Хартиеното момиче

19Road Movie17

— Майло, отвори ми!

Пристегната в униформата си, Керъл блъскаше по вратата със силата и властта, които й даваше законът.

— Предупреждавам те: говоря като полицай, не като приятел. В името на закона на Калифорния, изисквам да ме пуснеш да вляза.

— Пикая му аз на мутрата на закона на Калифорния — изръмжа Майло, открехвайки вратата.

— Много конструктивно, наистина! — укори го тя, като го последва вътре.

Той беше по анцуг и носеше стара тениска с надпис Space Invaders. Беше блед, около очите му имаше сини кръгове, а косата му приличаше на разплетена кошница. Татуирани на двете му ръце, кабалистичните знаци на Мара Салватруча блестяха със злокобен пламък.

— Обръщам ти внимание, че няма и 7 часа сутринта, че спях и че не съм сам.

На стъклената масичка в хола Керъл видя трупа на бутилка долнопробна водка и почти празно пликче с трева.

— Мислех, че си спрял това — каза тя тъжно.

— Ами не, както виждаш — животът ми е съвършено объркан, разорих най-добрия си приятел и дори не мога да му помогна да се оправи с неприятностите си и да, напих се, изпуших три-четири джойнта и…

— ъ… и имаш компания.

— Да, и това си е моя работа, разбрано?

— Коя е? Сабрина? Вики?

— Не, две курви за по 50 долара, които забърсах на „Крийк Авеню“. Това обяснение достатъчно ли ти е?

Хваната натясно, тя се усмихна смутено, понеже не можеше да разбере дали той казваше истината или беше решил да я предизвика.

Майло включи кафе машината и пъхна една капсула, прозявайки се.

— Добре, Керъл, сигурно имаш сериозна причина, за да ме събудиш посред нощ.

Младата полицайка за момент се смути, преди да събере мислите си:

— Вчера вечерта подадох сигнал за твоето бугати в управлението и помолих да ме уведомят, ако има нещо ново. И познай какво? Преди малко са намерили колата ти в една горичка близо до Сан Диего.

Най-накрая лицето на Майло светна.

— А Том?

— Никакви новини. Бугатито е било проверено за превишена скорост, но водачката е отказала да спре.

— Водачката?

— Според местната полиция, не е карал Том, а някаква млада жена. Все пак в доклада се споменава за присъствието на мъж.

Тя нададе ухо към банята. Към шума от водата на душа се беше прибавил и шум от сешоар — там наистина имаше двама души…

— Близо до Сан Диего, казваш?

Керъл погледна доклада:

— Да, в едно запустяло място около Ранчо Санта Фе.

Майло се почеса по главата, внасяйки още малко безпорядък в разрошената си коса.

— Мисля, че ще отида на място с колата, която взех под наем. Като се поогледам наоколо, може би ще намеря нещо, което да ми подскаже къде е Том.

— Идвам с теб!

— Няма нужда.

— Не ти искам мнението. Ще отида там, независимо дали искаш или не.

— А бачкането ти?

— Не помня откога не съм вземала отпуск! Няма да е зле да сме двамата, за да потърсим по-добре.

— Много ме е страх да не направи някоя простотия — призна Майло с разсеян поглед.

— А ти не вършиш ли простотии? — попита го тя остро.

Вратата на банята се отвори и две южноамериканки излязоха от там, бърборейки. Едната полугола, само с една кърпа, омотана около косата, другата увита в някакъв пеньоар.

При вида им Керъл изпита отвращение: двете момичета приличаха на нея! Бяха вулгарни и повехнали, но едната имаше нейния светъл поглед, а другата — високия ръст и трапчинките. Щеше да бъде като тях, ако не се беше изтръгнала от „Макартър Парк“.

Тя прикри смущението си, но той се досети.

— Аз се връщам в управлението да предупредя, че ще отсъствам — каза тя накрая, за да разчупи започващото да натежава мълчание. — Ти вземаш душ, изпращаш си приятелките и идваш у нас след час, става ли?

