Гадна работа на улица „Гансън“

44 Бездействие в кенефа

От виолетовото небе се сипеше сняг върху очите на умиращия гълъб.

Седнал в черното купе, паркирано под навеса на изоставеното училище, Брадли Джанески наблюдаваше как безмилостното време засипва птицата. Тя бе четвъртата, която беше видял да рухва по време на вече единайсетчасовата си мисия на наблюдател. Замръзналите дълги нокти бяха всичко, което се виждаше от останалите пернати трупове.

Виелицата трябваше да стигне дотук в девет часа (така бяха казали по новините) и умореният кадет се страхуваше, че ще заседне в Кенефа, ако не си тръгне скоро. Нито Хлъзгавия Сам, нито някой друг беше влизал в бетонната сграда, където се предполагаше да е неговият автоджамбазки сервиз, и двайсет и две годишният мъж се съмняваше, че първото му полицейско наблюдение ще доведе до нещо друго освен запушени синуси и кашлица.

Брадли Джанески натисна бутона за бързо набиране на предварително вкарания номер в мобилния му телефон и притисна слушалката до ухото си.

— Виждаш ли го? — попита ефрейтор Доминик Уилямс.

— Не мисля, че ще дойде. Освен това виелицата…

— Млъквай.

Кадетът затвори уста.

— Знам, че ти е кофти — продължи едрият мъж, — но ще стоиш там, докато го видиш. Когато това стане, звъниш на мен или на Такли.

— А детективи Хуан и Малой?

На този въпрос нямаше отговор и Брадли Джанески дори си помисли, че връзката е прекъсната.

— Полицай Уилямс?

— Само на мен и Такли. — Едрият мъж си прочисти гърлото. — В момента Хуан и Малой работят по друг случай.

— Добре, но ще ми трябва още храна, ако…

— Изяж някоя шушулка и не мърдай оттам.

Връзката прекъсна.

Брадли Джанески затвори мобилния си телефон и взе бинокъла, който лежеше на пътническата седалка до скицата на Хлъзгавия Сам, чиито издължени черти, тънък мустак и гелосана коса, бяха така запечатани в неговата ретина, че ги виждаше навсякъде дори когато затвореше очи. След последния му оглед нищо не се бе променило в района, с изключение дебелината на снежната покривка и дейността на невроните в мозъка на четвъртия гълъб.

Кадетът си сложи шапката, слезе от колата, изпика се, затвори ципа на панталоните, изтръска снежинките от дрехите си, качи се в прикритото купе, запали двигателя и пусна парното на максимум. Тази поредица от дейности се повтаряше за поне осемнайсети път, откакто бе започнал да наблюдава сервиза.

Завладян от скука, Брадли Джанески пъхна слушалката в едното си ухо и включи своя медия плеър.

Мъж с богат баритонов тембър прочете от книгата:

„… и затвори вратата. Обучението му не го беше подготвило за това. Отвън в коридора се чу какофония от металически звуци. Стържене и бръмчене. Дрънчене. Ханк знаеше, че това нещо приближава. Подушваше го“.

В южния край на пряката се появи луксозна синя кола. Брадли Джанески спря аудиокнигата и вдигна бинокъла. Движението по тази улица през последните десет часа се бе ограничило до седем автомобила, затова всеки от тях беше истинско събитие.

Фокусирайки свързаните антирефлекторни лещи, кадетът започна да наблюдава луксозната синя кола. Докато се носеше по посока на скрития наблюдател, снегът хрущеше под гумите й.

Стоповете грейнаха и колата спря.

Стомахът на Брадли Джанески се сви.

Колата беше спряла точно пред бетонната сграда. Рухналата ограда, падащият сняг и разстоянието от стотина метра — това беше всичко, което лежеше между новодошлия и скритата двуместна кола.

Без да откъсва очи от бинокъла, кадетът извади мобилния си телефон. Номерът на неговия началник вече беше записан и когато видеше Хлъзгавия Сам, оставаше само да натисне бутона за бързо набиране.

Стоповете на синята кола бяха угаснали, но кълбата пара, които се виеха от ауспуха, подсказаха на младия мъж, че двигателят работи на празни обороти. Зад затъмнените стъкла някой се размърда.

Сърцето на Брадли Джанески заблъска.

Прозорецът проблесна, докато шофьорската врата се отваряше. От вътрешността на колата се появи бял тип, облечен в тъмносиньо. Кожата му беше гладка и загоряла, косата сресана назад с гел. Лицето му беше изострено.

Брадли Джанески натисна бутона за бързо набиране.

— Да? — попита Доминик Уилямс.

— Хлъзгавия Сам е тук.

— Сам ли е?

— С една мацка.

Автотърговецът се наведе и каза нещо на момичето в колата, после бутна вратата и го затвори вътре.

— След петнайсет минути сме там — каза Доминик.

— Момичето не слезе, а двигателят работи на празни обороти.

— На празни обороти?

— Да.

— Върви да го арестуваш. Направи така, както говорихме за колата.

Кадетът си сложи колана и свали прозореца.

— А мацката?

