Гадна работа на улица „Гансън“

38 По-важно от яйца

Главоболие като живо пулсиращо създание изпълваше главата на Бетингър. Той неохотно отвори очи.

Мотелската стая, в която лежеше, беше черна с изключение на равнобедрения триъгълник улична светлина и зеления екран на цифровия часовник, който показваше два и половина сутринта. По време на дългия ден непрекъснато се бе наливал с кафе и само преди минути излишеството от кофеин най-сетне бе победило изтощението му и го беше измъкнало от царството на сънищата.

— Мамка му.

Бетингър познаваше много добре петдесетгодишното си тяло и беше сигурен, че няма да успее да заспи отново, докато не хапне нещо и не изкара останалото в системата му кафе с вода.

Той се прозя и изведнъж яркозелените цифри изчезнаха. Нещо се беше настанило между него и часовника.

Бетингър грабна пистолета.

Осветеният екран се появи отново, съпроводен от леко шумолене.

Детективът засрамено свали пистолета си и изруга вестника, който лежеше на нощното шкафче и бе оживял с помощта на вентилатора на тавана.

Той светна нощната лампа и меката й кехлибарена светлина заля помещението. Барикадата пред вратата изглеждаше недокосната.

Бетингър стана от матрака, протегна се и взе мобилния си телефон. Екранът го уведоми, че няма съобщения. Проверката на килима откри ключовете от колата му, плъзнати под вратата, както му бяха обещали.

Реши, че ще отиде с колата до закусвалнята „При Клод“, за да хапне яйца, а после ще се върне, за да поспи още малко. Дори само още един час със затворени очи щеше да му помогне да преживее настъпващия ден.

Отиде до вратата на тоалетната, промуши с ръка мрака и заопипва стената, за да открие ключа за лампата. Той щракна и крушката на тавана светна.

Присвил очи, Бетингър влезе в помещението, изпика се и си изми ръцете. Направи си няколко пъти гаргара с гореща вода, но не можа да измие ужасния вкус от устата си, който му напомняше изгоряла гума.

— Мамка му.

Докато се обличаше, с удоволствие си спомни, че в закусвалнята има купа с безплатни ментови бонбони срещу лош дъх. Макар сигурно да бяха там от седемдесетте години, щеше да изяде поне няколко.

Обу си ботушите, прибра ключовете, сложи пистолета в кобура, закопча канадката, угаси лампата и издърпа дивана от вратата. Очите му свикнаха с мрака и той се вслуша внимателно. Стаята тънеше в тишина, както и светът отвън.

Детективът тихо дръпна резетата, завъртя топката и отвори леко вратата. Стоманената верига се опъна и докато надничаше през процепа, студеният вятър охлади дясното му око. Във външния коридор, който опасваше втория етаж, нямаше никого, а задният паркинг беше празен, като изключим неговата кола, залята от светлината на натриевите лампи, оцветяваща стъклата й в още по-грозно жълто от нейното собствено.

Изложеното на студения вятър око на детектива започна да замръзва, затова той се дръпна от отвора.

Хванал пистолета си, махна веригата и излезе в нощта. Зимата го нападна като звяр, ненавиждащ всяко човешко същество.

Докато заключваше вратата на стаята си, Бетингър огледа алеята и по-тъмните околности. Изглежда беше единственият глупак навън по това време на нощта толкова на север от екватора.

Прибра оръжието, стигна до стълбищната площадка и се спусна на приземния етаж. Прекоси пустия тъмен пасаж, който водеше до паркинга.

Пред лицето му блесна светлина.

Той извади пистолета и едва тогава осъзна, че онова, което го беше уплашило, е собственият му дъх, ярко осветен от една от натриевите лампи.

— Боже мили.

Изпитващ неловкост от своята нервност, Бетингър прекоси задния паркинг, за да стигне до колата си, вече снабдена с две нови гуми. Отвори шофьорската врата и на седалката откри лист хартия.

Бетингър се плъзна зад кормилото, затвори вратата и запали двигателя. Когато колата се събуди, извади мобилния си телефон и влезе в интернет. Преди девет часа Хлъзгавия Сам беше най-добрата връзка на полицейското управление със Себастиан и Бетингър искаше да разбере дали са успели да хванат мошеника.

След кратък размисъл мобилният телефон улови сигнал. Детективът отвори акаунта си, но отсъствието на служебни имейли в пощенската му кутия не говореше нищо хубаво за напредъка на случая. В горната част на екрана до прозорчето с надпис „Обаждания“ бе изписано името Жак Бетингър.

