Гадна работа на улица „Гансън“

7 Благодаря за закъснелия съвет

Понесъл папките, които тежаха повече от кутия с обяд, Бетингър тръгна към Доминик Уилямс. Седналите зад бюрата си полицаи, край които мина, бяха толкова погълнати от работата си, че сякаш не забелязваха сянката, която хвърляше върху им, докато минаваше. Скоро детективът стигна до местоназначението си, прехвърли папките под лявата си мишница, свали ръкавицата и протегна дясната си ръка.

— Джулс Бетингър.

Доминик хвърли поглед върху протегнатата ръка, сякаш се готви да изплюе отрова върху й.

— Ти истински копой ли си, или от „Вътрешни разследвания“?

— Копой.

— Звучиш като човек, учил в колеж. — Тази забележка не беше комплимент.

— Имам и докторат.

— Приличаш на слънчево затъмнение.

Детективът разтвори ръка и пусна папките върху бюрото на едрия мъжага.

— Какво имаш за Илейн Джеймс?

— Коя?

— Жертва на убийство. Намерена е в магазина на улица „Гансън“. Постмортем содомизирана. Няколко пъти.

— Бяло момиче?

— Аха.

Челото на Доминик се сбръчка и марлите на лицето му се преместиха към центъра. Изглежда мисловният му процес включваше доста работа на мускулите.

— Освен цвета на кожата й имаш ли нещо друго?

Едрият мъж сви рамене.

— Видя ли трупа?

— Да. — Доминик посочи папката.

— Само снимки?

— Има доста.

— Да вървим в моргата.

— Ти върви, аз съм се хванал с това. — Едрият мъжага плесна компютъра си, на чийто екран се виждаха снимките на двама бели главорези.

Бетингър взе папката на Илейн Джеймс.

— Тя е нашият приоритет.

— Нашият? Да не би да сме сгодени?

— Инспектор Зволински нареди да сме партньори. И за да сме начисто, ти си разследващ полицай, а аз съм детектив.

Гняв проблесна в малките очички на Доминик и Бетингър вече си помисли, че ще му посегне.

Обаче след малко едрият мъжага се успокои и поклати глава.

— Негрото обича да предизвиква.

— Знаеш ли къде е моргата?

— Знам къде е шибаната морга. Работя във Виктъри от…

— Гаси компютъра и да вървим.

Бетингър си сложи ръкавицата, взе папката на Илейн Джеймс и закрачи към изхода, следван от своя нов партньор.

Едрият чернокож се настани зад волана на сребриста луксозна кола, докато детективът затваряше пътническата врата. Колата с мъркащ двигател се плъзна от паркинга.

— Не бих се качил на това — подхвърли Доминик, когато минаха край малката жълта лимузина.

Сребристата кола се понесе бързо на изток по Шейсет и пета, зави на юг по Принсес Драйв, широка улица, успоредна на „Съмър“, но беше в много по-лошо състояние. Двамата мъже не продумаха по време на двайсетминутното пътуване. Скоро колата спря на паркинга на голяма зелена като мента сграда — окръжната болница „Йоан Кръстител“. След триминутно ходене детективите се озоваха във фоайе със същия цвят. Място, превзето от дебели санитари, стенещи старци и миризма на пикоч. Продължиха към асансьорите и когато Доминик натисна с показалеца си бутона с отчупен край, Бетингър забеляза деветте дупки от куршуми точно над плота на регистрацията.

Чу се звънец и от асансьора бавно излезе възрастна жена от латиноамерикански произход в болнична престилка, бутайки метална стойка, на която висяха две торби с течност в розов оттенък. Доминик мина край нея, същото направи и Бетингър, който погледна назад и видя оголения гръбнак на пациент.

Доминик натисна копчето за шестия етаж и вратите се затвориха, плъзгайки се със скърцане по старите улеи. След това асансьорът тръгна нагоре.

Бетингър се хвана за една от дръжките, защото залитна от рязкото потегляне.

— Моргата на шестия етаж ли е?

— Не. Просто искам да видя баба.

— Не ми приличаш на такъв.

— Който би искал да види баба си?

— Който има баба, която иска да я посещава.

— Задник.

— Моргата на шестия ли е?

Доминик кимна и в този момент отново се чу звънецът.

Двамата излязоха заедно от асансьора и закрачиха по лошо осветения светложълт коридор с набръчкан линолеум на пода. Бетингър се спъна в едно изкорубено парче, но успя да запази равновесие.

Устата на Доминик се изкриви в усмивка.

— Гледай къде стъпваш.

— Благодаря за закъснелия съвет.

Двойката мина през три осветени участъка и се спря пред затворена дървена врата. На табелката върху нея пишеше: Мередит Уонг. Пред името нямаше буквички и Бетингър с разочарование заключи, че човекът, който обработва труповете в град с ужасяващ брой убийства не е съдебен лекар, а коронер4.

— Какво? — попита враждебно женски глас.

Доминик бутна вратата и прекрачи прага, следван от своя партньор. Дебела азиатка се беше настанила на табуретка зад високата маса. Това сигурно беше Мередит Уонг по бяла престилка и със сбръчкано чело.

— Уговорете си час като всички нормални хора — обяви тя, докато един тип в костюм на чудовище гонеше русо момиче по черно-белия екран.

— Не ми приличаш на заета — възрази Доминик и посочи телевизора.

— Ползвам си почивката.

— Ще си починеш по-късно.

— Изчезвайте от офиса ми.

Бетингър се намеси и протегна ръка.

— Аз съм детектив…

— Уговорете си час.

— Тук сме по работа и трябва да видим трупа на убита жена.

— Аз гледам как чудовището гони момичето из тресавището и искам да видя дали ще го изяде.

