Хартиеното момиче

31Улиците на Рим

Въпреки заплахата от болестта на Били, двете седмици, предшестващи нейната операция, бяха един от най-хармоничните периоди за нашата „двойка“.

Моят роман напредваше добре. Бях си върнал вкуса към писането и нощем се чувствах въодушевен и понесен от творчески порив. Стараех се да поставя основите на един приятен и щастлив живот за Били. Седнал пред моя компютър, създавах за нея страница след страница живота, за който винаги бе мечтала: такъв, в който нямаше демони, разочарования и самоубийствени настроения.

Обикновено работех до зазоряване, после излизах в ранната утрин, в часа, в който метачите пръскаха тротоарите на „Сен Жермен“. Пиех първото кафе за деня на тезгяха на едно бистро на ул. „Бюси“, преди да се отбия в хлебарницата в пасажа „Дофин“, където правеха позлатени, топящи се понички с ябълки. Връщах се в нашето гнездо на площад „Фюрстенберг“ и приготвях две кафета с мляко, докато слушах радио. Били идваше при мен с прозявка и ние закусвахме на бар плота в кухнята, от която се виждаше площадчето. Тя си тананикаше, като се опитваше да разбере думите на френските песни. Аз избърсвах трохите от многолистно тесто от ъгълчетата на устата й и я гледах как присвива очи, за да се предпази от слънцето, което огряваше лицето й.

Докато аз отново се залавях за работа, Били прекарваше сутринта в четене. Беше намерила една английска книжарница близо до „Нотр-Дам“ и ме беше помолила да й направя списък с романите, които непременно трябваше да прочете. От Стайнбек до Селинджър, минавайки през Дикенс, през тези няколко дни тя погълна някои от романите, които бяха белязали моето юношество, като си водеше бележки, разпитваше ме за биографията на техните автори и преписваше в един бележник изреченията, които я бяха впечатлили.

Следобед, след като бях поспал няколко часа, често ходехме заедно в малкото кино на ул. „Кристин“, в което даваха стари шедьоври, за които никога не беше чувала, но които откриваше очарована: „Небето може да почака“, „Седем години размисъл“, „Магазинът зад ъгъла“… След прожекцията обсъждахме филма на чаша виенско кафе и всеки път, когато споменех нещо, което не й беше познато, тя спираше и си го отбелязваше в бележника. Аз бях Хенри Хигинс, тя беше Елиза Дулитъл27. Бяхме щастливи.

Вечер се заемахме с предизвикателството да приготвяме някои рецепти от една стара готварска книга, намерена в малката библиотека в нашия апартамент. С по-голям или по-малък успех опитахме да направим ястия като телешко фрикасе, патица с круши, качамак с лимон или — най-големият ни успех — агнешко бутче с мед и мащерка.

През тези две седмици открих една друга нейна страна: открих интелигентна и интересна млада жена, решена да се образова. Но най-вече сега, след като бяхме свалили оръжията, се чувствах объркан от новите чувства, които изпитвах към нея.

След вечеря й четях страниците, които бях написал през деня, а после следваха дълги разговори. В бюфета в малкия хол бяхме намерили бутилка крушова ракия. Етикетът беше наполовина изтрит, но уверяваше, че напитката е била „дестилирана съгласно вековните традиции“ от един дребен производител в северната част на Ардеш. Първата вечер силната долнокачествена ракия ни беше изгорила гърлата и решихме, че не става за пиене, което обаче не ни попречи да пийнем по глътка и на следващата вечер. На третата вечер решихме, че „в крайна сметка не е толкова лоша“, а на четвъртата — че е „направо превъзходна“. Оттук насетне ракията стана неразделна част от нашата церемония и под отпускащото въздействие на алкохола се доверявахме все повече един на друг. Така Били ми разказа за детството си, за мрачното си юношество, за отчаянието, в което я потапяло чувството за самота и което винаги я въвличало в глупави любовни истории. Разказа ми за страданието си, че никога не беше срещнала мъж, който да я обича и уважава, за надеждите си за бъдещето, и за семейството, което мечтаеше да създаде. Обикновено накрая заспиваше на канапето, докато слушаше стари плочи, забравени от собственика, и се опитваше да преведе песента на този поет с побелели коси, който държеше цигара на обложката и твърдеше, че „с времето всичко отминава“, че „се забравят страстите и се забравят гласовете, които тихо ти нашепват думи за нещастни хора: не закъснявай и се пази да не настинеш“.

