Гадна работа на улица „Гансън“

41 Амоняк

Дългите светлини превръщаха падащите снежинки в ярки бели светулки. Потегляйки бързо към магистралата на Стоунсбърг, Бетингър погледна към своята кола и тъмносивия микробус, които още стояха на автомобилната алея пред празната къща.

Оркестрова музика се чу в слушалката като сигнал „не затваряй“ и се сблъска с попмузиката, която беше пуснал от авторадиото, за да отклони вниманието на дъщеря си от разговора си.

Симфонията спря.

— Господин Бетингър? — попита един човек, който имаше особено ясен тенор.

— Да. Вие ли сте офталмологът?

— Не, аз съм оптометрист, казвам се доктор Едуардс.

— Има ли офталмолог?

— Съжалявам, но доктор Синг е в отпуск. Ако имам някакъв въпрос, ще се свържа с нея, но съм се справял и друг път с подобни неща.

Това беше казано без сръдня, разкривайки равнище на професионализъм, което вдъхна на Бетингър доверие към очния специалист.

— Добре.

— Какво се е случило?

— Тя е в безсъзнание, така че не знам подробности, но в лявото й око е напъхан плат — бельо. Дълбоко. Натъпкано е като тапа.

Снежинки се трупаха по предната стъкло.

— Вижда ли се самото око?

— Не.

Чистачките махнаха снежинките от стъклото.

— Какво се е случило, преди да бъде пъхнато бельото там?

— Ще попитам. — Детективът излезе на магистралата и намали малко звука на стереото. — Карън?

Момичето трепна.

— Какво?

— Видя ли какво направи мъжа с маската на маминото око?

Карън кимна.

— Какво се случи?

— Когато ни каза да се съблечем голи, мама му се разкрещя и той извади едно от онези щракащи неща, които използват в пощата.

Стомахът на Бетингър се сви.

— Макетен нож?

Карън кимна.

— Той направи така — момичето прониза въздуха с дясната си ръка.

Детективът почувства фантомна болка в дясното си око.

— Добре, скъпа — каза той и отново усили радиото. — Слушай музика.

Карън насочи погледа си отново към чистачките, които бързаха да разчистват снега.

— Била е промушена в окото с макетен нож — обясни Бетингър на доктор Едуардс.

Настъпи миг тишина.

— На какво разстояние сте от болницата? — попита оптометристът.

Детективът видя приближаващия знак за изход от магистралата.

— На по-малко от петнайсет минути път.

— Добре, аз слизам в спешното. Тя…

— Какви са шансовете да спасите окото й?

— Трябва да я видя, за да мога да кажа.

Детективът реши да не притиска лекаря за прогноза, без да има достатъчно данни.

— Добре.

— Има ли нещо друго, което да се нуждае от внимание?

— Изгубила е малко кръв — каза Бетингър и погледна в огледалото за обратно виждане Алиса, чиято гръд продължаваше равномерно да се издига и пада. — Пулсът й е постоянен, но слаб.

— Знаете ли каква е кръв…

— Нула положителна.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре. Алергична ли е към антибиотици?

— Не.

— Добре. Моля, карайте внимателно заради снега. Няколко минути повече или по-малко няма да са от значение.

— Ще внимавам — обеща детективът и смени лентата за движение.

— Ще ви чака носилка. Аз съм афроамериканец, с бръсната глава и козя брадичка.

— Звучиш като бял човек.

— Значи уроците не са били напразни.

— Аз карам малка синя семейна кола.

— Ще те чакам.

— Благодаря. — Детективът прекъсна линията и отново намали радиото. — Скъпа?

Карън го погледна.

Бетингър стъпка ужасните картини в главата си и се насили да зададе на дъщеря си един от най-ненавистните въпроси, които човек може да си представи.

— Какво ти направи този мъж?

Момичето сведе поглед към малките си пръстета.

— Карън?

— Каза ми да се съблека и да легна на леглото или ще ослепи мама.

— Направи ли ти нещо?

— Върза ме и ми запуши устата с бикините.

— Нещо друго?

Момичето поклати глава.

— Не.

Облекчен, Бетингър се наведе и целуна скъпата си дъщеря по челото.

— Ти беше много смела.

Карън гледаше как снежинките се трупат по предното стъкло. Започна нова песен, която приличаше много на предходната. Детективът отново увеличи звука.