— Тя няма значение. Той ни трябва.

Линията прекъсна.

От другата страна на улицата Хлъзгавия Сам тръгна към входната врата на бетонната сграда. В лявата му ръка блестеше дебела връзка ключове.

Брадли Джанески знаеше, че не бива да позволява на заподозрения да влезе в сградата.

Хвърли мобилния телефон и бинокъла на съседната седалка, включи на скорост и натисна газта докрай. Двуместната кола излетя изпод сянката на навеса.

Хлъзгавия Сам погледна през рамо.

Черната кола ревеше, докато прекосяваше паркинга и пръскаше снега на всички страни.

— Полиция! — изрева кадетът през отворения прозорец. Бронята му остърга един от коловете на оградата. Проблеснаха искри.

Заподозреният хукна към синия автомобил.

— Горе ръцете! — викна Брадли Джанески и стреля с късоцевния револвер към небето. Изстрелът избумтя глухо като под вода.

Хлъзгавия Сам стигна до вратата на синята кола. Между него и поднасящият автомобил, който летеше насреща му, имаше по-малко от десетина метра.

Автотърговецът плонжира, за да избяга, и се приземи по корем в натрупания сняг.

Брадли Джанески се прицели в краката му.

— Спри! — изкрещя Хлъзгавия Сам.

Пищялите му с пукот се строшиха под тежестта на двете леви гуми и кадетът наби спирачки. Бетонната стена се стовари върху решетката, запращайки младия мъж напред, но предпазният колан го задържа. Револверът изхвърча от ръката му, блъсна се в предното стъкло и рикошира назад, падайки под седалката на пътника.

Замаян, кадетът премести скоростния лост в положение „паркиране“, осъзнавайки, че действието му е малко закъсняло. Не знаеше дали да се гордее, или да се срамува от стореното.

— Мамка му! — изрева Хлъзгавия Сам. — Мамицата ти, счупи ми краката!

Брадли Джанески се просна на седалката и заопипва под пътническата седалка, молейки се револверът да не е изпаднал през дупката на пода, която по-големият му брат още не беше оправил. Над него се пръсна прозорец под съпровода на екот от изстрел.

Стъклени отломки си посипаха по гърба на простряния кадет и той извика:

— Арестуван си, хвърли…

Изтрещя изстрел и в тавана на колата се показа кръгъл къс небе.

Псувайки се, че е оставил колата да се превърне в такъв боклучарник, кадетът се плъзна между празните кутийки от безалкохолни, старите списания и смачкани пликове от храна за вкъщи, които бяха нахвърляни под пътническата седалка. През дупката в пода нахлуваше студен въздух, от който върховете на пръстите му мръзнеха, докато опипваше земята за късоцевия револвер.

Брадли Джанески чу нещо и спря търсенето, за да се вслуша по-внимателно. Беше тихо и постоянно поскърцване. Някой крачеше по снега.

— Госпожо — извика кадетът, — върнете се в колата, иначе ще ви застрелям. — Той плъзна ръка през дупката в пода на колата и отново започва да опипва. — Имам разрешение.

— Имаш… разрешение? — повтори Хлъзгавия Сам, чийто глас прозвуча едновременно пълен с болка и учудване.

— Да — отговори Брадли Джанески, докато потупваше снега под спортната кола. — Абсолютно! — зачервените му пръсти напипаха набразден метал.

— Да застреляш невъоръжена жена? — попита автотърговецът.

— Момичето може просто да си върви — каза кадетът и извади падналия револвер през дупката в пода. — Искам само теб.

— Защо?

Брадли Джанески се зае с огледалото си за обратно виждане, докато успя да види Хлъзгавия Сам. Пистолетът беше в дясната ръка на бандита, а снегът около неестествено изкривените му крака бе почервенял като полят с черешов сироп сладолед. До него беше коленичила рижавата в коженото палто. Не приличаше на човек, който има оръжие, но кадетът не можеше да бъде сигурен.

— Госпожо! — провикна се Брадли Джанески. — Върни се в колата и тръгвай.

— Няма да го оставя така — възрази жената, която говореше с остър акцент от Ню Джърси. — В снега и със счупени…

— Никъде няма да го водиш — заяви кадетът и насочи револвера си към небето. — Връщай се в колата и заминавай или ще те гръмна. Разполагаш с десет секунди.

— Ама какво ченге си ти?

— Такова. — Револверът избумтя. — Десет, девет, осем…

— Това не са секунди — протестира Хлъзгавия Сам.

— Седем, шест, пет…

— Бягай!

— Четири, три…

Рижата жена хукна към колата през снега, подхлъзна се и падна по корем, изправи се, хвърли се зад волана, включи на скорост и се стрелна напред.

— Ти си истински кавалер — подхвърли Хлъзгавия Сам завалено. — Абсолютно.

— Хвърли пистолета до стената или ще мина на заден по краката ти.

Замаяният автотърговец се вторачи в черното купе.

— Ще минеш… на заден през краката ми?

— Десет, девет, осем, седем…

Пистолетът издрънча в бетонната стена.

— Чекиджия!