Гадна работа на улица „Гансън“

33 Смазващи дълбини

От високоговорителите на джубокса, който трансформираше баси в нещо като шумолене на насекоми, се лееше безцелно китарено соло. Седнал в сумрачната светлина на ъгловото сепаре, Пери размаха ръка, за да разпръсне дима от цигарата на Хуан. Обикновено рижият търпеше лошия навик на партньора си, без да се оплаква, обаче по време на свръхдълги дни като днешния му беше трудно да не обръща внимание на въздуха, преситен с канцерогени.

— Ако аз хвана рак, а ти не, ще сложа меланома в ориза ти.

— Може да забележа бучката.

— Ще ти кажа, че е тофу.

Сипаничавият азиатец обърна глава, издиша мръсотия и докато гасеше цигарата в сплесканата кутийка от бира, искрите се разхвърчаха във формата на цвете.

— Просто трябваше да ми кажеш.

— Не исках да бъда груб.

Лявото рамо на Пери още го наболяваше от куршума, който беше отнесъл през ноември. Болката му напомняше деня, в който той, Хуан, Доминик и Такли бяха пипнали лъжливата торба с лайна, заради която бе убит детектив Лоурънс Уилсън. Макар Себастиан да имаше законен повод да се оплаква от тази акция (както и от други), сегашните му репресивни мерки изглеждаха прекомерни… ако не и доказателство за чиста лудост. Джането и Дейв Стенли бяха добри, почтени полицаи (почти до безполезност) и никога не бяха срещали латиноса, нито пък Нанси Блокман и Ейб Лот, срещу които по-рано тази вечер бе извършено покушение.

— Трагична работа — каза Пери и вдигна халбата със силна тъмна бира. — За Джането и Дейв.

Хуан вдигна чаша с охладена джинджифилова бира.

— За Джането и Дейв.

— Хич не ми се ходи на това погребение — отбеляза рижият, докато бършеше пяната от горната си устна. — Италианците не умеят да се владеят.

— Ха, това е преумаляването на столетието!

— Предполагам, че храната ще е хубава… и много. Когато празнувахме шестнайсетия рожден ден на дъщеря му, имаше толкова пържени равиоли, че можехме да се разположим на лагер. — Пери отпи още една глътка бира. — Ще доведеш ли Хедър?

— Погребенията на полицаи й докарват кошмари — отговори Хуан и остави джинджифиловата си бира. — И без това цялата тази история достатъчно я разтревожи.

— Напълно разбираемо.

И както всеки път, когато гледаше мрачно на живота, Пери се сети за двамата си синове в Калифорния, за тяхната майка и нейния съпруг — мъжа, с когото неговото потомство споделяше всичко, с изключение на 50 процента от генетичния си код и първите две години от своя живот.

— За момчетата ли се замисли? — попита Хуан.

— Може би. — Рижавият не беше виждал децата си от по-миналогодишната Коледа, когато се бе качил на самолета, за да ги посети в Сан Франциско. По време на това пътуване се беше оплел в спор с Дан, богаташкия адвокат, за когото жена му се беше омъжила, който едва не завърши със сбиване.

— Всичко е скапано.

— Трябва да се видиш с момчетата.

— Знаеш ли кое е гадното в цялата тази работа? Когато с този капут Дан се разгорещихме, моите деца — синовете ми — взеха неговата страна, страната на техния пастрок, някакъв шибан адвокат. И мога да ти кажа, че ако се беше стигнало до истинско сбиване, щяха да помагат на него.

— Трябва да ги видиш.

— Случилото се няма нужда от продължение. Или пък скапан римейк в 3D.

— Няма нужда да е в Сан Франциско. Това е територията на Джил и Дан. Заведи синовете си в някой рибарски град или курортно селище. Някое ново и различно място, което може да стане ваше.

Пери обмисли предложението.

— Може би.

— Не си им баща в традиционния смисъл, така че не се преструвай на такъв. Ти си добър човек, умно ченге и добър приятел. Покажи им този човек и те ще поискат да имате някакви отношения.

— Ще помисля по въпроса.

— Виж се с тях.

Пери извади изпушената наполовина цигара от пепелника и я пъхна в устата на Хуан.

Между двамата партньори, които бяха приятели още от първата си година в полицейската академия, настъпи почтително мълчание.