— Харесва ли ти?

Лесно възбудимото малко момиче, което обикновено или мразеше, или обичаше повечето неща, сега само сви рамене.

Дванайсет минути по-късно малката синя семейна кола се озова пред кафеникавата стоунсбъргска болница „Спасение“. Бетингър угаси двигателя, докато на шест метра от него вратите на спешното отделение се плъзгаха назад и се отваряха. Оттам излязоха бял санитар и мъж, който отговаряше на описанието, което си направи доктор Едуардс. Между забързаните мъже се виждаше носилката на колела.

— Остани тук — нареди Бетингър на дъщеря си. — Аз ще бъда наблизо.

— Добре.

Той отиде в задната част на колата, вдигна жена си от седалката и я положи върху носилката. Оптометристът съзря момичето на пътническата седалка.

— И тя ли е била там?

— Да. А синът ми е…

Гласът на Бетингър се пречупи. Очите му се напълниха със сълзи, когато всичко, което беше потискал до момента, изригна и го заля като цунами. Успя само безмълвно да посочи с треперещ пръст багажника.

— Синът ти? — попита доктор Едуардс.

Детективът кимна с глава.

— Съжалявам — каза оптометристът. Съчувствието му прозвуча искрено.

Бетингър знаеше, че не може да си позволи да рухне психически пред собствената си дъщеря, затова потисна този прилив на силни чувства.

— Мога ли… да оставя колата… тук? — попита той, докато триеше с ръце очите си.

— Няма проблем.

Детективът взе дъщеря си и двамата тръгнаха след количката през отварящите се настрани врати. Озоваха се в ярко осветена чакалня с бежови стени. Покрай тях бяха подредени дивани, тапицирани с изкуствена кожа, на масата имаше списания, а на една от стените — цифров телевизор.

— Засега изчакайте тук — каза доктор Едуардс, без да забавя ход, бързайки към вътрешността на спешното отделение. — Документите ви са при колегата на рецепцията.

Бетингър кимна.

— Когато сте готови, той ще повика хората от моргата.

— Добре. — Детективът още не беше готов да се срещне с човек от моргата.

— Когато разберем повече, ще ви повикаме — добави оптометристът, докато бутаха количката с Алиса през люлеещата се врата.

— Благодаря.

Бетингър хвана Карън за ръката и я поведе към диваните, където една мексиканка, която приличаше на високо джудже, миеше пода.

— Мирише на пикня — каза момичето на баща си.

— Това е амоняк. Дезинфекцира.

Карън заобиколи ивицата мокри плочки и настоя:

— Мирише на пикня.

— Съгласен.

Момичето седна на дивана срещу телевизора, където течеше местният новинарски бюлетин от снощи. Изведнъж сериозното лице на говорителя бе заменено с дебела котка от рисуван филм, която имаше впечатляващи мустаци и топла жилетка.

— Благодаря — кимна Бетингър на чистачката, която държеше дистанционното в дясната си ръка. — Новините не са за деца.

— Точно така.

Дребната жена размаха отново мопа, все едно беше гребло, и загреба към бакборда.

Бетингър се обърна към Карън.

— Искаш ли да си свалиш якето?

Без да отмества поглед от телевизора, момичето поклати глава.

— Ходи ли ти се до тоалетната? Тя е тук съвсем наблизо.

Дъщеря му отново отклони предложението.

— Искаш ли нещо за пиене?

Карън сви рамене.

— Ябълков сок? — предложи Бетингър. — Или от червени боровинки?

— Червени боровинки.

— Отивам ето там… — Той посочи автомата, който стоеше в другия край на чакалнята. — Може ли?

Дебелата котка падна по особено сложен начин от триколката си, но Карън не реагира на номерата й. Изглежда травмата й бе започнала да се превръща в психически шок.

— Веднага се връщам.

Бетингър целуна дъщеря си по темето и закрачи към автомата. По пътя си натам извади мобилния телефон, маркира името на своя партньор, който го беше търсил четири пъти през последния час, и натисна бутона за връзка.

Доминик вдигна още при първото позвъняване.

— Добре ли си?

— Един ме чакаше у дома. Убих го, но той застреля сина ми, а жена ми е в тежко състояние.

— Мамка му! — Едрият мъжага строши нещо. — А малката как е?

