12Рехаб5

Смъртта ще дойде и ще има твоите очи…

Заглавие на поема, намерена върху нощното шкафче на Чезаре Павезе след неговото самоубийство.

Майло караше бугатито съвсем бавно, което никак не му отиваше. В колата цареше нервно мълчание.

— Добре, де. Не прави такава физиономия. Не те карам и в клиниката „Бети Форд“6!

— Хм…

У дома се бяхме карали цял час, търсейки безуспешно ключовете на неговата кола. За пръв път в живота си за малко да се сбием. Накрая, след като си бяхме казали в очите някои истини един за друг, повикахме куриер, който да вземе резервните ключове, които Майло държеше в офиса си.

Той пусна радиото, за да разсее напрежението, но парчето на Ейми Уайнхаус само го нагнети допълнително.

They tried to make me go to Rehab

I said NO, NO, NO.7

Бях фаталист; спуснах стъклото и загледах как покрай нас преминават палмите на морския бряг. Може би Майло имаше право.

Може би потъвах в лудостта и бях жертва на халюцинации. Давах си ясно сметка — в периодите, докато пишех, често се движех по ръба. Писането ме потапяше в странно състояние — постепенно действителността отстъпваше място на фикцията и понякога моите герои ставаха толкова реални, че бяха с мен навсякъде. Техните страдания, съмнения, щастия ставаха мои и продължаваха да живеят в мен много след като бях сложил последната точка на романа. Моите персонажи ме ескортираха в сънищата ми и сутрин ги намирах на масата за закуска. Бяха с мен, когато ходех да пазарувам, когато вечерях в някой ресторант, когато пикаех и дори когато се любех. Беше едновременно опияняващо и патетично, упояващо и смущаващо, но до този момент бях успявал да държа това приятно умопомрачение в границите на разумното. В края на краищата, ако моите отклонения ме бяха поставяли често в опасност, досега никога не ме бяха довеждали до границите на лудостта. Защо трябваше да го правят днес, когато от две месеца не бях написал нито един ред?

— А, донесох ти това — каза ми Майло, като ми подхвърли една оранжева пластмасова кутийка.

Хванах я във въздуха.

Моите успокоителни…

Отвих капачката и загледах белите капсули, които сякаш ми се присмиваха от дъното на кутийката.

Защо ми ги връща, след като положи толкова усилия да ме очисти от тях?

— Рязкото отказване не е добра идея — обясни той, за да оправдае постъпката си.

Сърцето ми се сви и тревогата ми нарасна. Чувствах се сам и всичко ме болеше, също като наркоман, на който му липсва дозата. Как беше възможно толкова да страдаш, без да имаш физически рани?

В главата ми звучеха акордите на една стара песен на Лу Рийд: I’m waiting for my man8. Чакам моя човек, чакам моя дилър. Все пак беше странно, че този дилър беше най-добрият ми приятел.

— Това лечение със сън напълно ще те възстанови — успокои ме той. — Ще спиш като бебе в продължение на десет дни!

Беше вложил в гласа си цялото весело оживление, на което беше способен, но добре виждах, че и сам не си вярваше.

Стисках кутийката в ръката си толкова силно, че пластмасата за малко щеше да се пръсне. Знаех, че трябваше само да оставя да се стопи под езика ми една от малките капсулки, за да се почувствам веднага по-добре. Можех да взема дори три или четири, ако исках да се убия. При мен лекарството действаше добре. „Имате късмет, беше ме уверила д-р Шнабел, някои хора страдат от много мъчителни странични ефекти.“

За да покажа смелост, сложих кутийката в джоба си, без да взема нито едно хапче.

— Ако това лечение със сън не подейства, ще опитаме друго нещо — увери ме Майло. — Казаха ми за един тип в Ню Йорк — Конър Маккой. Разправят, че правел чудеса с хипноза.

Хипнозата, изкуственият сън, кутийките с лекарства… Започвах да се уморявам от това бягане от действителността, дори и тя да беше само страдание. Не исках десет дни блаженство под влиянието на невролептици. Не исках безотговорността, която това означаваше. Отново имах желание да се сблъскам лице в лице с действителността, дори да трябваше да дам живота си.

Отдавна ме вълнуваха връзките, установени между творчеството и лудостта. Камий Клодел, Мопасан, Нервал, Арто постепенно бяха полудели. Вирджиния Улф се беше удавила в река; Чезаре Павезе беше сложил край на живота си с барбитурати в една хотелска стая; Никола дьо Стал беше скочил от прозорец; Джон Кенеди Туул беше свързал ауспуха с купето на колата си… Да не говорим за бай Хемингуей, който си беше пръснал тиквата с изстрел от карабина. Същото за Кърт Кобейн: един куршум в черепа в едно бледо утро близо до Сиатъл и за сбогом една бележка, надраскана до неговия въображаем приятел от детинство: „По-добре смело да изгориш, отколкото тихо да угаснеш.“

В крайна сметка — решение като решение…

Всеки един от тези творци беше избрал свой метод, но резултатът беше един и същ — капитулация. Ако изкуството съществува, защото действителността не е достатъчна, може би идва един момент, когато и изкуството вече не е достатъчно и е заменено от лудостта или смъртта. И макар да нямах таланта на нито един от тези творци, за жалост споделях някои от тези неврози.