Сипаничавият азиатец щракна запалката си. Светлината на пламъка огря лицето му, осветявайки само по-плитките кратери. Тютюневите снежинки пламнаха.

Парчето с безцелното китарено соло се беше сменило със соул изпълнение от седемдесетте години.

Чернокожи мъже пееха със съвършено синхронизирани фалцети за сладоледената неделя и Пери стигна до заключението, че това трябва да е метафора за жена или за нейните най-прелестни части.

— Чуй ги тия типове — подхвърли рижият. — Някога чернокожите бяха толкова готини… много по-готини, отколкото някое бяло момче би могло да се надява някога да бъде. Човече, какво, по дяволите, се е случило с тях?

— Станаха афроамериканци.

— Колко жалко. — Пери отпи глътка и оправи превръзката през рамото си. — Този Бетингър е твърде раздразнителен.

— Обикновено интелектуалците са раздразнителни.

— Защо?

— Защото тъпите копелета непрекъснато ги питат „защо“.

— Преди минута каза, че съм умен.

— Нещата се променят.

Пери пак отпи от бирата си.

— Мислиш ли, че ще намерим Себастиан?

— Ще го намерим. — Хуан дръпна от цигарата си. — Макар точно в момента да се случва нещо много по-важно…

— Какво?

— Кой.

— Кой?

Сипаничавият азиатец издиша и рижият проследи дима с поглед, докато се носеше към бара, където една яка мадама с платинена коса се бе изложила на показ. Лилав пуловер и тесни черни панталони се бяха впили в екипировката й.

— Какъв екземпляр — отбеляза Пери. — Поглежда ли насам?

— Два пъти.

— Това прави четири очи.

— Не забравяй грима.

Пери огледа напитката, докато пътуваше към устата на жената.

— Това вътре маслинка ли е?

— Със сигурност не е мини авокадо.

— Изглежда малко самотна или… може би изоставена? — Рижият разходи бирата до устата си, после я остави на масата. — Може би има нужда от малко развеселяване?

— Хората казват, че си смешен.

— Ще се пробвам.

Жената прибра платинена букла зад лявото си ухо и попи ъгълчето на устата си със салфетката. Движенията й бяха чувствени и провокативни.

— А дори още не съм се пуснал.

— Отивам да играя карти. — Хуан върна цигарата в миниатюрното сърце и стана от масата. — Забавлявай се.

— Когато се прибереш у дома, предай на Хедър най-топлите ми и настъпателни поздрави.

Всички, които бяха срещали съпругата на сипаничавия азиатец, бяха малко влюбени в нея.

— Вероятно няма да го направя.

— Не ме карай да я открадна от теб — предупреди го Пери.

— Ти не си неин тип.

— По какви си пада?

— Обезпаразитени.

— И това от приятел.

— Такава е приказката.

— Празни приказки като в черква, а?

— Точно така. — Хуан си облече палтото. — До утре.

— Пази се.

Сипаничавият азиатец сви рамене.

— Не се пали много. Навън е опасно и човек трябва да внимава.

— Ще внимавам. Късмет с маслинката.

— На нас, рижавите, винаги ни върви.

Хуан пусна крива усмивка, което се случваше рядко, и на тръгване потупа своя партньор по гърба.

Пери надигна халбата, докато не я изпразни, остави я на масата и се измъкна от сепарето. Някакво парче с църковен орган и певец с подходящ за госпъл глас бе сменило песента за сладоледа.

Протягайки се, рижият детектив огледа бара. Мястото вдясно от жената с платинената коса бе заето от един тип, който нямаше шанс, а от лявата й страна столчето беше свободно.

— Забелязах нишата — обяви Пери, кацвайки на празното столче.

Платиненият екземпляр остави напитката си, оправи тесния си лилав пуловер и отметна кичур от заостреното си изразително лице, вероятно от германски произход. Макар сумрачната синкава светлина да не позволяваше да се каже дали е употребила значително количество грим, на детектива въобще не му пукаше, защото у тях всички лампи бяха с реостати.

— Друг път не съм те виждал тук — продължи Пери.

— Обикновено имам по-добри хрумвания. — Гласът на жената беше нежен, а гърдите й предизвикваха неудържим интерес.

— Казвам се Пери.

Завладян от тревожни мисли, платиненият екземпляр не отместваше очи от маслинката.