— Физически е наред, но е в шок.

Бетингър стигна до автомата.

— В болницата ли си?

— Да. Как е положението във Виктъри?

— Отвсякъде изскачат трупове — изчезналите полицаи и вероятно хора, които са видели нещо.

— Пери и Хуан?

— Екзекутирани са. Значките и пишките им ги няма както при останалите.

Детективът се почувства безсилен.

— Моля се всичко това да се окаже кошмар.

— Човекът, който е работил на рецепцията в „Сънфлауър“ е изчезнал.

Бетингър си спомни, че беше написал адреса си на бланката, която подаде на човека, и изведнъж му стана ясно как убиецът бе открил малката червеникавокафява къща в Стоунсбърг.

— Значи е мъртъв — обясни детективът. — Убиецът нямаше задръжки.

— Научи ли нещо от него?

— Не, но остави един микробус, който ще претърся, когато мога.

— Тези педали от полицейското управление в Стоунсбърг включиха ли се?

— Не. Всичко се разигра бързо и без много шум.

— Не им се обаждай.

— Нямам такова намерение. — В гласа на Бетингър имаше мрачна нотка.

— Значи знаеш какво трябва да се направи.

— Знам.

— Да не се притесниш?

— Дъщеря ми е травматизирана, жена ми ще ослепее с едното си око, а синът ми е в багажника на шибаната кола — изсъска детективът. — Няма да се притесня.

— Нито аз и Такли.

Бетингър пъхна монета в автомата и набра номера на затворническата килия, в която лежеше кутийката със сок от червени боровинки.

— Нещо ново за Себастиан?

— Откакто си тръгнахме от Зволински, с Такли притискаме разни хора, но никой нищо не знае.

— Зволински появи ли се?

— Все още се води изчезнал.

Червената кутийка беше извадена от килията си от автоматична ръка.

— Нещо около Хлъзгавия Сам? — попита Бетингър.

— Кадетът още е пред сервиза — преди малко говорих с него — но Хлъзгавия не се е появявал.

Роботът пусна кутийката в улея, който стигаше до долното отвърстие.

— Веднага щом мога, ще взема буса на убиеца. — Детективът се наведе, бутна клапата, която затваряше отвърстието, и извади напитката. — Но не мога да тръгна преди да съм говорил с жена си.

— Добре. Звънни, ако има нещо. Дори да е едно от твоите можебита.

— Ти също.

— Добре.

Линията прекъсна.

Бетингър се върна в другия край на чакалнята, даде кутийката с напитката на Карън и се приближи към рецепцията, зад която седеше младеж с акне, очила и късо подстригана руса коса. До полуизядена поничка лежеше голяма книга за изкуство, отворена на картина, изобразяваща топчест мъж в модно облекло, който държеше в лявата си ръка малък жълт дългоопашат папагал, все едно че беше сладолед на клечка.

Птицата имаше притеснен вид.

— Може ли?

Рецепционистът плъзна черна папка по плота.

— Благодаря — кимна Бетингър и взе документите. — Предлагате ли дневни грижи?

Младежът погледна към Карън.

— За нея ли? — трохичка падна от устата му върху модната дреха на човека с папагала.

— Да.

Рецепционистът плъзна към него синя папка.

Бетингър взе и нея, прочисти гърлото си.

— Трябва да говоря с някого от моргата.

— Имате труп?

Детективът кимна и сега получи бяла папка.

Някой го повика по име:

— Джулс Бетингър. — Той погледна по посока на гласа. На вратата, която водеше към вътрешността на спешното отделение, стоеше белият санитар, който беше излязъл с доктор Едуардс да ги посрещне.

— Моля, елате с мен.

— Секунда.

Остави трите разноцветни папки на дивана до Карън.

— Няколко минути ще ме няма.

Момичето не отговори.

— Аз ще й правя компания — предложи малката чистачка.

— Кажи на тази мила жена или на мъжа от рецепцията, ако имаш нужда от мен.

— Добре.

Детективът прегърна дъщеря си и се затича към вратата на спешното. Когато наближи вратата, санитарят я отвори пред него.

— Тя е в съзнание.

На Бетингър му се догади. Пое си дълбоко дъх, мина през вратата и пое към най-любимия си човек на този свят, на когото скоро щеше да съобщи най-страшната новина, която някога ще чуе.