* * *

Майло спря колата на паркинга, засаден с дървета, пред модерна сграда, съчетание от розов мрамор и стъкло — клиниката на д-р София Шнабел.

— Ние сме с теб, не сме ти врагове — увери ме още веднъж Керъл, която ни чакаше на стъпалата на преддверието.

Тримата влязохме в сградата. В приемното отделение с изненада разбрах, че е била насрочена среща от мое име и постъпването ми в болницата е било планирано от предния ден.

Примирен, последвах моите приятели в асансьора, без да задавам въпроси. Прозрачната капсула ни изкачи на последния етаж, където една секретарка ни въведе в огромен кабинет и ни каза, докторът няма да се забави.

Помещението беше светло и просторно, в центъра му имаше голяма работна маса и ъглово канапе от бяла кожа.

— Не е зле фотьойлчето! — подсвирна Майло, сядайки на един стол във формата на длан.

Будистки скулптури бяха разположени навсякъде и създаваха ведра обстановка, несъмнено благоприятстваща отпускането на някои пациенти: бронзов бюст на Сидхарта, Колело на Закона от пясъчник, две газели и фонтан от мрамор…

Наблюдавах Майло, който се мъчеше да намери някоя забавна дума или шега, както му беше навик. Сред статуите и декорацията имаше материал за подхранване на десетки шеги, но нищо не се получи и тогава разбрах, че крият от мен нещо сериозно.

Потърсих подкрепа от Керъл, но тя избягна погледа ми, като се направи, че се интересува от университетските дипломи, които София Шнабел беше окачила по стените.

След убийството на Ейтан Уитакър Шнабел беше станала неизбежната „психиатърка на звездите“. Приемаше за консултации някои от най-великите имена в Холивуд: актьори, певци, продуценти, медийни звезди, политици, сина на еди-кой си, а и неговия син понякога.

Водеше също така и предаване по телевизията, в което г-н и г-жа Всички можеха да разкрият всяко кътче от интимния си свят и да си подарят за броени минути консултация за звезда (такова беше заглавието на предаването), разказвайки в ефир за нещастното си детство, за своите зависимости, за прелюбодеянията си, за сексуалния си живот и за фантазиите си за тройки.

Една част от развлекателната индустрия възхваляваше София Шнабел. Другата част се страхуваше от нея. Говореше се, че след двадесет години практика притежава архиви, достойни за Едгар Хувър9: хиляди часове записи на психоаналитични сеанси, в които са били признавани най-тъмните и най-малко възможните за признаване тайни на цял Холивуд. Поверителни досиета, по принцип заключени с медицинската тайна, но които биха могли, ако станеха обществено достояние, да взривят развлекателната индустрия и да режат глави в политическия и юридическия свят.

Една скорошна афера отново затвърди властта на София. Няколко месеца по-рано една от нейните пациентки — Стефани Харисън, вдовицата на милиардера Ричард Харисън, основателя на веригата супермаркети „Грийн Крос“, беше починала на тридесет и две години от свръхдоза медикаменти. По време на аутопсията в тялото й били намерени следи от антидепресанти, седативи и хапчета за отслабване: само банални неща. Само че дозите били наистина твърде тежки. По телевизията братът на починалата обвинил Шнабел, че е довела сестра му до моргата. Наел батальони адвокати и частни детективи, които, ровейки из апартамента на Стефани, намерили над петдесет рецепти. Лекарски предписания на името на пет различни псевдонима, всичките написани от ръката на… София Шнабел. За психиатърката нещата били много зле. Още под влияние на смъртта на Майкъл Джексън, общественото мнение разбираше, че съществува широка мрежа от лекари, готови любезно да предоставят рецепти на най-богатите си пациенти. Загрижен да ограничи тези практики, щатът Калифорния беше подал жалба срещу психиатърката за фалшиви рецепти, но внезапно я оттегли. Поведение, което ставаше още по-необяснимо, като се има предвид, че прокурорът имаше на свое разположение всичко необходимо, за да я обвини в престъпление. Този обрат, който мнозина отдаваха на липсата на политическа смелост у магистрата, беше издигнал София Шнабел в ранг на недосегаема.

За да влезеш в привилегирования кръг на пациентите на психиатърката, трябваше да бъдеш препоръчан от стар клиент. Тя беше част от онези връзки, които елитите си разменяха помежду си, също както: Къде да се намери най-добрата кока? С кой брокер да се свържеш, за да получиш най-добри борсови котировки? Как да се получат места в ложите за мача на „Лейкърс“? Кой е номера за момиче на повикване, което не прилича на момиче на повикване? (за мъжете) или пък Кой пластичен хирург ще ми преправи циците, без никой да заподозре за това? (за жените).

