Гадна работа на улица „Гансън“

5 Обезглавени знаци

Оставаше още малко от нощта. Времето на доставчиците на вестници, хората, работили нощна смяна, и мълчаливите особняци. Със синя канадка, кафяви панталони от едро кадифе и ръкавици, Бетингър изкара на заден жълт хечбек от двуместния гараж в Стоунсбърг, Мисури. Зелената му кола се беше скапала след няколко седмици студ (нещо, което му се стори като предсказание) и след като по-голямата част от парите на семейството бяха вкарани в облигации и къщата в Аризона, детективът се принуди да й купи евтин заместител. Тази липса на свободни средства беше повлияла и върху качеството на техния нов дом, който беше малък и боядисан в цвят на сьомга. На Бетингър не му допадаше идеята да подпише предварителен договор за собственост в Мисури, обаче ако имотът на юг се продадеше, семейството щеше да се премести в по-хубава къща, а той щеше да си купи кола, която не прилича на кутия за подправки.

Стисна зъби, за да не тракат, и бутна лостчето за парното на максимум. Пресече ивицата замръзнала трева, завъртя волана и пое по тъмните улици на предградието, докато не стигна изхода за междущатската магистрала и подкара по нея. Нощното небе с цвят на лавандула започна да порозовява, докато той се носеше бързо на север.

Бетингър прехвърли местните радиостанции, научи някои неща за Исус Христос, който, изглежда, имаше особено гневлив нрав тук в Мисури. Проповедникът говореше за всемогъщество и детективът го прекъсна насред изречението, за да може да кара в студа, без да бъде словесно тероризиран. Фабричното стерео на колата работеше само с аудиокасети и му се наложи да купи няколко за ежедневното си пътуване. (Оказа се, че Гордън смята, че и лентата се радва на ренесанс подобно на виниловите плочи, обаче Карън въобще не познаваше този формат.)

Бетингър пътуваше на север. Малкото коли, които срещаше по пътя, бяха управлявани от безлики прегърбени същества.

Мина един час.

По края на хоризонта в източна посока се появи златиста светлина, когато детективът видя табела, на която пишеше: „Изход 58 — Виктъри“. Той насочи колата към наклонената рампа и погледна над мантинелите. Зад тях се простираше голямо сиво населено място, което приличаше на преобърната канавка.

Дълбоко в Бетингър нещо изръмжа.

Пътят правеше остър завой и той завъртя волана, за да може да го следва. Зад колата заподскачаха камъчетата покрай банкета.

Пред нея в края на острия наклон зееше черна паст — подлез. Фаровете на хечбека се забиха в мрака на тунела и миг по-късно той беше погълнат от него.

Раменните мускули на Бетингър се напрегнаха, докато караше през подлеза. В края на тунела стоеше силует с необичайно дълга дясна ръка. Детективът намали и скоро му стана ясно, че асиметричният тип държи бейзболна бухалка.

Докато спираше колата, Бетингър погледна в огледалото за задно виждане и видя още един мъж — негър, на около двайсетина метра зад нея. От десния му ръкав се плъзна метална тръба и издрънча на паважа.

Двамата започнаха да се приближават към мъркащата кола. От червената светлина на стоповете и бялата светлина на фаровете очите им приличаха на пламтящи геми.

— Слез от колата — нареди типът с бейзболната бухалка.

Бетингър измъкна пистолета от кобура, който лежеше на седалката на пътника, и свали прозореца.

— Аз съм полицай.

— Никое ченге не кара такава кола — отбеляза типът с тръбата. — Направо е смешно.

— Имам доказателство, което мога да ви представя.

— Бетингър вдигна полуавтоматичния пистолет. — Девет доказателства.

Черният се спря.

— Малко трудно се виждат — продължи детективът, — но съм сигурен, че ще ги усетите.

— Недей — каза онзи с бухалката. — Ние само се закачаме.

— Хвърлете оръжията си и отстъпете назад.

Двамата хукнаха към сенките.

— Да не съм ви видял повече тук. — Заповедта на Бетингър проехтя из подлеза като божествен глас от висините.

— Със сигурност ще запомним тази кола! — подхвърли единият от мъжете.

Детективът остави пистолета на пътническата седалка и даде газ. От отворения прозорец нахлу студ и опари кожата му, докато изминаваше останалата част от тунела.

Излезе от подлеза и продължи под лавандуловото небе, докато не се наложи да спре на червен светофар. Тогава вдигна стъклото и се огледа за указателни табели.