Колебливо отворих едното си око. В мокрия път се отразяваше ослепително слънце, което изпращаше утринните си лъчи в предното стъкло, покрито с капки дъжд.

Увит в пухкаво одеяло, със сковани мускули и окървавен нос, изплувах от съня, свит на задната седалка на фиата.

— Е, какво, поспахте ли добре? — попита ме Били.

Изправих се с гримаса, бях съвсем схванат:

— Къде сме?

— На един самотен път, между никъде и другаде.

— Цяла нощ ли карахте?

Тя потвърди, беше във весело настроение, а в това време аз гледах в огледалото лицето си, мръснишки обезобразено от ударите, получени предишната вечер.

— Отива ви — каза тя, без да се шегува. — Не ми харесваше особено видът ви на момче от хубавите квартали: това ви правеше досаден.

— Имате истинска дарба да правите комплименти.

Погледнах през стъклото: пейзажът беше станал още по-див. Пътят беше тесен и осеян с дупки, минаваше през пустинни планински пейзажи, от които от време на време изникваха разпилени растения: каменни кактуси, агаве с месести листа, бодливи храсти. Движението беше спокойно, но теснотата на шосето правеше опасна всяка среща с автобус или камион.

— Ще ви сменя, за да можете да поспите малко.

— Ще спрем на следващата бензиностанция.

Но бензиностанциите бяха редки и не всичките бяха отворени. Преди да намерим отворена, прекосихме няколко изолирани селища, които приличаха на призрачни села. На излизане от едното от тях се разминахме с оранжев корвет, спрял край пътя със запалени аварийни светлини. Опрян на капака, един млад автостопаджия — който би направил фурор в реклама за дезодорант — държеше в ръцете си малка табелка: out of gas18.

— Да му помогнем? — предложи Били.

— Не, смърди на класическо изнудване от тип, който се преструва, че има повреда, за да пребърка туристите.

— Искате да кажете, че мексиканците са крадци?

— Не, искам да кажа, че с вашата мания да се побратимявате с всички хубави мъже в страната, пак ще се забъркаме в някоя каша.

— Бяхте доволен, когато ни взеха на стоп!

— Слушайте, ясно е като бял ден — това момче ще ни гепи парите и колата! Ако искате това, спрете, но не искайте благословията ми!

За щастие тя не пое този риск и си продължихме по пътя.

След като заредихме с гориво, спряхме да починем в една семейна бакалия. Зад дългата старовремска витринна бяха изложени различни пресни плодове, млечни продукти и сладкиши. Купихме нещо да се подкрепим и си направихме импровизиран пикник няколко километра по-нататък, под едно юково дърво.

Сърбах димящото кафе и очаровано наблюдавах Били. Седнала на едно одеяло, тя дъвчеше с пълна уста полворони с канела и чуроси със захарна глазура.

— Колко е вкусно! Нищо ли не ядете?

— Нещо не е както трябва — отговорих замислено. — В моите романи имате апетит на птичка, а откакто ви познавам, поглъщате всичко, което ви попадне под ръка.

Тя се замисли за миг, сякаш самата тя осъзнаваше нещо, после ми призна:

— Това е заради истинския живот.

— Истинският живот?

— Аз съм персонаж от роман, Том. Принадлежа на света на фикцията и не съм си у дома в истинския живот.

— Каква е връзката с чудовищния ви апетит?

— В истинския живот всичко има повече вкус и плът. И това не се отнася само за храната. Във въздуха има повече кислород, пейзажите преливат от цветове, които извикват желанието да се възхищаваш постоянно. Светът на фикцията е толкова блудкав…

— Светът на фикцията е блудкав? Винаги съм чувал тъкмо обратното! Повечето хора четат романи именно за да избягат от действителността.

Тя ми отговори по най-сериозния начин на света:

— Може би сте много добър, когато разказвате някаква история, когато описвате емоциите, болките, сърдечните обърквания, но не умеете да опишете това, което прави солта на живота: сладостите.

