се спусна върху масата. От спокойната повърхност на чаените чаши се вдигаше пара, но иначе нищо друго не помръдваше.

— Вие сте имали отношения със Себастиан — продължи Бетингър — и предполагам, историята им предхожда неговото осакатяване. Ако споделите с мен информация, можем да работим заедно, за да го намерим.

— Търсиш ли го? — попита Такли.

— Да. Затова ми разкажете историята, в която вие и той сте главните герои. Може би заглавието й е „Мошениците“.

— Майната ти — каза Доминик.

Бетингър отпи от чая и остави чашата обратно на чинийката.

— Не съм тук, за да завързвам приятелства.

Хуан издиша тютюнев дим.

— Това е преумаляването на века.

По масата се плъзна сянката на Харълд Жанг.

— Готови ли сте да поръчате?

— Да — каза детективът от Аризона. — Аз ще взема дандан нудъли, печена патица и задушени листа от пресен грах.

Когато надраска идеограмите в бележника си, собственикът вдигна очи:

— А за вас, господа?

— Никой друг няма да яде.

— Сигурни ли сте? Нашата храна е много, много добра.

— Никой друг няма да яде.

Харълд Жанг си тръгна с неприятно чувство.

Такли стана от масата и сложи слънчевите си очила.

— Успех с това разследване, детектив Бетингър.

Доминик, Хуан и Пери също станаха и последваха шарения мъж към изхода. Докато се отдалечаваха, един от тях подхвърли:

— Внимавай да не отнесеш тояга във врата. Седнал сам на ъгловата маса, където Илейн Джеймс беше изяла последната си вечеря, умореният петдесетгодишен детектив вдигна порцелановата чаша до устните си и откри, че е празна.