— Мамка му.

Детективът отвори имейла, който беше изпратил баща му.

Тракащият радиатор се опитваше да вдигне температурата във фризера, в който седеше Бетингър, до тази на хладилник. Той включи на скорост и натисна газта. Докато жълтата кола прекосяваше задния паркинг, детективът свали курсора до думата „Татко“, пъхна слушалката в ухото си и натисна бутона за избиране, знаейки, че няма смисъл да отлага разговора.

Колата заобиколи мотелската сграда, а в ухото на шофьора се чу сигнал свободно.

Фарове блеснаха срещу предното стъкло.

Бетингър присви очи и светна с дългите на идващата насреща кола. Чу се повторно сигнал свободно.

Ярките светлини отслабнаха и детективът видя другото превозно средство — тъмносив пикап, който в момента спираше в далечния край на паркинга. Помъчи се да види лицето на човека зад волана, но то беше скрито от козирката на черно бейзболно кепе и тъмната противослънчева ивица в горната част на предното стъкло, която беше разрешена на хората от Мисури.

За трети път се чу сигнал „свободно“. Микробусът спря на едно от местата за паркиране, а Бетингър излезе от паркинга.

— Изглежда си избрал много вълнуващо място за живеене — се чу дълбок, скърцащ глас в слушалката. — Истинско съкровище.

Бетингър погледна в огледалото за обратно виждане, но не можа да види през страничното стъкло на буса, което беше затъмнено. Може би този тип бе прекарал нощта с проститутка или в момента някоя се беше свила на пътническата седалка, така че да не може да бъде видяна отвън. За гладния детектив яйцата бяха много по-важни от тези нарушения.

— За какво искаш да говорим? — попита той баща си.

— Още ли възнамеряваш през следващите пет години да се изплъзваш от куршумите?

— Нима предпочиташ да не ги избягвам? Да ти уредя малко сувенири? — детективът провери огледалата си, пусна мигача и смени лентата за движение.

— Знам, че се мислиш за умен, но не бива да забравяш, че си разводнено копие на човека, с когото разговаряш.

— Значи приносът на мама за моето ДНК е бил вода?

— Има известни несъвършенства.

— Отношението ти към починалата е направо трогателно.

— Точно този твой сарказъм те прати в негърския Сибир.

Бетингър мина край един зелен като грах седан.

— Това означава ли, че няма да ни дойдеш на гости? Защото ще го приема като бонус.

— Какво, да не те е страх да се изправиш срещу баща си на шахматното поле?

Шахът беше единственото занимание, на което двамата Бетингър можеха да се наслаждават съвместно, вероятно защото ограничаваше голяма част от караниците им в рамките на двуизмерно четириъгълно пространство, разделено на квадрати.

— През последните две години започна да сдаваш багажа — добави Жак. — Мисля, че умствените ти способности са започнали да отслабват.

— Случва се.

Осемдесет и шест годишният му баща ставаше раздразнителен, изгубеше ли повече от две партии една след друга, и от време на време детективът губеше, за да има мир.

— Ако се чувстваш неловко, няма нужда да говорим за това.

— За какво искаше да говорим? — попита Бетингър докато намаляваше, за да завие по Съмър Драйв.

— Смяташ ли да останеш във Виктъри?

Детективът погледна в огледалото си за обратно виждане, което показваше тъмния пуст булевард зад него.

— Заради убийствата ли ме питаш?

— Не, разбира се. Причината е, че един астролог не харесва посоката, в която се движи Сатурн.

Сарказмът на стареца беше лепкав като мед.

— Възможно е след известно време да ме преместят, но аз ще довърша срока на службата си независимо от мястото. — Бетингър смени лентата на движение, за да избегне умрял гълъб. — Виктъри не ми харесва, но знам, че тук мога да се окажа полезен.

— Да, повечето мъченици не успяват да получат хемороиди.

— Не знаех тази подробност.

— Освен това не успяват и да оплешивеят.

— Що се отнася до оплешивяването, още не съм успял да те настигна.

— Ако останеш във Виктъри, никога няма да успееш да го направиш.

— Значи това ме съветваш? Да си тръгна?

— Или си намери атомна бомба.

— Ха, май долавям южняшки акцент. — Макар да не се съмняваше от кого е наследил своя характер, Бетингър все пак се надяваше, че не е толкова неприятен, колкото своя създател. — Добре, нещо друго?