След като я отнесях в нейната стая, слизах отново в хола и сядах пред моя компютър. Тогава за мен започваше нощ на самотна работа, понякога въодушевяваща, но често мъчителна, защото знаех, че Били ще прекара годините на щастие, които предвиждах за нея, далеч от мен, в свят, който бях създал, но в който дори не съществувах, до мъж, който беше най-върлият ми враг.

Преди Били да нахлуе в живота ми, наистина бях създал персонажа на Джак като отблъскващ човек. Той въплъщаваше всичко, което мразех или ме караше да се чувствам зле, когато ставаше въпрос за мъжественост. Джак беше обратното на мен, типът мъж, когото ненавиждах, този, който не исках да бъда.

Някъде към четиридесетте, с красива мутра, баща на две деца, той работеше в Бостън като заместник-директор на голяма застрахователна компания. Оженил се твърде млад, той с удоволствие мамеше жена си, която приемаше това. Самоуверен, сладкодумен, той добре познаваше женската психика и още на първата среща умееше талантливо да накара събеседницата си да му се довери. Охотно допускаше в думите и в поведението си известна доза мачизъм. Но с тази, която искаше да съблазни, най-често беше мил и нежен и точно поради това противоречие жените се влюбваха, като изпитваха опияняващото усещане, че само за тях е запазено поведението, което той отказваше на другите.

А в действителност, щом постигнеше целта си, егоцентричният характер на Джак вземаше превес. Той беше манипулатор и успяваше винаги да приеме ролята на жертва, за да обърне нещата в своя полза. Всеки път, когато се съмняваше в себе си, грубо караше любовницата си да се чувства нищожна, владеейки способността да отгатва слабите места на жените.

За нещастие именно в ноктите на този перверзен и нарцистичен съблазнител, който нанасяше на завоеванията си неизлечими рани, бях пратил моята Били. Именно в него се беше влюбила тя и с него ме беше помолила да изградя живота й.

Бях се хванал в собствения си капан, защото не може просто ей така да се промени характерът на даден романен персонаж. Макар да бях автор на книгата, не бях Господ. Фикцията има собствени правила и от единия до другия том този чист мръсник не можеше внезапно да се превърне в идеалния мъж.

Така че всяка нощ се мъчех фино да върна нещата назад и малко по малко да накарам Джак да се промени, да го направя по-човечен и постепенно да стане по-поносим.

Но за мен, дори в края на тази малко изкуствена промяна, Джак си оставаше Джак: типът, когото мразех най-много на света и на когото, поради едно странно стечение на обстоятелствата, бях принуден да дам жената, в която вече бях влюбен…

— Полиция! Отворете, господин Ломбардо!

Майло се събуди с мъка. Разтърка очи и стана от леглото със залитане.

С Керъл бяха стояли до късно, като прекараха по-голямата част от вечерта пред компютрите си, обикаляйки, за жалост без успех, дискусионните форуми и сайтовете за онлайн продажби в търсене на изгубения екземпляр. Навсякъде, където беше възможно, бяха оставяли съобщения и бяха вдигали тревога по имейл. Беше отегчително, тъй като се опитваха да обхванат всички италиански сайтове, които в една или друга степен имаха нещо общо с продажбата на книги или с литература.

— Полиция! Отворете, в противен случай ще…

Майло открехна вратата. Пред него стоеше служителка от шерифската служба. Дребна брюнетка със зелени очи и с ирландско-американски чар, която се вземаше за Тереза Лисбон.

— Добър ден, господине. Карен Келън, шерифски участък, Калифорния. Имаме заповед за вашето експулсиране.

Майло излезе на верандата, а в това време един камион за превозване на багаж паркираше пред къщата.

— Каква е тая отврат?

— Не ни усложнявайте работата, ако обичате! — заплаши офицерът. — През последните седмици сте получили няколко заповеди, изпратени от вашата банка.

Двама носачи вече бяха застанали пред входа и само чакаха заповед, за да започнат да опразват къщата.

