Гадна работа на улица „Гансън“

42 Алиса и Джулс разговарят

Санитарят поведе Бетингър надолу през тясна зала, покрай няколко компютъра и го въведе в ярко осветено бяло помещение, разделено на множество клетки. Миришеше леко на дезинфектанти. Докато двамата го прекосяваха, минаха край един бял дебелак, момиче в инвалидна количка, проснат възрастен човек, свързан с тюркоазна машина, която писукаше и съскаше като някаква механична змия. Иззад едно от дръпнатите пердета се чу маниакален смях, а детективът не можа да разбере дали човекът е луд, или е жертва на злонамерено гъделичкане.

Санитарят заведе Бетингър при доктор Едуардс, който в момента си миеше ръцете в мивката от неръждаема стомана. Изражението му беше мрачно.

— Ще ослепее ли с това око? — попита детективът.

— Да. По-голямата част от ретината е разрушена. — Оптометристът изтръска излишната вода от ръцете си и извади една хартиена кърпа от дозатора. — В момента й вливаме антибиотици и плазма. Искам я колкото може по-здрава преди идването на анестезиолога.

— Защо е нужна пълна упойка? — попита обърканият Бетингър.

Доктор Едуардс захвърли смачканата кърпа в кошчето.

— Защото трябва да отстраня окото и да почистя мястото.

Детективът почувства, че му прилошава.

— Не може ли да се направи с местна упойка?

— Искам да свърша работата както трябва. Не можем да рискуваме инфекция на подобно място.

— Каква инфекция?

— Стафилококова. Може да бъде фатална, ако попадне в мозъка.

Стаята се завъртя и Бетингър се вкопчи в ръката на санитаря, за да не падне. По лицето му избиха капки студена пот.

Доктор Едуардс махна към празното легло наблизо.

— Може би няма да е лошо да полег…

— Не. — Детективът пусна ръката на санитаря. — Нека да говоря с нея, а след това може да правиш каквото трябва.

— Дадохме й много силно обезболяващо, но разбира. Казах й за операцията, но нищо друго за случилото се… — Оптометристът кимна към бежовата завеса в далечния ъгъл. — Ето там. Разполагаш с няколко минути.

— Аз ще донеса стол — предложи санитарят.

Бетингър отиде до завесата, дръпна я и видя Алиса.

Тръби за интравенозни вливания стърчаха от ръцете й, свързвайки я с провесената плазма и пликчето с лекарствата. Белите превръзки по карамелената й кожа приличаха на ярки паразити. До дебелата марля, която покриваше лявата половина на лицето й, се виждаше червено и вторачено единственото й око.

— Джулс?

Детективът влезе, дръпна завесата и прегърна жена си. По лицето му се плъзнаха пластмасовите тръби.

— Децата?

Бетингър притисна Алиса по-здраво към гърдите си.

— Гордън беше убит, Карън е в безопасност.

— Гордън е убит?

— Да. Защитаваше Карън, когато се случи. Той й спаси живота. — Детективът стисна зъби, за да запази самообладание.

— Гордън е мъртъв?

— Да.

Ужасното мълчание се просмука във въздуха около тях, а детективът не можеше да направи нищо, освен да прегръща жена си. Изпитваше усещането, че падат в мрака към дъното на безкрайно дълбок каньон.

Алиса прочисти гърлото си.

— Но Карън е в безопасност…? — Гласът й беше тъничък.

— В момента гледа рисувани филми.

— Добре.

Бетингър разхлаби прегръдката си, целуна Алиса по устата и хвана двете й ръце. Докато се наместваше на малката пластмасова табуретка, която санитарят беше донесъл за него, внимаваше с тръбите и абонатите. После погледна жена си в лицето. От здравото й око капеха сълзи, а марлята над лявото беше мокра.

Алиса отново прочисти гърлото си.

— Карън знае ли?

— За Гордън?

Жената кимна.

— Знае, но се преструва, че не знае.

— Като за Дядо Коледа?

Цунами от тъга заля Бетингър.

— Да — прочисти гърлото си той и кимна към завесата. — Лекарят каза…

— Значи ти си бил отвън?

Бетингър се обърка.

— Който стреля в прозореца?

— Да… аз бях. Съжалявам за парченцата стъкло.

— Трябваше да го направиш, иначе този психопат щеше да убие всички ни.

Детективът стисна ръцете на жена си.

— Уби ли го?

— Да.

— Заслужи си го.

— Заслужаваше нещо много по-страшно.

Алиса кимна.

Бетингър отново кимна към завесата.

— Лекарят каза, че…

— Защо искаше да те убие? Ти си… ти си от Аризона. Ние всички сме… — Гласът й се пречупи. Тя поклати глава и направи опит да преглътне сълзите си. — Всички сме от Аризона.

— Работеше за някого от Виктъри, който не си пада по ченгетата.

— Пипнахте ли го?

— Точно по този въпрос работим сега.

Алиса сведе око.

— Трябва ли сега да се върнеш на работа? — В гласа й прозвуча страх.

Бетингър стисна ръцете на жена си.

— Искам да пипна този тип — шефа — много искам. Отчаяно искам. Но ако ми кажеш да хвърля значката и да забравя за това, ще го направя. Страдах твърде много, и то безпричинно. Ти си тази, която трябва да вземе решението.

Тъжна усмивка се появи на лицето й.

— Говоря сериозно — настоя детективът.

— Знам, че говориш сериозно. — Алиса си пое дълбоко дъх и поклати глава. — Не искам да се връщаш във Виктъри. Страх ме е… освен това не… не искам да ти се случи нещо. Но не мога да поискам от теб да се откажеш. Защото… защото не може да седиш и да чакаш някой друг да пипне мръсника, който ни причини това.

Бетингър целуна ръцете й, уверен, че се е оженил за най-разумната жена на света.

— Ще оставя Карън на дневните грижи на болницата, а когато това свърши, ще се преместим обратно в Аризона. Ще си намеря някаква канцеларска работа.

— Чакам с нетърпение да ти купувам преспапиета.

— И ще отидем в Чикаго за откриването на твоята изложба.

Сълзите отново бликнаха от единственото око на Алиса.

Бетингър знаеше, че тя се е сетила колко горд беше Гордън заради бъдещата изложба на майка си.

Маркучите издадоха глухи звуци, когато Алиса избърса дясната си буза.

Бетингър се наведе и я прегърна.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Господин Бетингър? — повика доктор Едуардс от другата страна на завесата.

— Трябва ли да си тръгвам? — попита детективът.

— Да, моля. Анестезиологът вече е тук.

— Добре.

Бетингър целуна още веднъж Алиса, а когато стана, тя избърса окото си.

Слаб бял мъж с изпито лице и къса сребриста коса влезе, влачейки крака, в помещението, като буташе пред себе си апарат, който приличаше на руски сателит.

Детективът сложи неоновозеления мобилен телефон на жена си в края на леглото.

— Обади ми се, когато излезеш от операцията.

— Добре. Пази се.

— Ще се пазя.

Бетингър си тръгна, преди той или жена му да имат време да рухнат.