— Знам, че ме смяташ за досаден…

— Не е вярно.

— Млъквай. Знам, че ме смяташ за досаден, но онова, което се е случило на тези полицаи, е международна новина. Когато я чух, влязох в интернет и почетох малко по въпроса. — Жак подсвирна. — Двайсет и осем вестника сочат Виктъри за най-лошия град в цялата страна. — Той замълча, давайки възможност на думите му да проникнат в главата на сина му. — Знам, че ще направиш това, което си решил, но колкото по-рано бъдеш преместен от онази канавка, толкова по-добре.

— Това е извън моя контрол.

— Алиса и децата далеч ли са?

— На повече от час път.

— Как са?

— Добре. Наскоро предложиха на Алиса да направи изложба в голяма чикагска галерия.

— Каква галерия?

На детектива не му се слушаше филипика срещу ционизма, затова скри името Дейвид Рубинщайн от баща си.

— Забравих.

— Ако името не е запомнящо се, значи не е добро място за търговия.

Фаровете на жълтата кола осветиха знака за Петдесет и осма улица.

— Трябва да затварям.

— Защо си още буден? Да нямаш любовница?

Тази склонност Бетингър не беше наследил от баща си.

— Чао.

— Намери си бронежилетка.

Линията прекъсна.

Раздразнен, детективът извади слушалката от ухото си и зави по Петдесет и шеста улица. Районът беше много тъмен и той се опасяваше, че закусвалнята може да е затворена въпреки табелата на входната врата, която обявяваше, че подобно нещо не се случва. Ако беше малко по-буден, щеше да се обади от мотела в „При Клод“, преди да тръгне насам.

Откъм северната страна на улицата скоро се появиха четирите осветени витрини на закусвалнята. Детективът включи мигача, намали и се озова в паркинга.

Оттам огледа вътрешността на закусвалнята. Тройка брадати шофьори седяха в сепаре близо до входа. На една ъглова маса светлокожа латиноамериканка с цигара в ръката явно кореше един прегърбен мъж.

На стол в ъгъла седеше дългурест чернокож мъж с бяла униформа на готвач, престилка и боне на главата, който четеше вестник.

Бетингър слезе от жълтия хечбек, заключи вратата и влезе в закусвалнята. Вътре беше топло и миришеше на пържени картофи. От високоговорителите над главите на хората като радостно приветствие се лееше рап.

— Ето менюто. — Готвачът го плъзна по плота. — Фритюрникът вече не работи, така че няма нищо фритирано.

— Бих искал яйца.

— Колко и как?

— Четири. — Детективът метна една шепа ментов дропс в устата си. — На очи.

— Картофи? — предложи готвачът, докато сгъваше вестника си.

— Добре.

Мъжът стана от мястото си. Беше висок някъде между метър и осемдесет или два и нещо.

— Препечени филийки?

— Пълнозърнести.

— Пумперникел върши ли работа?

— Добре, обичам ръжен хляб.

— Кафе?

— Без кофеин и кана вода.

— Разбрано. Седни където искаш.

— Благодаря.

Бетингър отиде при сепаретата край прозореца и си избра най-отдалеченото от това на камионджиите. От другата страна на закусвалнята жената метна показно цигарата си и стрелна заучен поглед.

— Казвам се Буфърд, ако имаш нужда от мен — представи се готвачът, докато отваряше вратата към кухнята.

Детективът кимна в знак на благодарност, огледа паркинга, след това хвърли поглед към другата страна на улицата. Там една улична лампа хвърляше жълтеникава светлина върху двора на магазин за употребявани коли, който беше затворен от години, макар над счупените прозорци на офиса още да стоеше рекламата: „Невиждани цени — невероятно изгодни сделки!“.

Бетингър се запита дали хората, които измислят подобни реклами, са човешки същества.

Мъжът, който седеше прегърбен до жената с вид на латиноамериканка, излезе от закусвалнята и когато вратата се затвори зад него, детективът погледна отново към ъгловата маса. Две черни очи и прясно начервени устни вече го очакваха.

Бетингър посочи с ръка празната пейка в сепарето си и жената кимна. Макар че сигурно не знаеше нищо важно за Себастиан или екзекуциите, тя може би беше колежка на Илейн Джеймс или пък беше чула нещо за нейното убийство. Дори нищо да не научеше, разговорът с нея най-малкото щеше да заглуши рапа.