— Впрочем — продължи ченгето, като му подаде един плик — ето призовката ви за явяване в съда за кражба на притежания, подлежащи на изземване.

— Говорите за…

— … за бугатито, което сте заложили, да.

С едно кимване на глава шерифът даде съгласието си на двама хамали, които за по-малко от половин час опразниха къщата от всичките й мебели.

— А това е нищо в сравнение с онова, което данъчната администрация ще ви причини! — подхвърли садистката Карен, затваряйки вратата на колата си.

Майло остана сам на тротоара, с куфар в ръка. Изведнъж осъзна, че нямаше къде да прекара нощта. Като зашеметен боксьор той направи няколко крачки надясно, после наляво, без да знае накъде да тръгне. Три месеца по-рано беше освободил двамата служители, които работеха за него, и беше продал офисите си в търговската част на града. Това беше. Вече нямаше работа, нямаше покрив, нямаше кола, нямаше нищо. Твърде дълго беше отказвал да погледне действителността трезво, като си мислеше, че в крайна сметка всичко ще се оправи, но този път тя мръснишки го беше уловила.

На лъчите на утринното слънце татуировките по горната част на ръцете му пламтяха. Тези белези от миналото го връщаха обратно на улицата, при побоищата, при насилието и мизерията, от които си мислеше, че се е измъкнал.

Полицейска сирена го извади от мислите му. Обърна се с желанието да избяга, но този път не беше враг.

Беше Керъл.

Тя веднага разбра какво се е случило. Решително грабна куфара на Майло и го сложи на задната седалка на своята патрулна кола.

— Имам много удобно разтегателно канапе, но не си мисли, че ще се настаниш просто ей така в дома ми и ще бездействаш. Има едни тапети, които отдавна искам да махна от хола, а после трябва да се пребоядиса кухнята с постна боя, както и да се оправи душът. Освен това едно кранче в банята тече и има остатъци от влага, които трябва да изчезнат. Всъщност, както виждаш, това изгонване по-скоро ме устройва…

Майло й благодари с дискретно кимване с глава. Може би вече нямаше работа, нямаше къща, нямаше кола. Но му оставаше Керъл. Беше изгубил всичко. Освен най-важното.

Художникът Лука Бартолети влезе в малкия семеен ресторант, който се намираше на една отдалечена уличка. Обзаведено със старинни мебели, мястото предлагаше римска кухня без излишни превземки. Тук човек ядеше макароните си на карирана покривка и пиеше виното си от гарафа.

— Джовани! — извика той.

Салонът беше празен. Беше едва 10 ч. сутринта, но във въздуха вече се носеше приятният аромат на топъл хляб. Ресторантът беше на родителите му вече повече от четиридесет години, макар че сега го управляваше брат му.

— Джовани!

В рамката на вратата се появи силует, но не беше този на брат му.

— Защо викаш толкова?

— Добър ден, мамо.

— Добър ден.

Без целувка. Без прегръдка. Без топлина.

— Търся Джовани.

— Брат ти го няма. Отиде при Марчело да купи писиаландрея28.

— Добре, ще го почакам.

Както всеки път, когато оставаха сами, помежду им застина тежко мълчание, наситено с упреци и горчивина. Рядко се виждаха, малко си говореха. Дълго време Лука беше живял в Ню Йорк, после, когато се върна в Италия след развода си, отначало се беше установил в Милано, преди да си купи апартамент в Рим.

За да разсее неприятното напрежение, той мина зад бара и си приготви еспресо. Лука не беше семеен тип. Работата му често му служеше за претекст да избягва кръщенетата, сватбите, причастията и неделните обеди, които продължаваха до безкрайност. Но по свой начин той дълбоко обичаше близките си и страдаше от това, че не умееше да общува с тях. Майка му така и не можа да разбере неговата живопис, още по-малко успеха му. Не можеше да си обясни как хората купуват едноцветни платна за десетки хиляди евро. Лука мислеше, че за нея той беше някакъв мошеник: талантлив измамник, който успяваше да води комфортен живот, без да работи истински. Това неразбиране беше минирало отношенията им.

— Нещо ново за дъщеря ти?

— Сандра постъпи в лицей в Ню Йорк.

— Изобщо ли не я виждаш?