— Ако искаш, може да използваш псевдоним — предложи Пери — или пък аз да ти дам име от онези, които се използват в хумористичните петстишия.

Жената продължи размислите си в мълчание.

— Виж — обясни Пери, — седеше тук и ми хвърляше погледи — лесно забележими като прожектори. И аз дойдох. Обаче съм възпитан и ако искаш да останеш сама, ще си вървя.

— Няма нужда да си тръгваш.

Напитката левитира към устата на платинения екземпляр и маслинката изчезна. Дъвчейки, жената остави чашата си за мартини на бара.

Пери наблюдаваше движенията на тевтонските й челюсти.

— Обзалагам се, че зъбите ти са много нежни.

Едва забележима усмивка заигра по устните на жената.

— Нежни и остри.

Сдъвканата маслинка беше преглътната.

— Аз съм Кристи.

С вдигнат пръст детективът привлече вниманието на келнера, истинско мълчаливо, трътлесто и мрачно превъплъщение на своя вид.

— Мартини за дамата и тъмна за мен.

— Аха. — Екземплярът с престилката се обърна към своите бутилки и принадлежности.

Пери насочи вниманието си към Кристи.

— Това истинското ти име ли е?

— Отзовавам се на него.

— Обичам отзивчивостта. Наоколо ли живееш?

Платиненият екземпляр се смръщи.

— Нима ти приличам на някой, който живее в този район?

Детективът разбра, че разговоря с човек, който има известен умствен багаж.

— Изглеждаш така, че можеш да живееш където поискаш.

— Това комплимент ли беше?

— Надявам се.

— На мен ми прилича по-скоро на подмазване.

Багажът се превръщаше в бреме.

— Хубавите момичета винаги имат избор — защити се Пери. — А красивите жени — десетократно повече.

— Значи жените са за това? Да ги гледат?

— Не, не, разбира се, че не. Аз си падам и по миризмата.

— Нали каза, че си възпитан?

— С пълно основание.

— Защо тогава превръщаш жените в обекти?

Тогава детективът разбра, че Кристи обича да ходи на демонстрации и митинги.

— Всеки човек, когото не познаваш, е обект. Когато взаимодействаш с него така, в разговор, се ориентираш какво има в този обект.

— Обаче ти се интересуваш главно от външния вид.

— Не. Всичко започва с външния вид, защото така действа привличането в онази част от мозъците ни, която не можем да контролираме. — На Пери му хрумна идея. — Покажи ми снимка на последното си гадже.

— Изтрих я.

Детективът извади телефона си, който имаше връзка с интернет.

— Кажи ми как се казва.

— Няма.

— Обзалагам се, че е хубавеляк — обяви Пери, докато прибираше телефона си. — Обзалагам се на хиляда гущера, че не си се издигнала над грубите импулси на физическото привличане и не си имала връзка с плешиво и пъпчиво джудже само защото е страхотна личност.

— Ти не си чак толкова привлекателен — каза платиненият екземпляр с усмивка.

Детективът се отпусна, доволен, че е успяла да навигира успешно през първото минно поле.

— Казвали са ми, че съм достатъчно привлекателен.

Халба бира блъсна Пери по лакътя и докато празната чаша за мартини се смени с пълна, той извади двайсетачка и я остави на бара. След като прибра банкнотата, създанието с престилката се върна в своето леговище.

Кристи кимна одобрително.

— Благодаря ти.

— Удоволствието е мое. — Пери вдигна чашата си. — За красивите обекти.

— И за тези, които не са толкова късметлии.

Вратата на тоалетната се отвори и бяла светлина плисна в бара, осветявайки двамата, сякаш са главните герои в импровизиран мюзикъл. Пери можа добре да огледа Кристи, чието лице показваше известно износване, но все още беше твърде привлекателно като цяло. Ако трябваше да направи предположение, би казал, че е младееща и здрава четирийсет и две годишна жена.

— Аз съм на четирийсет и две — обяви Кристи, когато остави чашата си на плота.

— Никога не бих могъл да предположа.

Вратата на тоалетната се затвори и прожекторът изчезна. Тревожните мисли отново завладяха платинения екземпляр.

— Какво има? — попита Пери.

Кристи въздъхна. Той мразеше този звук, защото жена му го използваше за общуване през последната нещастна година от техния брак. Обаче днес в бара го подмина, без да се дразни.

