Гадна работа на улица „Гансън“

39 Злоупотреба с превозни средства

Бетингър излетя от закусвалнята, метна се в колата си и запали двигателя. Остави пистолета на пътническата седалка и натисна газта.

Колата се стрелна назад и избумтя в бордюра. На Петдесет и шеста улица детективът завъртя волана, смени скоростта и натисна газта до края. Гумите изсвириха като на писта за „Формула 1“.

Докато летеше към Съмър Драйв, Бетингър отвори мобилния си телефон и го залепи на ухото си.

— Още ли си там?

— Да — потвърди Доминик. — Вкъщи ли си отиваш?

— Да. — Детективът се опита да не си представя ужасяващи сцени.

— Защо просто не им се обадиш… за да провериш дали са добре?

— Защото, ако някой е при тях… ако някой ги държи за заложници… не искам да знае, че се прибирам. А ако вече са… — Това не беше изречение, което Бетингър можеше да завърши. — Ако вече се е случило нещо лошо, искам да изненадам онзи, който ме чака.

Гумите изсвириха, когато хечбекът изхвръкна на Съмър Драйв.

— Добре. Аз и Такли ще идем да вземем Нанси от болницата и да я настаним на безопасно място. След това ще потърсим Пери и Хуан. Обади се, щом разбереш какво е положението у вас. Ако имаш нужда от подкрепление, ще дойдем веднага.

— Благодаря.

Колата му се движеше толкова бързо, че сякаш прегазваше предните си светлини, затова Бетингър пусна дългите.

— Внимавай — предупреди го Доминик. — Току-що се превърнахме в застрашен вид.

— Вие също внимавайте.

Детективът прекъсна връзката и профуча край един мотоциклет, язден от прегърбен мъж, зад чийто гръб като раница бе залепнала дребна жена.

В огледалото си за задно виждане Бетингър гледаше как мотористите се отдалечават, докато накрая му заприличаха на двойка чифтосващи се насекоми.

Двигателят ревеше.

Бетингър прелетя край просветваща в жълто сфера и стрелна поглед към арматурното табло — бялата стрелка потрепваше уплашено в дясната част на скалата, сочейки скорост сто четирийсет и осем километра в час. Знаеше, че ако някой скитник се засили да пресича, ако на платното има по-голяма дупка, или някоя насрещна кола го заслепи със светлините си, ще претърпи тежка, ако не фатална катастрофа.

Вдигна крака си от педала, за да намали скоростта. Не му беше лесно да кара с по-безопасна скорост, но трябваше да се погрижи да се прибере невредим при семейството си.

При приближаването на всяко голямо кръстовище натискаше клаксона и след петнайсет минути се озова в южните покрайнини на Виктъри, където улиците бяха в още по-лошо състояние. Колата заподскача, сякаш я подмятаха океански вълни, и той беше принуден отново да намали скоростта.

Носейки се към отвора на тъмния тунел с осемдесет и осем километра в час, детективът натисна клаксона. Един силует размаха крайници и изчезна в някаква цепнатина.

Колата профуча през подлеза и излетя от другата страна, където размаза един гълъб и закачи мантинелата, но Бетингър я овладя, подкара нагоре по рампата към магистралата, излезе на нея и със свирещи гуми продължи напред.

Натиснал газта докрай, се понесе на юг. Дългите му светлини поглъщаха линиите на пътната маркировка, все едно са забранени вещества. Двигателят виеше на високи обороти.

Със скорост сто петдесет и два километра в час Бетингър се носеше към тримата души, които бяха неговият свят. Камъчетата се превръщаха в червена градушка, изстрелвана назад под светлината на автомобилните стопове.

Детективът провери дали някой не го следи, макар че би било невъзможно друга кола да го следва незабелязано при подобна скорост. Не видя нищо.

Разстоянието между двата града бързо намаляваше.

Движението беше разредено и той надминаваше всяка срещната кола. В огледалото му за обратно виждане надминатите коли не се задържаха повече от петнайсетина секунди, докато се носеше с рев по междущатската магистрала. Едва когато видя знака за Стоунсбърг, се сети да пусне отоплението. Вентилаторите задухаха топъл въздух към камъните, в които се бяха превърнали юмруците му, стиснали волана.

Натисна спирачките и завъртя волана, за да влезе в рампата, извеждаща от магистралата. Навлезе в предградията с умерена скорост, докато не се озова на пет преки от своята къща. Там намали още скоростта и изгаси фаровете.

Мракът го погълна.

Очите на Бетингър се разшириха, привиквайки към мрака.

Гъсти облаци закриваха парчето луна, увиснало високо в небето, и слабата светлина, която то излъчваше, гледжосваше малките къщи и четириколесните любимци пред тях. Къщите бяха заобиколени от килими мъртва трева, която приличаше на гласпапир.

Колата тихо се движеше напред. Един поглед към арматурното табло осведоми детектива, че е четири и седемнайсет минути сутринта. Когато мина през близкото кръстовище, той огледа страничните улици и видя само мрак и неясни сиви сенки.

Продължи на запад, пресичайки безжизнени улици със скорост, по-ниска от двайсет и четири километра в час. Беше почти на края на своето пътуване.

Лунната светлина осветяваше табелката за Дъглас Авеню — улицата, на която живееха той и неговото семейство. Гърдите му се стегнаха, задушавайки свитото му сърце. Макар да бе участвал в множество физически сблъсъци и в три престрелки, пряката заплаха срещу семейството му го уплаши повече от всичко преживяно досега.

Завъртя волана по посока на часовниковата стрелка и взе завоя.

Свали прозореца, хвана пистолета и впи очи във високата дървена ограда, която скриваше по-голямата част на червеникавооранжевата къща от техния съсед на север.

Хечбекът пълзеше по улицата. Смразяващата зима нахлуваше през прозореца и щипеше очите на Бетингър, докато разстоянието между предницата на колата му и неговата къща се скъси до три метра.

Стиснал пистолета си, той мина край оградата и видя своята къща. На лунната светлина червеникавооранжевите стени изглеждаха сиви. Всички прозорци бяха тъмни. Вратата на гаража беше затворена и нямаше коли на автомобилната алея.

Всичко изглеждаше нормално.

Облекчението пропълзя по черепа, врата и раменете му, но той беше предпазлив по природа и подозрителен по занаят, затова не натисна спирачките.

Жълтият хечбек продължи на юг, а зад волана Бетингър размишляваше. Възможно беше колата на убиеца да е скрита в гаража, но от друга страна, би било твърде невероятно интелигентното лошо момче да използва шумно и несигурно устройство като автоматична врата. По-умният начин стрелецът да организира засадата би бил да остави колата си някъде наблизо и да се върне пеша.

Докато пълзеше на юг, Бетингър оглеждаше района. Колите му бяха познати, а къщите — тъмни.

Стигна до края на пряката, зави в източна посока и пое по пресечката, която използваше винаги, когато трябваше да отиде до центъра на Стоунсбърг. Повечето от колите, които виждаше, му се струваха познати и нищо не му изглеждаше не на място.

Пак завъртя волана по посока на часовниковата стрелка и излезе на улицата, която се простираше успоредно на неговата къща. Не беше минавал често оттук и се съмняваше, че ще забележи нещо особено.

Продължи на север. Нещо провлече погледа му и миг по-късно стомахът му се сви.

На автомобилната алея на една от неосветените къщи беше паркирал сиво-черен микробус.

Беше сигурен, че е същият, който влезе в паркинга на мотела точно когато той тръгваше оттам.

Един убиец се намираше в града, където беше неговото семейство.