— Не я виждам често — каза той. — Припомням ти, че родителските права са у майка й.

— А когато я виждаш, нещата не вървят, нали?

— Виж, не съм дошъл да слушам тия глупости! — извика Лука и стана, за да си тръгне.

— Чакай! — настоя тя.

Той спря на прага.

— Видът ти е загрижен.

— Това си е моя работа.

— Какво искаше да питаш брат ти?

— Дали пази едни снимки.

— Снимки? Ти никога не правиш снимки! Постоянно повтаряш, че не обичаш да се обременяваш със спомени.

— Благодаря ти за помощта, мамо.

— Чии снимки търсиш?

Лука се измъкна по тъча:

— Ще се върна по-късно да видя Джовани — каза той и отвори вратата.

Старата жена се приближи до него и го задържа за ръкава.

— Животът ти е станал като платната ти, Лука — едноцветен, сух и празен.

— Това си е твое мнение.

— Много добре знаеш, че това е истината! — каза тя тъжно.

— Довиждане, мамо — каза той и затвори вратата зад себе си.

Старата жена повдигна рамене и се върна в кухнята. Върху вехтата й работна маса, дървена и облицована с плочки, лежеше една хвалебствена статия, която „Ла Република“ беше посветила на творчеството на Лука. Тя я дочете, после я изряза и я подреди в големия класьор, където от години пазеше всичко, което се пишеше за сина й.

Лука се върна в апартамента. Използва четките си за подпалки в голямата камина, около която беше разположено ателието му. Докато огънят се разгаряше, той събра всичките си платна и методично ги напръска със спирт, преди да ги хвърли в пламъците.

Животът ти е станал като платната ти, Лука: едноцветен, сух и празен. Хипнотизиран от огъня, в който изгаряха картините му, художникът гледаше като освобождаване как работата му се превръщаше в дим.

На вратата се позвъни. Лука се наведе през прозореца и видя прегърбения силует на майка си. Той слезе, за да поговори с нея, но когато отвори вратата, тя вече беше изчезнала, оставяйки голям плик в неговата пощенска кутия.

Той смръщи вежди и разкъса плика, без да чака. Вътре бяха точно снимките и документите, за които искаше да пита брат си!

Как се беше досетила?

Качи се обратно в ателието си и подреди на работната си маса спомените от едно далечно време.

Лятото на 1980 г.: годината, когато беше на 18 години, срещата със Стела, първата му любов, дъщеря на рибар от Порто Венере. Разходката им на пристанището пред струпаните малки, тесни и пъстроцветни къщички, обърнати към морето; следобедите, когато се къпеха в малкия залив.

Коледа на същата година: двамата със Стела се разхождат по улиците на Рим. Флирт от ваканцията, устоял на времето.

Пролетта на 1981 г.: квитанция от един хотел в Сиена — първата нощ, когато се любиха.

1982 г.: всички писма, които си бяха писали през тази година. Обещания, намерения, порив, вихрушка от живот.

1983 г.: подарък за рождения ден от Стела — компас, който бе купила в Сардиния, с гравиран надпис: „За да те връща животът винаги при мен“.

1984 г.: първо пътуване в Съединените щати. Стела на колело по „Голдън Гейт“. Мъглата на ферибота за Алкатраз. Хамбургерите и млечните шейкове в „Лорис Дайнер“.

1985 г… смехове, ръце, които се протягат… двойка, скрепена с диамантена халка… 1986 г… годината, когато продаде първото си платно… 1987 г… ще си направим ли дете или ще изчакаме още?… Първите съмнения… 1988 г… Компасът изгуби севера…

Една мълчалива сълза се спусна по бузата на Лука.

По дяволите, сега да не вземеш да се разцивриш.

Беше на двадесет и осем години, когато напусна Стела. Гаден период, когато всичко в него се разваляше. Вече не знаеше какво да прави със своята живопис и тъкмо семейството му понесе последиците. Една сутрин стана и подпали платната си, точно както го беше направил днес. После си тръгна като крадец. Нищо не обясни, направи го бързо, като мислеше единствено за себе си и за своето творчество. Намери убежище в Манхатън, където промени стила си, като изчисти картините си до крайност, докато накрая вече рисуваше само едноцветни платна в нюанси на бялото. Там се беше оженил за една предприемчива галеристка, която успя да направи работите му известни и му отвори вратата към успеха. Имаха дъщеря, но се разведоха след няколко години, като продължиха да работят заедно.

