Хартиеното момиче

2Двама приятели

— Какво търсиш тук? — измърморих аз.

— Тревожа се, Том! Станаха месеци, откакто стоиш затворен в тази къща и си съсипваш живота с успокоителни.

— Това си е мой проблем! — заявих аз, докато ставах.

— Не, Том, твоите проблеми са мои проблеми. Мисля, че това е приятелството, нали?

Седнал на канапето, покрил лицето си с ръце, повдигнах рамене донякъде от срам, донякъде от отчаяние.

— Във всеки случай не разчитай на мен да оставя някаква жена да те доведе до такова състояние!

— Не си ми баща! — отговорих, ставайки трудно.

Зави ми се свят и се подпрях на облегалката на канапето.

— Вярно е, но ако Керъл и аз не сме тук, за да ти помогнем, кой ще го направи?

Обърнах му гръб, без да се опитвам да отговоря. Все още по гащи, прекосих стаята и отидох до кухнята да си налея вода. Майло тръгна след мен, взе един чувал за боклук и отвори хладилника ми, за да го разчисти.

— Освен ако нямаш намерение да се самоубиеш с развалено кисело мляко, бих те посъветвал да разкараш тези неща — каза той, докато душеше едно бурканче със съмнителна миризма.

— Не те карам да го ядеш.

— А това грозде… Обама беше ли президент, когато го купи?

После се зае да сложи известен ред в дневната, като събираше най-едрите боклуци, опаковки и празни бутилки.

— Това защо го пазиш? — попита той като сочеше една дигитална фоторамка, в която се редуваха снимки на Орор.

— Защото съм си ВКЪЩИ, а ВКЪЩИ нямам на кого да давам сметка.

— Може би, но това момиче те разби на хиляди парчета. Не смяташ ли, че вече е време да я свалиш от пиедестала й?

— Слушай, Майло, ти никога не си харесвал Орор…

— Вярно е, никак не я харесвах. И за да ти кажа всичко, винаги съм знаел, че в края на краищата тя ще те изостави.

— Така ли? И мога ли да знам защо?

От устата му жлъчно излязоха думи, които дълго време беше таил в душата си:

— Защото Орор не е като нас! Защото ни презира! Защото е родена със сребърна лъжичка в устата. Защото за нея животът винаги е бил игра, докато за нас винаги е бил борба…

— Де да беше толкова просто… Ти не я познаваш!

— Престани да я възхваляваш! Погледни какво ти причини!

— Сигурно е, че на теб няма да ти се случи! Като оставим настрана твоите мацки, любовта никога не е имала място в живота ти!

Без да го искаме нарочно, тонът се беше повишил и сега всяка реплика отекваше като плесница.

— Това, което изпитваш, няма нищо общо с любовта! — ядоса се Майло. — Това е друго — това е концентрат от страдание и разрушителна страст.

— Аз поне поемам рискове. Докато ти…

— Аз ли не поемам рискове? Скочих с парашут от върха на „Емпайър Стейт Билдинг“! Видеото обиколи нета…

— И това какво ти донесе, освен яката глоба?

Сякаш нищо не беше чул, Майло продължи да изброява:

— Прекосих със ски Кордилера Бланка в Перу. Спуснах се с парапланер от Еверест, един от малцината съм, които са изкачили К2…

— Като е за игра на камикадзе, вярно е, много си силен. Но аз ти говоря за риска да обичаш. И този риск ти никога не си го поемал, дори и с…

— ПРЕСТАНИ! — изкрещя той яростно, като ме сграбчи за яката на фланелката, за да ми попречи да довърша изречението.

Остана така няколко секунди със свити юмруци и лош поглед, докато осъзнае положението — беше дошъл да ми помогне, а ето че за малко не ми заби един юмрук в лицето…

— Съжалявам — каза той, укротявайки порива си.