— Тази вечер трябваше да се срещна тук с един човек — обясни жената.

— Късметлийка си ти.

— С един мъж.

— Пак си късметлийка.

— Миналата седмица излязох с него, прекарахме наистина чудесно и трябваше да се срещнем тук. — Кристи си погледна часовника. — Преди повече от час.

— И изведнъж нещата се промениха към по-добро.

Изражението върху лицето на жената не потвърждаваше заявеното от детектива и той веднага разбра, че напразно е прахосал усилията си. Докато отпиваше от бирата си, огледа наоколо за нови възможности.

Кристи сложи питието си на бара.

— Мисля, че е време да си повикам такси.

Изведнъж самотната звездичка на надеждата отново заблещука в черния вакуум на пространството.

— Нямаш ли кола? — попита Пери.

— Един приятел ме докара. Джордън — това е мъжът, с когото имах среща — има кола и…

— Пак извади късмет.

— Благодаря, не — жената поклати глава. — Съжалявам, но предпочитам да взема такси.

— Не се притеснявай, аз съм ченге.

Съмнение помрачи лицето на платинения екземпляр.

Детективът остави бирата си на плота и показа значката.

— Значи наистина си ченге — каза Кристи с облекчение. — Ако нямаш нищо против… бих искала да си тръгна сега.

— Разбира се. Къде живееш?

— На Четвърта, пресечка на „Съмър“.

— Значи ще имаш достатъчно време, за да измислиш телефонен номер.

Кристи изпи течността, останала в чашата за мартини, и я остави на бара.

— Няма да измислям.

Пери й помогна да си облече палтото и я съпроводи до паркинга, където тъмносинята му луксозна кола стоеше под неоновата табела с опърпана четирилистна детелина, която, изглежда, беше намирана вече няколко пъти. Издишвайки пара, той отвори вратата за своята гостенка.

— Благодаря — каза Кристи, докато влизаше в колата. Думите й увиснаха във въздуха — ясно видимо облаче, осветено в зелено от бръмчащия неон.

Пери заобиколи колата, мислейки за децата си там, на запад (които в действителност бяха много по-големи, отколкото в неговите мисли), и за съвета на Хуан и скоро стигна до решение. След като остави платинения екземпляр, ще звънне на своите момчета да ги пита дали искат да отидат на планина — може би в Каскейдс или Каролина. Сега в Сан Франциско беше осем часът и двамата трябваше да са си вкъщи и будни.

Той влезе в колата, затвори вратата и завъртя ключа. Басово бръмчене се понесе от торпедото и шофьорът погледна своята спътница.

Жената трепереше.

— След минутка ще стане топло.

Кристи кимна. Отново изглеждаше прекалено заета със своите проблеми.

— Наред ли е всичко? — Пери бутна ръчката на отоплението до края.

— Просто ми е студено.

Той остави отговорът да увисне във въздуха, включи на скорост с ранената си ръка, излезе назад от мястото за паркиране, намери празната улица и подкара по нея.

Топлина и мълчание изпълваха плюшения интериор.

— По какво още си падаш, освен да сваляш ирландски ченгета?

— Обичам да чета.

— Книги, списания? Онзи блог за кучета, който си позволява да използва мръсни думички?

— Книги.

— Трилъри, любовни романи?

— Любовни романи? — леко се засмя жената. — Не и откакто станах на четиринайсет.

— Значи не си чела „Нашето вечно лято“.

Кристи изглеждаше изненадана.

— Чел ли си я?

— Да, и мисля, че е доста добра. — Детективът спести, че накрая беше плакал.

— Приемам честната ти дума. — Това беше казано иронично, но не прозвуча неприятно.

Пери завъртя волана обратно на часовниковата стрелка и излезе на Съмър Драйв. Не се виждаха никакви пешеходци. Само в далечината нечии стопове се шмугнаха в странична улица.

— Какви книги четеш? — попита детективът.

— Най-вече история и понякога шпионски романи.

— Трябва да ми препоръчаш заглавия.

— Разбира се.

Кристи пусна една прозявка, която не изглеждаше съвсем истинска, и Пери я изтълкува като намек. Въздухът се стопли и следващите няколко километра двамата споделяха мълчанието и неравностите по улицата. Беше изненадващо приятно преживяване.