Никога повече не беше виждал Стела. От брат й разбра, че се е върнала в Порто Венере. Беше я изтрил от живота си. Беше я отрекъл.

Защо днес мислеше за тази стара история?

Може би защото не беше свършила.

Чайната се намираше на площад „Испания“, точно в подножието на голямото стълбище, отвеждащо към „Светата Троица от Хълма“.

Лука седеше на малка масичка в дъното на залата — същата, на която имаше навика да сяда, когато идваше със Стела. Това беше най-старото по рода си заведение в Рим. Беше създадено от две англичанки преди сто години, по времето, когато чаят се продавал само в аптеките.

Обзавеждането изобщо не се беше променило от XIX в. насетне и създаваше английска територия в самото сърце на Рим, като разчиташе на контраста между средиземноморската страна на града и британското очарование на кафенето. Стените бяха облицовани с ламперии и етажерки от тъмно дърво, на които бяха наредени десетки книги и колекция от старинни чайници.

Лука беше отворил книгата на Том Бойд на една празна страница, точно след монтажа на г-жа Кауфман. Беше трогнат от подреждането на тези спомени, от тези парчета живот, които следваха едно след друго. Сякаш това беше някаква вълшебна книга, способна да изпълнява желания и да съживява миналото. На свой ред Лука залепи собствените си снимки, като ги редуваше с рисунки и отпечатъци. На последната снимка той беше на скутер със Стела. Ваканция в Рим, 1981 г. Бяха на деветнадесет години. Тогава тя му беше написала тези думи: Никога не преставай да ме обичаш…

Няколко минути гледа снимката. Сега, когато беше на почти петдесет години, животът му беше относително богат и му беше донесъл удовлетворения: беше пътувал, живееше от своето изкуство, позна успеха. Но като помислеше добре, не беше познал нищо по-силно от тази магия на началото, когато животът все още беше пълен с обещания и искреност.

Лука затвори книгата и залепи на корицата червен етикет, на който написа няколко думи. По телефона се свърза със сайт за буккросинг и написа кратка бележка. После, като използваше това, че никой не го гледа, плъзна книгата на една от етажерките между един том на Кийтс и един на Шели.

По тениска и работна престилка, Майло се беше покачил на една стълбичка. С мече в ръка, той пребоядисваше с варов разтвор стените на кухнята.

Керъл отвори вратата на своята стая и влезе при него.

— Вече на работа? — попита, като се прозяваше.

— Да, не можех да заспя.

Тя огледа резултата от боядисването.

— Нали не претупваш работата?

— Шегуваш се! Вече три дни работя като роб!

— Вярно е, че се справяш доста добре — съгласи се тя. — Моля те, ще ми направиш ли едно капучино?

Майло се зае да прави кафето, а Керъл седна пред малката кръгла маса в хола. Сипа си в една купичка мюсли, после включи лаптопа си, за да си провери имейлите.

Пощата й беше пълна. Майло й беше изпратил пълния списък на общността на читателите на Том, които през последните три години бяха изпращали съобщения на писателя, минавайки през неговата интернет страница. Благодарение на имейлите, разпратени по цял свят, тя бе успяла да вдигне под тревога хиляди читатели. Беше играла открито, като им съобщи, че търси един „недовършен“ екземпляр от втория том на „Трилогията на ангелите“. Оттогава насетне всяка сутрин намираше в пощата си многобройни насърчителни съобщения.

Но имейлът, който гледаше в момента, беше по-интересен:

— Ела да видиш това — извика тя.

Майло й подаде чашата с димящо кафе и погледна през рамото й. Един сърфиращ в интернет твърдеше, че е засякъл прословутия екземпляр в сайт за буккросинг. Керъл кликна върху посочения линк и действително влезе в уеб страницата на едно италианско сдружение, което, за да популяризира литературата, насърчаваше своите членове да оставят книгите си на обществени места, за да могат те да отиват при други хора. Правилата на пътуващата книга бяха прости: лицето, което желаеше да освободи дадена книга, й даваше код и я регистрираше в страницата, преди да я остави.