— Това не е много мило — казах аз, разбирайки, че тя има предвид пропуските ми като писател. — За кои сладости по-точно говорите?

Тя потърси примери около себе си:

— Вкусът на този плод например — каза, като отряза парче от мангото, което бяхме купили преди малко.

— А освен това?

Тя повдигна глава и затвори очи, сякаш за да поднесе миловидното си лице на бриза в ранната утрин.

— Ами това, което чувствате, когато вятърът гали лицето ви…

— Абе…

Направих недоверчива физиономия, но знаех, че донякъде беше права: не можех да уловя чудото на мига. То ми беше недостъпно. Не знаех как да го взема, не умеех да му се насладя и следователно не знаех как да го споделя с моите читатели.

— Или пък — продължи тя, като отвори очи и посочи с пръст в далечината — гледката на онзи розов облак, който се разпилява зад хълма.

Стана и продължи увлечено:

— В романите си ще напишете: „Били изяде едно манго за десерт“, но никога няма да опишете подробно вкуса на това манго.

Деликатно сложи в устата ми едно парче от сочния плод.

— Е, как е?

Силно засегнат, все пак се включих в играта и се опитах да опиша плода възможно най-точно:

— Съвсем узряло, хладно точно колкото трябва.

— Можете и по-добре.

— Месестата част е сладка, топи се, вкусна е и е силно ароматна…

Видях, че се усмихва. Продължих:

— … златиста, пълна със слънце.

— Не бива и да прекалявате, тук някой ще каже, че правите реклама на търговците на пресни плодове!

— Вие никога не сте доволна!

Тя сгъна одеялото и се върна при колата.

— Разбрахте принципа — подхвърли ми тя. — Е, опитайте се да си спомните, когато пишете следващата си книга. Направете така, че да живея в свят от цветове и плът, където плодовете имат вкус на плодове, а не на картон!

— Направо замръзваме, няма ли да затвориш прозореца?

Керъл и Майло пътуваха вече час. Бяха пуснали радиото на някаква информационна станция и се правеха, че са погълнати от местния политически дебат, за да избягнат да говорят за неща, които можеха да ги ядосат.

— Когато ме молиш за нещо по толкова деликатен начин, за мен е удоволствие да ти направя услуга — отбеляза тя, докато вдигаше стъклото.

— Какво, сега пък не ти харесва как се изразявам ли?

— Да, не ми харесва безпричинната ти грубост.

— Съжалявам, аз не съм писател. Не пиша романи!

Тя го погледна смаяно:

— Чакай! Какво точно искаш да кажеш?

Отначало Майло се навъси, после усили радиото, сякаш нямаше намерение да отговаря, но размисли и си изплака болката по доста странен начин:

— Между теб и Том вече случило ли се е нещо?

— Какво?!

— Всъщност ти винаги си била тайно влюбена в него, нали?

Керъл сякаш падна от луната:

— Така ли мислиш?

— Мисля, че през всичките тези години ти чакаш само едно — най-накрая да погледне на теб като на истинска жена, а не като на най-добрата приятелка в службата.

— Трябва наистина да спреш тревата и твърдия алкохол, Майло. Когато говориш подобни простотии, ми се ще…

— Какво?

Тя тръсна глава:

— Не знам… да… да ти изтръгна вътрешностите и да те опека на бавен огън, преди да те клонирам в десет хиляди екземпляра, за да мога по-добре да убия със собствените си ръце всеки един от твоите десет хиляди клонинга в най-страшни страдания…

— Добре — прекъсна я той. — Мисля, че схванах основната идея.

Въпреки че колата ни се движеше като охлюв, километрите се трупаха. Вече бяхме минали Сан Игнасио и така както на нищо не приличаше, нашето бурканче за кисело мляко се държеше.

За пръв път от много време се чувствах добре. Харесваше ми този пейзаж; харесваше ми мирисът на макадамията и опияняващото й ухание на свобода; харесваха ми тези магазини без табелки и тези отломки от коли, изоставени ей така, които ни създаваха усещането, че пътуваме по митичния Път 66.