Бетингър преглътна яда си и попита учтиво:

— Кога да се върнем?

Мередит Уонг прецени способностите на гуменото чудовище.

— Ами след час.

Докато двамата полицаи излизаха, момичето изпищя, а коронерът се разкикоти.

Бетингър пресече болничното фоайе по посока на автомата, който имаше вид, сякаш го беше нападал тигър. Надникна в дебрите му, които се оказаха празни, с изключение на няколко десерта с фибри. С къркорещ стомах детективът погледна към партньора си, който седеше на винилов диван в далечния ъгъл и набираше текстово съобщение на телефонната клавиатура.

— Тази закусвалня бива ли я?

— Какво? — попита Доминик, без да вдига очи.

— Закусвалнята става ли? „При Клод“?

— Отвратителна е.

— Къде се храните тук?

— „При Клод“.

— Макар да е скапана?

— Предлагат две манджи, които няма да те убият.

— Какви?

Едрият сви рамене.

Бетингър закрачи към изхода, докато си слагаше ръкавиците.

— Да вървим.

— Чакай да свърша с това.

— Сега, младши разследващ полицай, защото не трябва да закъсняваме за срещата си с патолога.

Доминик се надигна, но продължи да пише.

— Бетингър се пише с две „т“, нали?

— Аха.

— А гаден задник слято ли се пише или не?

Излязоха от болницата, качиха се на сребристата кола и споделиха осемнайсет минути пътуване в мълчание, преди да се озоват пред закусвалнята „При Клод“. Докато крачеха към ниската червена закусвалня, Бетингър успя да надникне през витрината и видя въртяща се стойка със сладкиши, шест приведени фигури и много, много свободни места. Когато отвори вратата, издрънча звънче.

— Маса за двама? — попита весела, висока поне метър и осемдесет жена, която приличаше на бегачка на дълги разстояния.

— Няма да седим заедно — отговори детективът.

Доминик мина край своя партньор и се отправи към задния край на закусвалнята.

— Ще взема обичайното.

Келнерката отведе Бетингър до едно ъглово сепаре, където той седна върху напукана карирана тапицерия и получи менюто.

— Казвам се Крис — представи се жената. — Искаш ли нещо за пиене?

— Кафе, моля. Кое е най-хубавото нещо в менюто?

— Пържените скариди. Или задушени свински хапки със сос от горчица, други харесват много гагите.

— Гаги?

Крис докосна носа си.

— Пържена свинска гага. Сервира се върху препечен земел с чили сос.

Червата на Бетингър изкуркаха.

— Значи, ако изпържиш зурла, получаваш гага?

Жената направи физиономия.

— Аз съм от Мичиган.

— Ще взема свинските хапки.

— От коя страна на зурлата?

— Нека са от безносо прасе.

Крис се усмихна весело и изчезна в кухнята.

Три минути по-късно храната пристигна. Нейното приготвяне почти начаса накара Бетингър да заподозре, че готвачът е просто тип с микровълнова печка, обаче когато огледа вдигащата пара купчина месо, усети, че ухае прекрасно. Последвалата дегустация се оказа разочароваща. Вкусът се оказа блудкав, а месото беше пълно с хрущяли, но ставаше за ядене.

Когато детективът стигна до кокала на третата и последна хапка от порцията, черната луксозна кола, която преди това беше видял пред полицията, влезе в паркинга, разтвори крилете си и изхвърли рижото ченге на име Пери и неговия азиатски другар с белязаното от шарката лице Хуан. Двойката влезе в закусвалнята и се насочи направо към задната част, където се настани срещу Доминик, който пиеше шоколадов шейк.

Нещо проблесна пред закусвалнята и Бетингър насочи вниманието си отново навън. На паркинга беше спряла сива луксозна кола и нейният шофьор вече наближаваше вратата на заведението. Идващият беше бял мъж със сребрееща коса и нос, който напомняше клюна на лешояд. Носеше черни слънчеви очила и морскосин костюм. Когато мина край келнерката, детективът успя да прецени височината му — не повече от метър шейсет и три.

Мъжът се отправи с бързи стъпки към задната част на закусвалнята, където Доминик се плъзна навътре по седалката, за да му освободи място. Новопристигналият се настани, наклони се напред и започна тих разговор. По нито едно от лицата не играеше усмивка.

Бетингър отпиваше от кафето си и наблюдаваше срещата, която сигурно беше организирана с есемесите на неговия партньор. След всяко изказване на Доминик, Пери или Хуан следваше поглед към дребния мъж. Беше ясно, че той е човек, с когото се съобразяват.

Бетингър плъзна поглед на часовника си и установи, че той и неговият партньор трябва да се връщат в болницата. Плати сметката и тръгна към задната част на закусвалнята.

— Младши разследващ полицай Уилямс.

Дребното мъжле изскочи от сепарето, за да освободи път на Доминик, който плъзна задника си по седалката. Бетингър кимна по посока на Пери и Хуан.

— Недей да дърпаш твърде силно тази „младша корда“, че може да се закачи някоя голяма бяла акула — посъветва го бледият полицай.

— Или черна — добави азиатецът с белезите от шарка.

Дребният тип бръкна с нож в кафето си и го разбърка. Лицето му беше хем розово, хем мъртвешки бледо, обезцветено от витилиго, а очите му се криеха зад слънчевите очила.

— Няма ли лъжици?

Пъстроцветният мъж не отговори. Докато бъркаше черната напитка, металът звънтеше от сблъсъка си с порцелана.

Бетингър се завъртя на пети и закрачи през закусвалнята, следван от Доминик.

Детективът огледа отражението на едрия чернокож.

— Дребничкият твоят предишен партньор ли е?

Доминик сви рамене.

— Зле си с паметта.