Керъл написа „Том Бойд“ в прозорчето за търсене, за да получи списъка на книгите на своя приятел, които можеха да се намерят.

— Тази е! — извика Майло, като посочваше една от снимките.

Той залепи нос в екрана, но Керъл го избута:

— Дай да видя!

Нямаше никакво съмнение: книгата имаше точно същата подвързия от тъмносиня кожа със златни звезди и надпис с готически букви, които оформяха заглавието на романа.

С ново кликване Керъл разбра, че книгата е била оставена предишния ден в кафене „Бабингтънс Тий-Руум“ на площад „Испания“ №3 в Рим. Като отвори друга страница, намери пълната информация, която беше пожелал да даде luca66, псевдоним на човека, който беше оставил романа. Точното място, където книгата беше оставена — една етажерка в дъното на кафенето, както и часът на освобождаването: 13.56 ч. местно време.

— Трябва да заминем за Рим! — реши тя.

— Не бързай толкова! — укроти я Майло.

— Как така! — възмути се тя. — Том разчита на нас. Вчера говорихте по телефона. Започнал е отново да пише, но животът на Били все още е под заплаха.

Майло направи гримаса:

— Ще пристигнем много късно. Вече няколко часа, откакто книгата е била оставена.

— Да, но не е като да е била оставена на някой стол или на някоя пейка! Сложил я е на етажерка сред други книги. Могат да минат седмици, преди някой друг да я забележи!

Тя погледна Майло и разбра, че тъй като преживяваше разочарование след разочарование, накрая той беше изгубил доверие.

— Прави каквото искаш, но аз отивам.

Свърза се със сайта на една авиокомпания. Имаше полет за Рим в 11.40 ч. Докато попълваше формуляра, я попитаха за броя на пътниците.

— Двама — посочи Майло и наведе глава.

В центъра на площада, до монументалния фонтан „Баркача“ групата от корейски туристи попиваше думите на екскурзовода:

— Дълго време площад „Испания“ се е смятал за испанска територия. Тук се намира също така международното седалище на Малтийския орден, което се ползва със статут на дрън-дрън-дрън…

С очи, вперени в дъното на фонтана, Изол Парк, на седемнадесет години, беше като хипнотизирана от светлото тюркоазено синьо на водата, на чието дъно проблясваха монетите, хвърлени от туристите. Изол мразеше да я свързват с клишето „група азиатски туристи“, което понякога беше повод за подигравки. Не се чувстваше добре в целия този церемониал, тази остаряла формула за пътуване, която се състоеше в посещението на една европейска столица на ден и чакане с часове всеки да направи една и съща снимка на едно и също място.

Ушите й бучаха, беше замаяна, трепереше. И най-вече се задушаваше сред тълпата. Крехка като вейка, тя се шмугна, за да се измъкне и се скри в първото попаднало й кафене. Това беше „Бабингтънс Тий-Руум“, на площад „Испания“ №23…

— Е, сега какво, тия ще я отворят ли тая врата, по дяволите? — извика Майло.

Застанал прав на централната пътека в самолета, той потропваше нетърпеливо.

Пътуването беше мъчително. След като тръгнаха от Лос Анджелес, първо се прекачиха в Сан Франциско, после във Франкфурт, преди да стъпят най-накрая на италианска земя. Погледна часовника си: 12.30 ч.

— Сигурен съм, че никога няма да я намерим тая книга! — изръмжа той. — Пропътувахме целия този път за нищо, а освен това умирам от глад. Видя какво ни дадоха за ядене. При тая цена на билета, това си е жива подигравка…

— Престани да се оплакваш! — помоли го Керъл. — Не мога повече да те слушам да скимтиш за това и онова. Досаден си!

Зад нея се чу одобрителен шепот.

Най-накрая вратата се отвори и позволи на пътниците да слязат. С Майло зад себе си, Керъл слезе по един ескалатор обратно на движението и се втурна, за да спечели битката за такси. За нещастие опашката беше впечатляваща, а придвижването на колите ставаше безкрайно бавно.

— Аз ти казах.