Черешката на тортата: бях намерил в една от редките бензиностанции две аудио касети, намалени на 0,99 долара. Първата предлагаше избрани бисери на рока — от Елвис до Стоунс. Втората беше пиратски запис на три концерта на Моцарт в изпълнение на Марта Аргерих. Добро начало, за да приобщя Били към радостите на „истинската музика“.

Обаче движението ни напред спря в началото на следобеда, когато карахме по един доста див участък без бариери и огради. Огромно стадо преживящи овце беше намерило за най-добре да застане насред пътя, за да обсъди всичко най-спокойно. Бяхме близо до множество ферми и ранча, но като че ли никой не го беше грижа да махне животните от шосето.

Нищо не помогна: нито продължителното свирене с клаксона, нито ръкомаханията на Били, която се мъчеше да разкара преживящите от това място. Принудена да приеме спокойно това зло, тя запали цигара, докато аз броях парите, които ни бяха останали. Една снимка на Орор изпадна от портфейла ми и Били я грабна, преди да реагирам.

— Дайте ми я!

— Чакайте, нека да я погледна! Вие ли сте я снимали?

Беше обикновена черно-бяла снимка, излъчваща известна невинност. По къси панталонки и мъжка риза Орор ми се усмихваше на плажа в Малибу с едно такова пламъче в очите, което бях взел за любовен плам.

— Честно, какво намирате в тая пианистка?

— Какво да й намирам?

— Добре де, хубава е. Е, ако човек обича типа „съвършена жена с тяло на манекенка, притежаваща неустоимо очарование“. Но освен това какво има в нея?

— Престанете, моля ви, вие сте влюбена в един мръсен тъпанар, така че не ме учете.

— Културната страна ли ви развеселява?

— Да, Орор е образована и възпитана. И толкова по-зле, ако това ви дразни. Израснах в скапан квартал. Постоянна шумотевица: викове, ругатни, заплахи, изстрели. Нямаше нито една книга, освен програмата на телевизията и никога не бях чувал Шопен или Бетовен. И да, харесваше ми да бъда с една парижанка, която ми говореше за Шопенхауер и за Моцарт, а не за задници, дрога, рап, татуировки и фалшиви нокти!

Били поклати глава.

— Красива тирада, но Орор Ви е харесвала и защото е била хубава. Не е сигурно, че ако беше с 50 кила по-дебела, щеше да ви развълнува толкова, дори с Моцарт и Шопен…

— Добре, стига толкова вече. Карайте!

— И как точно да тръгна? Ако мислите, че нашата кошница ще устои на удара с някоя овца…

Тя дръпна от своята „Дънхил“, преди да продължи да ме дразни:

— Вашите разговорчета за Шопенхауер преди чукане ли бяха или след?

Погледнах я слисано:

— Ако аз ви правех подобни забележки, вече щях да съм изял една яка плесница…

— Стига де. Това беше, за да ви разсмея. Харесва ми как се смущавате и се изчервявате.

И като си помисля, че аз бях създал това момиче…

Както всяка седмица, Тереза Родригес дойде в дома на Том, за да почисти. Напоследък писателят не искаше да бъде обезпокояван и затова беше залепил една бележка на вратата, за да я освободи от работата й, но никога не беше забравял да добави и плик, съдържащ пълното заплащане на услугите й. Днес на вратата нямаше бележка.

Толкова по-добре.

Възрастната жена мразеше да й плащат, за да не прави нищо, но най-вече се тревожеше за този, когото познаваше от „Макартър Парк“ още когато беше дете.

На времето тристайният апартамент на Тереза беше на същата площадка като апартамента на майката на Том и в съседство с апартамента на семейството на Керъл Алварес. Тъй като Тереза живееше сама след смъртта на съпруга си, момченцето и неговата приятелка бяха свикнали да ходят при нея да си пишат домашните. Атмосферата беше спокойна в сравнение с положението в техните домове: от едната страна, вятърничава и невротична майка, която колекционираше любовниците си и разтуряше семейства, от другата — тираничен втори баща, който постоянно ругаеше голямото си семейство. Тереза отключи вратата със своя ключ и се вцепени от безпорядъка, който цареше в къщата. После събра цялата си смелост и започна да въвежда ред. Пусна прахосмукачка и изми пода, включи съдомиялната, изглади една камара дрехи и почисти последиците от цунамито, което беше опустошило терасата.