Колата мъркаше, а отвън градът беше тъмен и пуст. Минаха край магазин за плочи, затворен от осемдесетте, Пери включи радиото и избра станция, която пускаше стари хитове. Банда гласовити жени пееха за момче на име Били Джим, за когото току-що бяха решили, че въобще не е добър.

— Харесвам това парче — обади се Кристи. — Напомня ми за младостта.

— Във Виктъри ли си израсла?

— За съжаление.

Пери избягна един мъртъв гълъб и продължи разговора.

— С какво друго се забавляваш?

— Взимам филми под наем.

— Какви? Няма да си помисля лошо за теб, ако са фетишистки.

— Чуждестранни филми. Много обичам да гледам за други страни и култури.

Лицето на Пери се разведри, когато чу отговора.

— Гледала ли си „Смазващи дълбини“?

— Не мисля.

— Японски, черно-бял — действието се развива в подводница.

— Не си падам по военни филми.

— Този е изключение, защото е най-добрият, правен някога.

— За какво се разказва?

Макар детективът да подозираше, че Кристи просто иска да убие времето, докато стигнат до дома й, реши да задоволи любопитството й.

— Няма да ти го разказвам целия — обясни той, — а само ще го щрихирам…

После прочисти гърлото си, сякаш щеше да вдига тост.

— Япония е на път да загуби най-голямата война в историята — Втората световна. Главният герой във филма е Тайшо. Той е капитан в японския военноморски флот. Тайшо има приятелка, с която са сгодени. Юки е сладко миньонче, което работи на поточната линия във фабрика, където се произвеждат торпеда за подводници. Времената са тежки и фабриката изостава с производството, макар всички да работят на смени по осемнайсет часа на ден без почивни дни. Юки е изгубила три пръста в машините и кашля лошо.

Обаче Тайшо я обича и такава.

Лично императорският главнокомандващ му възлага задача. Заповедта му е да закара една миниподводница до важна точка в Тихия океан и да потопи всички вражески кораби, които се намират на това място. Включително един самолетоносач.

Няма никаква вероятност да успее, обаче Тайшо е войник, воин, който ще направи онова, което му е заповядано. Това е неговата мисия и накрая го очаква почетна смърт.

Ако има нещо, което японците обичат повече от сурова риба и роботи, това е честта.

Тайшо прекарва последната нощ с Юки. Разговарят, вечерят, правят любов. Това е стар филм, затова за секса се намеква със силуети, цветя и подобни работи. Наистина стилен и романтичен. Той не й казва каква е неговата мисия. Просто й казва да бъде щастлива, независимо от всичко.

Пери почувства как очите му започват да смъдят.

— На сутринта Тайшо пъха всичките си пари под възглавницата на Юки и й оставя бележка да напусне фабриката и да отиде да живее някъде на чист въздух.

След това отива да събере екипажа си. В него е и най-добрият приятел на Тайшо — Горо, който е едър, як тип, скромен и обичащ веселието, от хората, които всеки обича. Има и един белокос, еднорък възрастен пияница, както и кльощав пъпчив младеж с очила — в този момент от войната вече са използвали много завързаци.

Четиримата заминават за миниподводницата в очукана кола, каквито може да се видят в Кенефа. Тя е направена за двама души, но трябва всички да се напъхат вътре.

Натоварват торпедата и Тайшо им нарежда да изхвърлят леглото му, за да могат да натоварят още. Подводницата се нарича С-73.

— Не са ли я наименували някак? — попита Кристи.

— Японците не правят така.

— И така С-73 напуска пристанището. Спецефектите изглеждат много добре за онова време, но това е стар филм, така че човек не може да му придиря много.

Фаровете осветиха знака, обозначаващ завоя към Десета улица. Пери погледна спътницата си.

— Ти каза Четвърта, нали?

— Да.

— По пътя към местоназначението им Горо и младежът с очилата играят карти и разговарят за това какво е да имаш деца, а едноръкият старец не спира да разказва за внучка си и как ще я заведе на минералните бани в Киото, когато войната свърши.

Тайшо слуша този разговор и дори няколко пъти се включва, преструвайки се, като разказва какво ще прави след войната. Не им казва, че мисията им е самоубийство, за да може да се порадват на своя последен ден.