Тя дори не си направи труда да му отговори. Когато стигнаха до опашката, извади полицейската си карта, отиде до началото на опашката и я показа — същински сезам — на служителя, който отговаряше за реда.

— American police! We need a car, right now. It’s a matter of life or death29! — извика тя като инспектор Хари.

Това е нелепо. Изобщо няма да мине, помисли си Майло, поклащайки глава.

Но грешеше. Човекът повдигна рамене, без да се замисли много-много и за по-малко от десет секунди те вече седяха в едно такси.

— Площад „Испания“ — каза Керъл на шофьора. — „Бабингтънс Тий-Руум“.

Изол Парк беше седнала на малка маса в дъното на салона за чай. Младата корейка беше изпила голяма чаша чай и беше изяла един мъфин със сметана. Градът й харесваше, но й се искаше да можеше да го посети на спокойствие, без да бърза, да се поразходи из улиците, да се потопи в чуждата култура, да поговори с хората, да седне на огряната от слънце тераса на някое кафене, без непрекъснато да си гледа часовника и да се чувства длъжна да прави снимки на всеки десет секунди под натиска на групата.

Докато чакаше, тя гледаше не часовника си, а екрана на своя телефон. Продължаваше да няма съобщение от Джимбо. В Италия беше 13 ч., значи в Ню Йорк — 7 ч. сутринта. Може би още не се беше събудил.

Да, но откакто се бяха разделили преди пет дни, той не се беше обадил нито веднъж, нито беше отговорил на десетките имейли и есемеси. Как беше възможно? Бяха преживели един приказен месец в Ню Йорк, където Джимбо следваше режисура. Изол беше прекарала края на лятото на студентско пътуване в известния нюйоркски университет. Вълшебно време, през което беше открила любовта в прегръдките на американския си приятел. Миналия вторник той я беше изпратил на летището, където тя се беше присъединила към групата си и си бяха обещали да се чуват всеки ден, да продължат любовта си, независимо от далечното разстояние и може би да се видят отново на Коледа. След това красиво обещание Джимбо повече не беше дал признаци на живот и нещо в нея се беше скъсало.

Остави десет евро на масата, за да плати сметката. Това място наистина беше много очарователно с дървените ламперии и етажерките с книги. За малко да си помислиш, че си в библиотека. Тя стана и не можа да се сдържи да не порови по лавиците. Следваше английска литература и някои от любимите й автори бяха тук: Джейн Остин, Шели, Джон Кийтс и…

Смръщи вежди, откривайки една книга, която не беше на мястото си сред другите. Том Бойд? Далеч не поет от XIX в.! Извади книгата от рафта и откри етикет с червен цвят, залепен на обложката. Подтикната от любопитство, тя се върна на масата си дискретно, за да може да разгледа книгата внимателно. Лепенката носеше странен надпис:

Хм… Изол беше малко скептична. Тя отлепи етикета и прелисти романа, за да открие необикновеното му съдържание и белите му страници, които други хора си бяха присвоили, за да разкажат на свой ред собствената си история. Нещо я трогна. Струваше й се, че тази книга има някаква магнетична сила. Етикетът съобщаваше, че беше безплатна, но тя все още се колебаеше да я сложи в чантата си…

— Там е! — изкрещя Майло, като сочеше с пръст етажерката в дъното на салона за чай.

Клиентите и сервитьорките се стреснаха при вида на този слон в стъкларски магазин. Той се втурна към шкафа и прерови рафтовете с такъв порив, че един стогодишен чайник се завъртя във въздуха, но в последния момент беше хванат от Керъл.

— Между книгите на Кийтс и Шели — припомни му тя. — Ето ги, на края! Джейн Остин, Кийтс, Шели, но… книгата на Том я няма.

— Мамка му — изкрещя той, като удари отмъстително с юмрук по ламперията.

Докато Керъл търсеше романа на друга етажерка, управителят на салона заплаши, че ще повика полицията. Майло успокои топката и се извини. Докато говореше, той забеляза една празна маса, където в една чинийка имаше парче мъфин и каничка със сметана. Обзет от предчувствие, той приближи до пейката и откри червения етикет, залепен на лакираното дърво. Прочете текста и въздъхна дълбоко:

— Само за пет минути… — обърна се той към Керъл и й подхвърли червеното етикетче.