Напусна къщата три часа по-късно, след като разпредели боклуците и сложи пластмасовите торби в съответните кофи.

Беше почти 17 ч., когато службата за извозване на отпадъците мина, за да изпразни контейнерите на живущите в „Малибу Колъни“.

Докато товареше една от обемистите кофи с боклук, Джон Брейди, един от служителите, който беше дежурен тази вечер, намери почти нов екземпляр от втория том на „Трилогията на ангелите“. Сложи го настрана и изчака края на обиколката, за да може по-добре да го разгледа.

Леле! Отгоре на всичкото хубаво издание! Голям формат, великолепна готическа корица и серия красиви акварели.

Жена му беше прочела първия том и чакаше с нетърпение излизането на втория в джобен формат. Ето че сега щеше да й достави удоволствие.

Когато се прибра у дома, Джанет наистина се нахвърли на книгата. Започна да я чете в кухнята, като трескаво прелистваше страниците така, че за малко да забрави яденето във фурната. По-късно, в леглото, тя продължи да чете глава след глава с такова увлечение, че Джон разбра, че тази вечер няма да го огрее и ще трябва просто да спи. Заспа в лошо настроение, бесен, че сам си беше навлякъл нещастието, като донесе под покрива си проклетата книга, която го лишаваше едновременно от вечерята му и от съпружеските му права. Бавно заспа, намирайки утеха в обятията на Морфей, който за компенсация му изпрати един приятен сън, в който „Доджърс“, неговият любим отбор, печелеше шампионата по бейзбол с победа срещу „Янкис“. Внезапно обаче някакъв крясък го събуди.

— Джон!

Той отвори очи, обзет от паника. До него жена му викаше силно:

— Нямаш право да ми причиняваш това!

— Какво да ти причинявам?

— Книгата спира насред 266-та страница! — упрекна го тя. — Останалото са само бели страници!

— Ама аз нямам никаква вина за това!

— Сигурна съм, че си го направил нарочно.

— Ама не, виж! Защо говориш така?

— Искам да прочета продължението!

Брейди си сложи очилата и погледна будилника:

— Ама, бебчо, два часът посред нощ е! Откъде да ти намеря продължението?

— „24 Маркет“ е отворен през цялата нощ… Моля те, Джон, иди и ми купи нов екземпляр. Вторият том е още по-хубав от първия.

Джон Брейди въздъхна. Беше се оженил за Джанет преди тридесет години, за добро или за лошо. Тази вече беше за лошо, но той го приемаше. В края на краищата и с него не беше лесно да се живее.

Все още спейки, надигна старото си тяло, нахлузи едни дънки и широк пуловер, преди да слезе да изкара колата от гаража. Пристигайки в „24 Маркет“, той хвърли дефектния екземпляр в уличната кофа.

Тъпа книга!

Почти бяхме стигнали. Ако можеше да се вярва на пътните табели, оставаха по-малко от сто и петдесет километра до Кабо Сан Лукас — нашата дестинация.

— Това е последно зареждане с бензин — установи Били, паркирайки на бензиностанцията.

Още не беше изгасила мотора, когато някой си Пабло — така пишеше на тениската му — притича, за да напълни резервоара и да измие предното стъкло.

Стъмваше се. Били присви очи, като се опитваше да прочете през стъклото една дървета табелка във формата на кактус, на която бяха изброени специалитетите на местната закусвалня.

— Умирам от глад. Искате ли да хапнем нещо? Сигурна съм, че там вътре има разни мазни, но хубави неща.

— Накрая ще получите стомашно разстройство от толкова много ядене.

— Няма страшно, Вие ще се грижите за мен. Сигурна съм, че можете да бъдете много секси в ролята на добрия доктор.