Приемането ми се дължеше на канадска актриса от успешен сериал, която Майло се беше опитал да свали безуспешно и която Шнабел беше излекувала от тежка форма на агорафобия. Мислех момичето за повърхностно, но то се оказа изтънчено и възпитано и ми показа очарованието на филмите на Джон Касаветис и на платната на Робърт Райман.

Между София Шнабел и мен никога не се получи истинска връзка. Много бързо срещите ни се ограничиха до предписване на лекарства, което в крайна сметка ни удовлетворяваше и двамата: нея, защото моята консултация на пълна тарифа не надвишаваше пет минути, а мен, защото тя никога не се мръщеше и ми предписваше всички гадости, които не пропусках да й искам.

* * *

— Госпожице, господа.

Доктор Шнабел влезе в кабинета си и ни поздрави. Тя постоянно показваше една и съща ангажираща усмивка, която не слизаше от лицето й, и носеше, както често правеше, сако от блестяща кожа, прилепнало по тялото, което оставяше откопчано над разгърдена блуза. Някои наричаха това началото на един стил…

Както всеки път, необходими ми бяха няколко минути, за да свикна с впечатляващата маса на косата й, която тя си мислеше, че укротила, а всъщност човек оставаше с неприятното впечатление, че сякаш си е присадила на главата все още топлия труп на малко къдраво кученце.

Начинът, по който се обърна към Майло и Керъл, потвърди усещането ми, че вече се беше срещала с тях. Бях изключен от разговора, сякаш те бяха моите родители и вече бяха взели решение за мен.

Това, което най-много ме тревожеше, беше Керъл — виждах я толкова студена и далечна, а само един час по-рано бяхме разговаряли толкова емоционално. Беше притеснена и разколебана, очевидно принудена да се подложи на нещо, която не одобряваше. На пръв поглед Майло беше по-уверен, но чувствах, че увереността му беше само фасада.

Докато слушах неясните приказки на София Шнабел, разбрах очевидното: никога не беше ставало въпрос за лечение със сън. Онова, което се криеше зад всичките изследвания, на които тя смяташе да ме подложи, беше затваряне в клиниката! Майло се опитваше да ме постави под попечителство, за да избегне финансовите си проблеми! Достатъчно добре познавах закона, за да зная, че в Калифорния даден лекар можеше да изиска затваряне в клиника за седемдесет и два часа, ако преценеше, че пациентът му е достатъчно нестабилен, че да е обществена опасност, и разбирах, че не беше много трудно да ме класират в тази категория.

През последната години многократно бях имал работа със силите на реда и юридическите ми неприятности далеч не бяха свършили. Бях пуснат на свобода условно по обвинение в притежание на наркотици. Срещата ми с Били, която Майло в този момент разказваше с доста подробности на психиатърката, в крайна сметка щеше да доведе дотам, че да мина за болен, страдащ от психоза и жертва на халюцинации.

Тъкмо си мислех, че това беше краят на изненадите, когато чух Керъл да споменава петната кръв по ризата ми и по прозорците на терасата.

— Това вашата кръв ли е, г-н Бойд?

Отказах да й обяснявам — нямаше да ми повярва. Така или иначе вече си беше съставила мнение и ми се стори, че диктува експертното си становище на своята секретарка:

Субектът си е нанесъл или се е опитал да нанесе на другиго тежки телесни наранявания. Преценката му, очевидно влошена, го прави неспособен да разбере своята необходимост от лечение, което е основание за мярка за затваряне…

— Ако желаете, можем да направим няколко изследвания.

Не, не исках изследвания, не исках изкуствен сън, не исках повече лекарства! Станах от стола си, за да сложа край на този разговор.

Направих няколко крачки покрай преградата от матово стъкло, на която беше изложена скулптура, представляваща Колело на Закона, украсено с малки пламъчета и флорални мотиви. Висока почти метър, будистката емблема простираше осемте си лъча, които се предполагаше, че сочат пътя за освобождаване от страданието. Така се въртеше колелото на Дхарма: следване на пътя към „това, което трябва да бъде“, изследване на пътеката до намиране на „правилното действие“.

Обзет от някакво усещане за очевидност, повдигнах скулптурата и я хвърлих с всички сили към прозореца, който се пръсна на хиляди парченца.

* * *

Спомням си вика на Керъл.

Спомням си сатенените завеси, които се поклащаха от вятъра.

Спомням си онзи зеещ отвор, през който нахлу вихрушка, която разпиля няколко листа хартия и преобърна една ваза.

Спомням си повикването от небето.

Спомням си, че се оставих да падна в празното, без да се засилвам.

Спомням си моето отпуснато тяло.

Спомням си тъгата на момиченцето от „Макартър Парк“.

Загрузка...