Повдигнах рамене и излязох на просторната тераса с изглед към океана. Скрита от погледите, къщата разполагаше с пряк излаз на плажа по стълба с наредени керамични саксии — от тях преливаха умиращи цветя, които от месеци не бях имал сили да полея.

Избрах едни стари очила „Рей Бан“, забравени върху масата от явайско тиково дърво, за да се предпазя от светлината, после се отпуснах на моя люлеещ се стол.

След като се повъртя в кухнята, Майло дойде при мен с две чаши кафе и ми подаде едната.

— Добре, преставаме с тия детинщини и говорим сериозно! — предложи той и седна на масата.

С поглед, зареян неизвестно къде, не оказвах никакъв отпор. В този момент желаех само едно — да ми разкаже възможно най-бързо това, за което беше дошъл, и да си отиде, за да мога да повърна мъката си в някой леген, преди да взема една шепа хапчета, които да ме катапултират далеч от действителността.

— От колко време се познаваме, Том? Двадесет и пет години?

— Почти — отвърнах, отпивайки глътка кафе.

— Още от юношеските ни години ти винаги си бил гласът на разума — започна Майло. — Ти ми попречи да направя не малко глупости. Ако не беше ти, отдавна щях да съм в затвора и може би дори щях да съм мъртъв. Ако не беше ти, Керъл никога нямаше да стане ченге. Ако не беше ти, нямаше да мога да купя къща на майка ми. С една дума, знам, че ти дължа всичко.

Притеснен, пометох тези аргументи с едно махване на ръка:

— Ако си дошъл да ми ги бръщолевиш такива…

— Това не са бръщолевения! Устояхме на всичко, Том — на дрогата, на насилието, на престъпниците, на скапаното детство…

Този път аргументът попадна точно в целта и ме накара да потреперя. Независимо от успеха и издигането в обществото, една част от мен все още беше на петнадесет години и никога не беше напускала квартала „Макартър Парк“, нито неговите дилъри, нито отрепките му, нито стълбищата, по които се надпреварваха викове — нито страха, който беше навсякъде.

Обърнах глава и погледът ми се изгуби към океана. Водата беше прозрачна и блестеше в хиляди нюанси от тюркоазено до тъмносиньо. Само няколко вълни, хармонични и постоянни, оживяваха Тихия океан. Покой, който контрастираше с врявата от нашите юношески години.

— Чисти сме — продължи Майло. — Спечелихме си кинтите почтено. Под якетата си не носим пушки. По ризите ни няма капки кръв, няма и следа от кокаин по банкнотите ни…

— Не виждам много ясно връзката с…

— Имаме всичко, за да бъдем щастливи, Том! Здраве, младост, работа, която обичаме. Не можеш да съсипеш всичко заради една жена. Прекалено е тъпо. Тя не го заслужава. Запази си мъката за деня, когато истинското нещастие ще почука на вратата ни.

— Орор беше жената на моя живот! Не можеш ли да го разбереш? Не можеш ли да изпиташ уважение към мъката ми?

Майло въздъхна:

— Искаш ли да ти кажа — ако наистина беше жената на твоя живот, днес тя щеше да бъде тук с теб, за да ти попречи да затънеш в този разрушителен делириум.

Изпи на един дъх кафето си, после отбеляза:

— Ти направи всичко, за да я върнеш. Умолява я, опита се да я накараш да ревнува, после се унижи пред цялата Земя. Свършено е — тя няма да се върне. Тя обърна страницата и ти ще направиш добре да сториш същото.

— Не успявам да го направя — признах си.

Той като че ли размисли за момент и на лицето му се изписа едно едновременно загрижено и загадъчно изражение.

— Всъщност, струва ми се, че просто нямаш избор.

— Как така?

— Вземи си душ и се облечи.

— Къде ще ходим?

— Да хапнем телешки котлет в „Спаго“.

— Не съм много гладен.

— Не те водя там заради храната.

— А за какво тогава?

— За ободряването, от което ще се нуждаеш, когато ти кажа това, което искам да ти призная.