Хартиеното момиче

23Самота(и)

С раница на гръб Керъл скачаше от скала на скала по насечения бряг.

Спря се да погледне небето. Поройният дъжд беше продължил по-малко от десет минути, но това бе достатъчно, за да я измокри от глава до пети. С измокрени дрехи и с лице, по което се стичаше дъждът, тя усещаше как хладката вода се просмуква под тениската й.

Каква тъпанарка съм! — помисли тя, докато си изсушаваше косата с ръце. Беше помислила да вземе аптечка за първа помощ и лека закуска, но не и кърпа и други дрехи!

Хубаво есенно слънце беше заменило облаците, но то не беше достатъчно топло, за да я изсуши. За да не чувства студа, реши да продължи да тича, порейки въздуха уверено, очарована от малките скали, които следваха една след друга на фона на планините, покрити с кактуси. На завоя на стръмната пътека, малко преди да стигне до брега, един мъж застана пред нея, изскачайки от един храсталак. Опитвайки се да го заобиколи, тя промени посоката на тичането си, но кракът й се закачи в корен. Керъл извика и не можа да избегне впечатляващо падане, което я запрати в ръцете на мъжа.

— Аз съм, Керъл! — успокои я Майло, като я хвана внимателно.

— Какво търсиш тук? — извика тя и се изскубна от него. — Преследваш ли ме? Ти си съвършено луд!

— Ония приказки преди малко…

— И престани да ме гледаш с тези опулени очи — изкрещя тя отново, забелязала изведнъж, че мокрите дрехи бяха прилепнали към формите й.

— Имам кърпа — предложи той и започна да рови в чантата си. — Както и сухи дрехи.

Тя измъкна чантата от ръцете му и отиде да се преоблече зад един бор.

— Не се възползвай да си плакнеш очите, гаден перверзник такъв! Не съм някоя от твоите куклички!

— Доста ще ми е трудно да те видя зад паравана ти — отбеляза той, хващайки в полет мократа тениска и шортите, които тя беше свалила.

— Защо вървиш след мен?

— Исках да прекарам малко време с теб, освен това и да те попитам нещо.

— Очаквам най-лошото.

— Защо преди малко ми каза, че историята от „Трилогията на ангелите“ ти е спасила живота?

Тя замълча, после отговори твърдо:

— Някой ден, ако престанеш да си толкова тъп, може би ще ти обясня.

Странно, рядко я беше виждал толкова отмъстителна. Все пак се опита да продължи разговора:

— Защо не ми предложи да дойда с теб на тази разходка?

— Исках да остана сама, Майло. Не ти ли мина през ума? — попита тя, навличайки смачкан пуловер.

— Но ние ще пукнем от тази наша самота! Да си сам, това е най-лошото.

Облечена с мъжки дрехи, които й бяха прекалено големи, Керъл излезе от прикритието си.

— Не, Майло, най-лошото е да си принуден да мъкнеш на гърба си типове като теб.

Той прие удара.

— Всъщност в какво точно ме обвиняваш?

— Зарежи, ще ми трябват три часа, за да изброя всичко — каза тя и започна да се спуска към плажа.

— Не, давай! Любопитно ми е — призна той, съгласувайки стъпките си с нейните.

— На тридесет и шест години си, а се държиш все едно си на осемнадесет — започна тя. — Ти си безотговорен и тромав, интересува те само да замъкнеш някоя в леглото си, кълнеш се само в три неща…

— Три неща?

— Коли, бира и чукане — обясни тя.

— Свърши ли?

— Не, смятам също така, че изобщо не можеш да дадеш спокойствие на една жена — изстреля Керъл в лицето му, стъпвайки на пясъка.

— Дай малко по-подробно.

Тя застана срещу него с ръце на кръста и го погледна в очите:

— Ти си от мъжете за еднократна употреба: каубой, с когото жените са готови да се позабавляват понякога, когато се чувстват самотни, и с когото може и да прекарат една нощ, но никога не си го представят като баща на децата си.

— Не всички са на твоето мнение! — защити се той.

— Така е, Майло. Всички жени, които имат и капчица мозък, мислят точно като мен. С колко свестни момичета си ни запознал през цялото това време? С нито едно! Виждали сме те с купища и все са едни и същи: стрийптизьорки, курви или нещастни момичета, които прибираш по евтините кръчми в ранните часове, за да се възползваш от слабостта им!

— Ами ти? Може ли да знам ти с какъв мъж си ни запознала? А, да, наистина, никога не сме те виждали с мъж! Това не е ли странно, сладурче? Минала си тридесетака и за нито една твоя връзка нищо не се знае!

— Може би просто не ти пращам факс всеки път, когато в живота ми има някой.

— Да бе! И това е, защото много добре се виждаш в ролята на съпругата на писателя, нали? Тази, за която пишат на гърба на книгата. Чакай, нещо такова: „Том Бойд живее в Бостън, Масачусетс, с жена си Керъл, двете им деца и лабрадора.“ Това чакаше, нали?

— Нещо си дал на късо, знаеш ли? Трябва да престанеш с тревата.

— А ти лъжеш като сутиен.

— Все тия сексуални метафори — наистина имаш проблем с това, драги.

— Ти имаш проблем с това! — възрази той. — Защо никога не носиш рокли или поли? Защо никога не обличаш бански? Защо реагираш всеки път, когато някой те докосне по ръката? Какво, жените ли предпочиташ?

Преди Майло да завърши изречението си, една здрава плесница, нанесена със силата на юмручен удар, изплющя о лицето му. Той успя единствено да хване ръката на Керъл, за да избегне втора.

— Пусни ме!

— Не и преди да се успокоиш!

Тя се бореше като дявол, като с всички сили дърпаше ръката си, така че накрая изкара от равновесие противника си. Накрая падна на пясъка, като повлече и Майло. Той тежко тупна върху нея и тъкмо щеше да се отмести, когато се озова срещу дулото на пистолета.

— Разкарай се! — нареди тя и зареди оръжието си.

Беше успяла да го грабне от чантата си. Може би й се случваше да забрави да си вземе дрехи за преобличане, но не и служебното си оръжие.

— Много добре — отвърна Майло тихо.

Объркан, той се изправи бавно и тъжно погледна приятелката си, която избягваше погледа му и продължаваше да стиска с две ръце дръжката на пистолета.

Доста след като тя изчезна, той остана да стои така, напълно объркан, в малката лагуна, заобиколен от бял пясък и тюркоазено синя вода.

Този следобед сянката на евтините жилища от „Макартър Парк“ се спусна чак до Мексико.