Хартиеното момиче

24Ла Кукарача

Кацнал на скалата, луксозният ресторант беше надвесен едновременно над басейна и над Кортесово море. Нощем гледката беше също толкова впечатляваща, както и през деня, замествайки с романтизъм и загадъчност това, което нямаше като дълбочина. По асмите висяха медни фенери, а цветните лампи придаваха на всяка маса ореол от интимна светлина.

Облечена в рокля със сребърни пайети, Били влезе пред мен в заведението. Сервитьорката ни посрещна топло и ни отведе до масата, където Майло ни чакаше от няколко минути. Явно пийнал, той не беше в състояние да ми обясни отсъствието на Керъл.

Няколко маси по-нататък, седнали насред терасата като бижу в обков, Орор и Рафаел Барос излагаха на показ любовта си.

Вечерята беше мрачна. Дори Били, обикновено жизнерадостна, изглежда беше изгубила веселото си настроение. Видимо уморена, тя беше пребледняла и отпаднала. В началото на вечерта я бях намерил в нашата стая, свита в леглото си, където беше спала целия следобед. Каза ми само, че е заради пътуването. Във всеки случай трябваше да се преборя сериозно с нея, за да я накарам да се измъкне от завивките.

— Какво е станало с Керъл? — попита тя Майло.

Очите на приятеля ми бяха кръвясали, а изражението на лицето му беше толкова разбито, сякаш всеки момент главата му щеше да падне на масата. Докато той мърмореше някакви думи за обяснение, един тенор разкъса спокойствието на ресторанта.

Група мариачи се бяха появили до нашата маса, за да ни изпеят серенада. Оркестърът беше мощен: две цигулки, два тромпета, китара, гитарон и една вихуела.

Костюмите им си заслужаваха да се видят: черен панталон с бродирани кантове, късо сако с ревери, украсено със сребърни копчета, елегантно вързана вратовръзка, колан, на чиято тока имаше орел, лъснати ботуши. Без да забравяме широкополото сомбреро, голямо като летяща чиния.

Жаловитият глас на певеца беше последван от хор, който шумно изразяваше едно малко пресилено веселие, което се дължеше повече на изпълнението, отколкото на радостта от живота.

— Кичозно е, нали?

— Шегувате се! — извика Били. — Това се казва класа!

Гледах я недоумяващо. Очевидно нямахме едно и също определение за понятието класа.

— Господа, вземете си поука! — каза тя, като се обърна към нас двамата с Майло. — Това е най-точният израз на мъжествеността.

Певецът си заглади мустака и — почувствал се оценен — започна нова песен, придружена с танцови стъпки.

Концертът продължи през по-голямата част от вечерта. Минавайки от маса на маса, мариачите изпълняваха своя репертоар от популярни песни, в които се говореше за любовта, за смелостта, за красотата на жените и за безводните пейзажи. За мен това беше посредствен, опияняващ спектакъл; за Били беше въплъщение на гордата душа на един народ.

И тъкмо когато представлението наближаваше своя край, се чу далечно бучене. Всички клиенти едновременно обърнаха глави към морето. На хоризонта се появи блестяща точка. Бумтенето постепенно заглъхваше и в небето се очерта силуетът на стар воден самолет. Поддържайки ниска височина, желязната птица прелетя над ресторанта и към терасата полетяха цветя. Няколко секунди валяха разноцветни рози, които напълно покриха блестящия паркет на ресторанта. Горещи аплодисменти поздравиха този неочакван цветен дъжд. После водният самолет отново се появи над главите ни и започна една хаотична хореография. Фосфоресциращи димни фойерверки нарисуваха в небето едно невероятно сърце от дим, което бързо изчезна в мексиканската нощ. Сред присъстващите се надигна нов шум, когато всички лампи угаснаха и салонният управител тръгна към масата на Орор и Рафаел Барос. На един поднос той носеше пръстен с диамант. После Рафаел застана на едно коляно, за да направи своето предложение за женитба, а сервитьор стоеше малко зад него, готов да отвори шампанското за отпразнуване на очакваното „да“ на Орор. Всичко беше съвършено, съгласувано до милиметър, при условие, че обичаш лигавата романтика и изфабрикуваните мигове, продавани по каталог.

А не беше ли именно това, което Орор мразеше?

Бях твърде далеч, за да чуя отговора й, но достатъчно близо, за да го прочета върху устните й.

Съжалявам… прошепна тя и аз не можех да разбера наистина дали тези думи бяха отправени към самата нея, към присъстващите или към Рафаел Барос.

Защо мъжете не мислят повече, преди да отправят подобни предложения?

Настъпи смазваща тишина, сякаш всички в ресторанта се чувстваха притеснени заради този паднал полубог, който в този момент беше просто един нещастен мъж, коленичил на земята, неподвижен като статуя, застинал в срама и смущението си. Бях минал по този път преди него и точно в този момент изпитвах към него по-скоро съчувствие, отколкото тържество от отмъщението.

Е, поне така беше, преди той да се изправи и да прекоси залата с наранено достойнство и изненадващо да ми забие един десен а ла Майк Тайсън.

— И тоя мерзавец се нахвърли върху вас и си заби юмрука право в лицето ви — обобщи д-р Мортимър Филипсън.