— Вие сте абсолютно луда!

— По чия вина, според вас? Освен това, сериозно, Том, отпуснете му края понякога. Не бъдете толкова тревожен. Оставете живота да ви поднесе нещо добро, вместо непрекъснато да се съмнявате.

Хм… Ето че сега се взима за Паулу Коелю…

Тя излезе от колата, гледах я как се изкачва по дървената стълба, която водеше към ресторанта. С прилепналите си дънки, пристегнатото кожено яке и сребърната чантичка, тя приличаше на cowgirl и добре си пасваше с декора. Платих бензина и настигнах Били на стълбите:

— Дайте ми ключовете да заключа.

— Стига, Том! Релакс. Престанете да виждате опасност навсякъде! Забравете колата за малко. Ще ме почерпите тортили и пълнени чушки, а после ще се опитате да ми ги опишете колкото можете по-добре!

Проявих слабост и я последвах в тази кръчма, където се надявах да прекараме приятно. Но зле си бях направил сметката и не бях взел предвид малшанса, който си доставяше удоволствието да се нахвърля върху нас още от началото на това невероятно пътуване.

— Ко… колата — започна Били, докато сядахме на терасата, за да опитаме царевичните палачинки.

— Какво?

— Не е там — отчаяно сочеше мястото на паркинга.

Излязох от кръчмата бесен, без да съм изял и един залък.

— Престанете да виждате опасност навсякъде, така ли? Отпуснете му края, така ли? Това ли точно ме съветвахте? Сигурен бях, че ще ни измамят! Дори им дадохме пълен резервоар!

Тя ме погледна отчаяно, но това продължи само миг, после каза с обичайния си сарказъм:

— Ако бяхте сигурен, че ще я откраднат, защо не се върнахте да я заключите? Всеки с грешките си в края на краищата!

Отново се въздържах да не я удуша. Сега вече нямахме нито кола, нито багаж. Беше се стъмнило и започваше да става студено.

— Сержант Алварес… тя с вас ли е?

— Какво значи това? — попита Майло, подавайки на офицера шофьорската си книжка и застраховката на бугатито.

Леко притеснен, помощник-шерифът уточни въпроса си, посочвайки зад стъклото силуета на Керъл, заета да попълва някакви документи със секретарката.

— Вашата приятелка, там, Керъл, тя е ваша „приятелка“ или просто приятелка?

— Защо, имате намерение да я поканите на вечеря ли?

— Ако е свободна, наистина бих искал. Тя е страхотно…

Той се опита да намери думите, като внимаваше да не каже нещо неуместно, но си даде сметка за непохватността си и предпочете да не довърши изречението си.

— Изпълнете си задълженията, приятелю — посъветва го Майло. — Опитайте си късмета — за юмрука в мутрата ви ще реша тогава.

Помощник-шерифът остана като попарен, провери документите на колата, преди да подаде на Майло ключовете на бугатито.

— Можете да я вземете: всичко е наред, но занапред избягвайте да я давате на кой да е.

— Не беше кой да е, беше най-добрият ми приятел.

— Ще е добре да избирате по-внимателно приятелите си, може би.

Майло щеше да му отвърне нещо неприятно, но Керъл влезе при тях в кабинета.

— Когато ги спряхте, шерифе, сигурен ли сте, че караше жена? Никакво съмнение?

— Имайте ми доверие, сержант — мога да разпозная жена.

— А мъжът на другата седалка този ли беше? — попита тя, като му показа един роман, на който имаше снимката на Том.

— Право да си кажа, не му обърнах много внимание на вашия приятел. Говорих предимно с блондинката. Истинска досадница.

Майло реши, че си губи времето и си поиска документите.

Шерифът му ги върна, като си позволи да зададе въпроса, който му пареше на езика:

— Татуировката на ръката ви е на Мара Салватруча, нали? Четох разни работи за тях в интернет. Мислех, че никой не може да напусне тази групировка.

— Не бива да се вярва на всичко в интернет — посъветва го Майло, излизайки от стаята.