Пръстени мека кожа се показваха изпод късата й пола с цвят на лавандула и над върховете на високите до бедрата й ботуши, докато крачеше през заведението, прегърнала бяло кожено палто с дясната ръка. Тракането на високите й токчета прекъсна като с магическа пръчка разговора на шофьорите.

— Искаш ли да седна тук?

Устата й работеше несиметрично и леко заваляше думите. Макар да беше най-малко на двайсет и пет, заради този дефект изглеждаше много по-млада.

— Моля, заповядай.

Жената напъха долната част на тялото си под масата и понамести полуразголените си гърди, които бяха големи, но правдоподобни.

— Нали не си ченге?

— Не.

Една от най-удобните заблуди на криминалните беше вярата им, че на този въпрос трябва да се отговори честно.

— Още си с канадка? — отбеляза жената. — Бързаш ли, или има нещо друго?

— Не си падам по студеното време.

Жената приглади ръба на лавандуловата си пола.

— Откъде си?

— Джорджия.

— Бизнесмен? — Това предположение беше изказано с надежда.

— Точно така.

— Какъв бизнес?

— Продавам самолети.

— Това е добър бизнес, нали? — Вълнението усили акцента на жената, който прозвуча като венецуелски.

— Точно така, само че са нужни големи складови площи.

— За самолетите?

— За самолетите.

— Аз съм Даниела.

— Приятно ми е, аз се казвам Жак.

— Компания ли си търсиш за през нощта?

Нещо се промъкна в паркинга и се плъзна зад един от камионите. Бетингър не можа да види каква е колата, обаче забеляза, че влезе в паркинга с угасени фарове. През канадката улови ръкохватката на пистолета.

— Чакаш ли някого? — попита Даниела.

Вратата на кухнята се отвори и се показа Буфърд, който носеше табла с чаша кафе и кана вода.

Бетингър стана от мястото си.

— Върни се на твоята маса.

На лицето на жената се изписаха объркване и раздразнение.

— Защо тогава ме покани?

Детективът се обърна, мина край готвача и се насочи към задната част на ресторанта, влезе в тоалетната и отвори леко вратата. После залепи око до отвора и зачака.

Даниела се върна на масата си, а готвачът разтовари донесеното. Вън на паркинга черна сянка се разля като локва масло по никелираната решетка на един от камионите.

Бетингър силно се съмняваше, че на това публично място ще го приближи убиец, но по природа беше предпазлив, а и се чувстваше задължен да се изолира от цивилните… дори това да означаваше, че ще трябва да яде яйцата си със стайна температура. Телефонът му завибрира, но той не вдигна, нито откъсна очи от витрината.

Отвън подвижното нещо се превърна в две замъглени фигури. Детективът стисна пистолета си, а в това време мобилният му телефон отново завибрира.

Той изчакваше.

Входната врата се отвори и в закусвалнята влезе добре изглеждаща чернокожа двойка, облечена официално. Жената носеше повито и гукащо бебе, а мъжът буташе луксозна количка. Изглеждаха щастливи и Бетингър заключи, че не са от града.

Телефонът му започна да вибрира отново. Той погледна екрана и установи, че го търси партньорът му.

Притисна слушалката до ухото си.

— Да?

— Къде си? — попита Доминик.

— В „При Клод“.

— Провери дали не те следят и стой далеч от прозорците.

— Какво…

— Убити са още полицаи — екзекутирани и с отрязани пишки, а повечето от останалите са изчезнали. Това е геноцид срещу ченгетата и трябва да се покриеш.

Бетингър изведнъж се почувства като призрак.

— Какво знаеш?

— Прилича на координирано нападение из целия град. Неколцина негри в джип стреляха по мен и Такли, но се прецакаха, а след това ние започнахме да проверяваме нашите подред. Пери е изчезнал, а Хуан така и не се е прибрал. В момента сме у Зволински и всичко е покрито с кръв.

Тръпки полазиха по гърба на Бетингър.

— Отишли са в дома на инспектора?

— Да.

Ужасна мисъл мина през главата на Бетингър. Той излетя от тоалетната и се блъсна в младия чернокож баща.

— Внимавайте — скара му се смаяният човек.

Докато прекосяваше на бегом помещението, детективът прибра мобилния телефон и извади полуавтоматичния пистолет, готов да повали или застреля всеки, който би се изпречил на пътя му.

Когато профуча край нея, венецуелката изпищя:

— Той има пистолет!

Замислен за семейството си в Стоунсбърг, Бетингър се носеше към входната врата. Съзнанието му се беше свило, а периферното зрение бе изчезнало.