— Нещо такова — потвърдих аз, докато той промиваше раната.

— Имате късмет: кърви много, но носът ви не е счупен.

— Винаги има и нещо добро.

— Обаче лицето ви е отекло, сякаш са ви били здраво. Скоро да се е случвало нещо подобно?

— Имах сблъсък в бар срещу някой си Хесус и приятелчетата от бандата му — отговорих неясно.

— Едното ви ребро е счупено, а глезенът ви е изкълчен. Ще го намажа с мехлем, но ще дойдете пак утре сутринта, за да ви направя стягаща превръзка. Това как се случи?

— Паднах върху тавана на една кола — отговорих най-естествено.

— Хм… опасно живеете.

— Да, от няколко дни може и така да се каже.

Медицинският център на хотела не беше някакъв обикновен диспансер, а модерен комплекс с високотехнологично оборудване.

— Грижим се за най-известните звезди на планетата — отговори ми докторът, когато отбелязах този факт.

Мортимър Филипсън наближаваше пенсия. Високият му британски силует контрастираше със загорялото му лице, изсечените му черти и светлите му, засмени очи. Приличаше на Питър О’Тул, сниман в по-късна версия на „Лорънс Арабски“.

Приключи с разтриването на глезена ми и помоли една сестра да ми донесе патерици.

— Съветвам ви да не стъпвате на крака си няколко дни — предупреди ме той и ми подаде визитката си, на която беше написал насрочения час за следващия ден.

Благодарих му за грижите и с помощта на патериците се затътрих към моя апартамент.

Стаята се къпеше в мека светлина. В центъра на помещението ясен огън искреше в камината, а сенките му играеха по стените и тавана. Потърсих Били, но тя не беше нито в хола, нито в банята. Приглушеният припев на песен на Нина Симон достигна до ушите ми.

Дръпнах завесите към терасата и открих младата жена, която — със затворени очи — се къпеше под ясното небе в препълнено джакузи. Ваната имаше извита форма и беше облицована със синя мозайка. Пълнеше се от широк отвор, от който буйно шуртеше водата, осветена във всички цветове на небесната дъга.

— Ще дойдете ли при мен? — предизвика ме тя, без да отваря очи.

Приближих се до басейна. Около него бяха наслагани двадесетина свещи, които образуваха бариера от пламъци. Повърхността на водата блестеше като шампанско и в нейната прозрачност се виждаха мехурчетата, които излизаха от тръбата и се издигаха на повърхността.

Оставих патериците си, разкопчах си ризата и си свалих дънките, преди да се плъзна във водата. Тя беше много топла, на границата на поносимото. Разпределени из целия басейн, тридесетина отвора, през които струеше водата, правеха по-скоро освежителен, отколкото отпускащ масаж, а от водоустойчивите високоговорители в четирите ъгъла се чуваше омайваща музика. Били отвори очи и протегна ръка, за да докосне с пръсти лепенката, с която Филипсън беше покрил носа ми. Осветено отдолу, лицето й беше прозрачно, а косите й създаваха впечатлението, че са побелели.

— Боецът има ли нужда от почивка? — пошегува се тя, като се приближи до мен.

Опитах се да устоя на предизвикателството й.

— Не мисля, че ще е от полза да изиграем отново епизода с целувката.

— Посмейте да кажете, че не ви е харесало.

— Въпросът не е в това.

— Да, ама имаше ефект: няколко часа по-късно вашата скъпа Орор развали годежа си с гръм и трясък.

— Може би, но Орор не е с нас в това джакузи.

— Откъде знаете? — попита тя, като се плъзна в ръцете ми. — Във всяка една от стаите на хотела има далекоглед на терасата и всеки наблюдава всекиго. Не сте ли забелязали?

Сега лицето й беше само на няколко сантиметра от моето. Очите й имаха цвета на липа, порите на кожата й се бяха разширили от парата и капчици пот блестяха по челото й.

— Може би в този момент тя ни гледа — продължи тя. — Не ми казвайте, че това не ви възбужда поне малко…

Мразех тази игра. Тя толкова малко ми приличаше. И все пак, увлечен от спомена за предишната ни целувка, се отпуснах и сложих едната си ръка на ханша й, а другата на врата.

Тя нежно долепи устните си до моите и езикът ми потърси нейния. Магията отново се задейства, но продължи само няколко секунди, тъй като някаква силна горчивина ме накара да сложа край на тази целувка.

Вкусът в устата ми беше станал горчив, лютив и стипчив и аз бързо се отдръпнах. Били изглеждаше слисана. И тогава видях почернелите й устни и виолетовия й език. Очите й пламтяха, но кожата й ставаше все по-бледа. Тя трепереше, тракаше със зъби и си хапеше устните. Разтревожен, излязох от джакузито, помогнах и на нея да излезе и я разтрих с една кърпа. Усещах как се поклаща на краката си, готова да падне. Разтърсена от жесток пристъп на кашлица, тя ме бутна, за да се наведе по-добре напред, обзета от внезапен позив за повръщане. С мъка изхвърли някаква плътна, слузеста каша, преди да се строполи на пода.

Но това, което виждах, не беше повърнато.

Беше мастило.