Пери зави по Четвърта улица.

— Кажи къде.

— И какво стана с тях?

— Трябва да го гледаш. Може някой път да го гледаме заедно.

— Може би. — Кристи посочи една сива сграда. — Ето там.

Детективът натисна спирачките и завъртя волана по часовниковата стрелка.

— Мога ли да използвам тоалетната ти? Чака ме дълъг път.

Платиненият екземпляр го огледа преценяващо, докато той паркираше зад син джип със затъмнени стъкла.

— Нищо няма да ти направя — защити се Пери, съзнавайки, че молбата му изглеждаше нагласена. — Виж, ако не искаш — няма проблем. Ще направя лед в някой пасаж.

Кристи вдигна показалеца си.

— Само тоалетната?

— Само тоалетната.

— Ще ми разкажеш ли какво се е случило с С-73?

— Не искам да ти развалям удоволствието от гледането — отговори Пери, докато преместваше лоста на скоростите и изключи двигателя. Напрегнатата сцена, когато екипажът разбира, че мисията им е самоубийствена, беше от любимите на детектива, както и тази с бунта, когато Горо загива, спасявайки живота на Тайшо. — Наистина трябва да го гледаш.

— Добре. — В гласа на Кристи прозвуча тъжна нотка.

Пери слезе от колата. Главата му беше обвита в облак пара, докато затваряше вратата.

— Ох, изпуснах си чантата — каза жената и изчезна зад арматурното табло.

Внезапно детективът разбра.

Три дълги черни цеви се появиха от прозорците на тъмносиния джип.

Пери протегна ръка към своя полуавтоматичен пистолет.

Бял огън с пукот изригна от автоматите. Куршумите прогориха дупки в лицето, ръцете и гърдите на детектива.

Пистолетът му изтрака на паважа.

Улицата отново потъна в мрак.

Асфалтът се блъсна в лицето на Пери. Вътрешностите му къркореха и бълбукаха, превърнати в кървава каша.

Заработи двигател и един мъж нареди:

— Качвай се.

Ботушите с високи токчета на Кристи затропаха по настилката.

Кръв бликна от устата на детектива, когато каза:

— Знаех… че си на ч-четирийсет и две.

Чу се трясък от затваряне на автомобилна врата.

Животът се оттичаше от Пери, тялото му вече беше безчувствено. Използвайки всичките си останали сили, той се обърна настрана и погледна тъмносиния джип. От задната част на колата излязоха двама души с нахлузени на бледите лица дамски чорапи, с кожени ръкавици и черни палта. Всеки от тях стискаше военен автомат.

Пери затвори очи и се оттегли в своя любим филм.

Скоро след бунта противникова подводница напада С-73, въвличайки Тайшо и неговите хора в продължителна битка на различни дълбочини. Скоро едноръкият старец и пъпчивото дете последват Горо в смъртта.

Вода нахлува в повредената миниподводница и тримата мъртви мъже са вторачили очи в самотния оцелял. На крачка от смъртта и размишлявайки за безсмислието на съществованието, Тайшо пълзи по пода, подготвя последното торпедо и го вкарва в торпедната тръба. Челото му се сбръчква, когато забелязва нещо необикновено — нещо малко и бяло е заседнало в двигателя. Окървавеният капитан внимателно го изважда и зяпва, когато осъзнава какво държи в ръка. В дланта му е показалецът, принадлежал някога на неговата годеница Юки. Съдбата му е дарила късче от неговата любима, така че с чест да се изправи срещу смъртта.

Войникът решително изстрелва последното торпедо. То полита във водата и американският самолетоносач избухва в ярки пламъци, които приличат на японското бойно знаме. Когато отломките падат във водата, Тайшо потъва в черните дълбини, смазващите недра на океана, стиснал пръста на своята годеница в ръка.

Воинът е удовлетворен.

— Вкарайте го вътре — каза мъжки глас.

Груби лапи сграбчиха ръцете на Пери и го повлякоха по асфалта. Щракна метална ключалка.

— Хвърлете го отзад.

Детективът се озова във въздуха. Миг по-късно се стовари на корава повърхност. Наоколо миришеше на отпадъци и кръв. Вратата се затвори и светът потъна в мрак.

Преструвайки се, че стиска пръста на Юки, Пери Молой сви дясната си длан и умря.