Вдясно от него на дървен стълб беше закована една, на която пишеше „Добре дошли във Виктъри“. Надписът беше омазан с човешки лайна.

Видя на изкривения стълб на противоположния ъгъл друга табелка, която го известяваше, че е стигнал до улица „Да го начукам на всички ви“. Улица, която не си спомняше да е видял на картата. Светна зелено и той даде газ, ускорявайки по наклона. Покрай прозорците прелитаха десетки разнебитени жилища с цвят на дървени въглища, както и няколко безименни улици.

Бетингър спря колата до бордюра, защото разбра, че се е изгубил, бръкна в жабката и извади омачканата карта на Виктъри, която с Алиса бяха намерили онлайн. Картата не оправда очакванията им, защото се оказа отпечатана на обикновена хартия, а не на папирусова.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение.

Стисна пистолета си и погледна в южна посока. Едър мъж с вдигната качулка на канадката, която хвърляше сенки върху лицето му, точно излизаше от входната врата на близка сграда.

Бетингър свали прозореца и заоглежда непознатия.

— Добро утро.

— Добро ли е?

Детективът посочи стълба, където трябваше да има улична табелка, и попита.

— Коя е тази улица?

— Да не си се загубил, а?

— Опитвам се да стигна до Дарън Авеню.

Закачуленото привидение повдигна рамене.

— Така ли?

— Това ли е Дарън Авеню?

Някой изкрещя нещо и непознатият прибра глава между раменете, сякаш се криеше от куршум.

— Съобразявай се! — викна той през улицата. — Хората се опитват да спят!

Бетингър погледна в тази посока. На малка покрита веранда в далечината видя прегърбената фигура на възрастен човек, който носеше две престилки и най-малко три халата. Човекът се наведе, загреба една отвратителна котка (която напразно заби нокти в многото слоеве плат, но напразно) и се провикна в отговор:

— Аз само търсех моя малък…

— Млъквайте всички — кресна невидим човек, — или ще сляза и ще ви накарам да млъкнете!

Съпротивяващата се котка беше внесена в черен отвор и детективът отново насочи вниманието си към закачуленото привидение.

Бледа ръка, покрита с белези, посочи колата.

— За шестнайсетгодишния рожден ден на детето ли си я купил?

— Не, за моята бар мицва.

Изпод качулката се чу кикот и се понесоха кълбета пара и миг по-късно призракът посочи към кръстовището.

— Това е „Ленора“, „Дарън“ е тази след нея. Или поне така беше доскоро.

— Благодаря.

Бетингър вдигна прозореца, включи на първа и продължи обиколката си из разнебитения район в покрайнините, като успяваше да избегне повечето от мъртвите гълъби, които лежаха на платното. Петнайсетминутното пътуване по „Ленора“ го изведе на главна улица с четири платна, която някой ироничен любител на страхотии беше нарекъл Съмър Драйв2.

Вече ориентиран, детективът подкара на север. Улицата беше почти пуста и доколкото изобщо имаше някакво движение, беше от занемарени брички и лъскави автомобили, които приличаха на играчки. Докато навлизаше все по-дълбоко във Виктъри, изоставените сгради се смениха с обитавани, покрити целите с желязо. На билборда в източната част на Съмър Драйв имаше реклама, на която усмихната бяла жена говореше по мобилен телефон, без да има представа, че нарисуван със спрей член заплашва половия й орган.

Колата беше пресякла пустошта на покрайнините и навлезе в област на устойчива бедност.

Бетингър погледна в картата си, после към уличната табелка, за да потвърди местонахождението си, и включи мигача. Завъртя волана обратно на часовниковата стрелка и навлезе в Шейсет и пета улица.

Мина край „Заложната къща на Лани“, „Осребряване на чекове“, бакалия, наименувана гордо „Големия магазин“, едно меланхолично магазинче, което приличаше на погребална агенция, баптистко бинго и закусвалнята „При Клод“. В края на улицата откъм северната страна се издигаше висока бетонна сграда с американското знаме и табелка, на която пишеше „Виктъри. Полицейско управление“. Тази постройка беше светла и чиста.

Бетингър си помисли, че напомня на кутия за хапчета от времето на Втората световна война.

Завъртя волана, влезе в паркинга и вкара малкия автомобил в широко очертаната клетка. Плъзна поглед към часовника на арматурното табло, който му показа, че е подранил с двайсет минути. Този факт не го изненада, защото си беше оставил достатъчно допълнително време, за да открие мястото.