На паркинга старателно прегледа бугатито. Колата беше в добро състояние. Имаше бензин, а чантите, които бяха останали в багажника, свидетелстваха за това, че пътниците са бързали. Той отвори чантите и намери в тях женски дрехи и козметични продукти. В жабката напипа пътна карта и модно списание.

— Е? — попита Керъл, като се приближи до него. — Намери ли нещо?

— Може би… — отговори той и й показа маршрута, начертан на картата. Всъщност оня чужденец те покани на вечеря, нали?

— Поиска ми номера и ми предложи да излезем някоя вечер. Това притеснява ли те?

— Не, разбира се. В края на краищата не е направил нищо осъдително, нали?

Тя тъкмо щеше да му отговори да си гледа работата, когато…

— Видя ли това? — извика тя и му показа снимките на Орор и Рафаел Барос на техния райски плаж.

Майло постави пръст върху кръстчето, нарисувано с маркер върху картата, и предложи:

— Какво ще кажеш за уикендче в някой хубав хотел на мексиканския бряг?

Били поглаждаше копринения набор на една къса дантелена нощничка:

— Ако й подариш това, приятелката ти ще ти направи неща, които никога не ти е правила. Работи, за които дори не знаеш, че съществуват, толкова са мръснички…

Пабло беше облещил очи. От десет минути Били се опитваше да размени съдържанието на своята чанта за скутера на младия бензинджия.

— А това е най-доброто — заяви тя, като извади от чантата кристално флаконче, чиято кристална запушалка проблясваше като диамант.

Тя отвори шишенцето и направи загадъчна физиономия като фокусничка, която ще изпълнява номер.

— Помириши — каза тя и доближи еликсира до нос на младия мъж. — Усещаш ли това бликащо и очароващо ухание. Тези закачливи и кокетни нотки? Остави се да те погълнат есенциите на виолетки, нар, розов пипер и жасмин…

— Спрете да покварявате това момче! — помолих я аз. — Ще ни навлечете още неприятности.

Но Пабло искаше единствено да бъде хипнотизиран и за негово най-голямо удоволствие младата жена продължи тирадата си:

— Остави се да те опиянят тези нотки на мускус, фрезия и иланг-иланг…

Изпълнен със съмнения, се доближих до скутера. Беше старо колело, имитация на италианска „Веспа“ от местен конструктор, който ги е продавал в Мексико през 70-те години. Беше пребоядисван вече няколко пъти и беше покрит с многобройни лепенки, слели се с каросерията. На една от тях дори пишеше: Световно първенство по футбол, Мексико 1986…

Зад мен Били продължаваше с номерата си:

— Повярвай ми, Пабло, когато една жена носи този парфюм, тя прониква в омагьосана градина, изпълнена с чувствени ухания, които я превръщат в дива, ненаситна тигрица, жадна за с…

— Престанете с този цирк — настоях аз. — Така или иначе, никога няма да можем да се качим и двамата на този скутер.

— Че аз да не съм цял тон? — възрази тя, изоставяйки Пабло пред концентрата от женска магия, който се носеше откъм чантата на Орор.

— Освен това е много опасно. Тъмно е, пътищата са много лоши, навсякъде дупки и неравности…

— Trato hecho19? — попита Пабло, като дойде при нас.

Били го поздрави:

— Това е добра сделка. Повярвай ми — приятелката ти ще те боготвори! — обеща му тя и взе неговите ключове.

Поклатих глава:

— Това е абсурдно! Това нещо ще ни остави след двадесет километра. Ремъкът сигурно е износен до кордата и…

— Том.

— Какво?

— Този вид скутери нямат ремък. Престанете да се правите на мъж — нищо не разбирате от механика.

— Може би това нещо дори не е подкарвано от двадесет години — казах аз и завъртях ключа.

Моторът прокашля два-три пъти, преди да започне работливо да мърка. Били се качи зад мен, сложи ръцете си около кръста ми и облегна глава на рамото ми.

Скутерът полетя с трещене в нощта.