Угаси двигателя, закачи кобура на колана си и плъзна пистолета на мястото му. След като събра сили, Бетингър, човекът от Югозапада, слезе от колата. Студът проникна през дрехите и атакува кожата му.

Ругаейки немощното слънце, той затвори вратата, заключи я и закрачи към вратата на дирекцията, направена от огледални стъкла, подобни на онези, които пазят очите на полицаите с мотоциклети.

Протегна ръка към дръжката и изведнъж отразеното му изображение започна да се отдалечава от него, разкривайки двама мъже на средна възраст, които се готвеха да излязат от сградата. Единият беше блед и риж в синя униформа, а лявата му ръка висеше в превръзка през врата. Другият беше мършав азиатец с белези от шарка по лицето.

Белият посочи колата му и заяви:

— Посетителите паркират отзад.

— Имам значка.

Двамата си размениха почти незабележим поглед, който Бетингър не можа да дешифрира. Беше сигурно, че се познават добре.

— Джулс Бетингър — представи се той и им протегна ръка. — Преместиха ме тук.

— Бас хващам, че си ужасно щастлив — стисна рижият протегнатата ръка. — Аз съм Пери.

Бетингър размени бялата ръка с тази на азиатеца.

— Хуан.

— Приятно ми е.

Мъжът с белязаното лице сви рамене. Очите му бяха сдържани.

Кимнаха си безмълвно и двамата продължиха към паркинга. Бетингър се отправи към огледалните стъкла на входа. В отражението видя Пери да сочи жълтата му кола.

— Може би все пак ще паркираш това отзад?

— Или близо до някоя пропаст — предложи Хуан.

След като бутна вратата да се отвори, Бетингър влезе в дирекцията. От лицето му продължаваше да се издига пара.

— Мога ли да ви помогна? — попита млада чернокожа жена, която седеше зад голямо писалище в средата на приемната. Носеше бяла шапка, оранжева канадка и ръкавици с един пръст. До вратата, водеща към вътрешността, стоеше въоръжен полицай по вълнена връхна дреха и шал.

— Парното ли е развалено? — попита детективът.

— Не. Мога ли да ви помогна?

Издишвайки облаци пара, Бетингър се приближи към жената на рецепцията. Постовият не му обърна внимание.

— Аз съм детектив Джулс Бетингър. Бях прехвърлен тук.

— Инспектор Зволински още не е дошъл, но може да го почакате ето там — младата жена посочи към леден стоманен стол, все едно беше нещо, на което нормален човек би могъл да седне.

— Предпочитам да стоя прав.

Жената зад бюрото направи физиономия.

— Парното работи ли?

— Малко.

— Защо малко?

— Инспекторът ми каза да го включа на четирийсет и пет.

Детективът се обърка.

— По Фаренхайт3?

— Той смята, че полицейското управление не бива да е комфортно място. — Младата жена потърка ръкавиците си една в друга. — Това наистина кара хората през зимата да се движат колкото може повече.

Замръзналият постови запляска с ръце като пингвин.

Бетингър си спомни Аризона.

— Аз се казвам Шарън — обяви жената зад рецепцията. — А теб как да те наричам?

Детективът знаеше, че когато работи, съзнанието му трябва да е чисто, а не задръстено с безсмислени смешки за нечии гаджета или домашни любимци.

— Отговарям на детектив Бетингър.

Лицето на Шарън отново се смръщи като в рисуван филм.

— Разбрано.

Детективът пъхна скритите си в ръкавици ръце в джобовете и тръгна към еднопосочния прозорец, от който се виждаха паркингът, баптисткото бинго и мястото, което приличаше на погребална агенция. Парата, която излизаше от устата му, замъгли стъклото.

— Детектив Бетингър — попита жената на рецепцията, произнасяйки подчертано всяка сричка от неговото име, — искате ли кафе?

Черното му треперещо отражение кимна.

— Да, моля.

Шарън стана, заобиколи голямото писалище и изчезна през вратата, която водеше към вътрешността. Безтелесният й глас попита:

— Мляко? Подсладител?

— Не, благодаря.

Малко по-късно жената се върна, носейки чаша, от която се вдигаше повече пара, отколкото от котела на парен локомотив.

— Имаш най-черната кожа, която съм виждала — отбеляза тя, докато му подаваше кафето. — Черна като кафето.

Бетингър прие напитката, която ухаеше ароматно и излъчваше топлина.

— Все едно сме… в открития космос — подхвърли Шарън, докато се връщаше за бюрото си, — само дето няма звезди.