Хартиеното момиче

37Сватбата на най-добрите миприятели

Имението — подражание на френски замък, построен през 60-те години на XX в. от един ексцентричен милиардер — се простираше по възвишенията на Зума Бийч. Шест хектара зеленина, градини и лозя, които създаваха впечатлението, че се намираш насред Бургундия, а не на брега на океана, в града на сърфистите и на плажовете с бял пясък.

Именно в това обкръжение Майло и Керъл бяха избрали да отпразнуват сватбата си. След края на нашето приключение двамата ми приятели преживяваха съвършената любов и аз пръв се зарадвах на тяхното толкова дълго отлагано щастие.

Животът продължаваше както преди. Изплатих дълговете си и уредих юридическите си неприятности. Публикуван шест месеца по-рано, третият том на моята трилогия беше стигнал до своите читатели. Що се отнася до първия филм, заснет по моите романи, в продължение на повече от три седмици той оглавяваше летните класации. В Холивуд колелото на съдбата се върти бързо: от полудяващ неудачник отново бях станал успешен автор, на когото всичко му вървеше като по вода. Sic transit gloria mundi32.

Майло направи нови офиси, но като управител на моите дела бе същински мнителен индианец. Беше си върнал бугатито, но когато разбра, че бъдещата му съпруга е бременна, го смени с едно старо волво!

С една дума, Майло вече не беше онзи Майло…

Макар че животът сякаш отново ми се усмихваше, аз преживявах тежко изчезването на Били. Тя си тръгна, като остави в сърцето ми запас от неувяхваща любов, с която не знаех какво да правя. За да остана верен на обещанието си, не се поддадох отново на мъглявината от антидепресанти, успокоителни и дрога и бях от чист по-чист. За да не стоя без работа, започнах голямо турне за представяне на книга и даване на автографи, което за няколко месеца обиколи цялата страна. Дори самият факт да виждам хора наоколо ми имаше оздравителен ефект, но щом останех сам, мъчителният спомен за Били изплуваше на повърхността и жестоко ми напомняше за магията на нашата среща, искрата на словесните ни двубои, раждането на нашите споделени моменти и топлината на нашата близост.

Решително бях сложил черта на моя любовен живот и прекъснах всякакъв контакт с Орор. Нашата история не беше от онези, които заслужават втори шанс. Нямах никакви планове за бъдещето и се задоволявах да приемам дните такива, каквито са, ден след ден.

Не можех да си позволя ново еднопосочно пътуване към ада. Ако потънех за втори път, повече нямаше да се съвзема, а нямах право да разочаровам Майло и Керъл, които непрестанно се грижеха да възвърнат вкуса ми към живота. За да не развалям тяхната любов, прикривах мъката и раните си и охотно отивах на техните вечеринки, които организираха всеки петък с цел да намерят сродната душа за мен. Бяха се заклели, че ще намерят такава на всяка цена и за тази цел мобилизираха всичките си връзки. Благодарение на техните усилия за няколко месеца се срещнах с представителна извадка от грижливо подбрани неомъжени калифорнийки — преподавателка в университета, сценаристка, учителка, психоложка, — но тази игра изобщо не ми беше забавна и разговорите ни никога не продължаваха след вечерята.

— Реч от кума! — извика някой от присъстващите.

Бяхме в голямата бяла палатка, издигната, за да приюти гостите. Основно присъстваха полицаи, пожарникари и хора от медицинските екипи, с които Керъл работеше и които, бяха дошли със семействата си. Двамата с майката на Майло бяхме единствените гости от негова страна. Обстановката беше спокойна и приятна. Вятърът развяваше платнените завеси и носеше ухание на свежа трева и морски въздух.

— Реч от кума! — подхванаха хорово гостите.

Всички започнаха да почукват с ножовете си по чашите, задължавайки ме да стана, за да импровизирам тост, от който с удоволствие бих се отказал: обичта, която изпитвах към моите приятели, не беше от онези, които се изразяват пред четиридесет души.

Но нямаше как, насилих се да изиграя играта. Изправих се и настана тишина.

— Добър ден на всички. За мен е чест, че бях избран за кум на сватбата на моите двама най-добри приятели и — за да бъда честен — на двамата ми единствени истински приятели.

Обърнах се първо към Керъл. Тя беше ослепителна в прилепналата си рокля, осеяна с малки кристалчета.

— Керъл, познаваме се откакто се помним. Твоят и моят живот са неразривно свързани и никога не бих могъл да бъда щастлив, ако зная, че ти не си.

Усмихнах й се, а тя ми намигна. После се обърнах към Майло.

— Майло, братко мой, двамата преживяхме и споделихме всичко: от трудната младост до суетата на успеха. Заедно допуснахме грешки и заедно ги поправихме. Заедно изгубихме всичко и отново го спечелихме. И се надявам да продължим заедно пътя си.

Майло леко ми кимна с глава. Виждах, че очите му блестяха и беше развълнуван.

— Естествено, думите са моят занаят, но те са безсилни да изразят щастието, което изпитвам, когато днес ви виждам свързани.

— В последната година вие ми доказахте до каква степен мога да разчитам на вас, включително в най-драматични обстоятелства. Показахте ми, че пословицата, която казва, че приятелството удвоява радостите и намалява наполовина мъките, не е просто израз. От цялото си сърце ви благодаря и ви обещавам, че на свой ред ще бъда до вас, когато имате нужда, за да ви помогна да съхраните щастието си през целия си живот.

После вдигнах чашата си към присъстващите:

— Желая ви прекрасен ден и ви приканвам да вдигнем тост за младоженците.

— За младоженците! — извикаха в хор гостите.

Видях, че Керъл избърса една сълза, докато Майло идваше към мен да ме прегърне.

— Трябва да поговорим — каза ми той на ухото.

Усамотихме се на едно спокойно място в имението — хангара за лодки, построен на брега на езерото, в което плаваше ято лебеди. Увенчана с фронтон, малката сграда подслоняваше колекция от лодки от лакирано дърво и притежаваше нещо от безвремието на Нова Англия.

— За какво искаш да поговорим, Майло?

Приятелят ми оправи вратовръзката си. Правеше усилия да запази спокойствие, но на лицето му се четеше притеснение и тревога.

— Повече не мога да те лъжа, Том. Знам, че трябваше да ти го кажа по-рано, но…

Замлъкна, за да разтърка очите си.

— Какво става? — попитах заинтригуван. — Не ми казвай, че пак си загубил пари на борсата.

— Не, става дума за Били…

— Какво Били?

— Тя… тя съществува, не наистина, но…

Не разбирах нищо от това, което искаше да ми каже.

— Какво ти става, да не си пил!

Той пое дълбоко дъх, за да се успокои и седна на дърводелския тезгях.

— Трябва да върна нещата обратно в контекста им. Спомни си в какво състояние се намираше преди една година. Вършеше глупост след глупост: превишена скорост, наркотици, проблеми с властта. Вече не пишеше, потъваше в самоубийствена депресия, от която нищо не можеше да те изкара — нито терапията, нито лекарствата, нито нашата подкрепа.

Внезапно разтревожен, седнах до него.

— Една сутрин — продължи той — ми се обади нашият издател, който предупреждаваше за грешка при отпечатването на втория том на трилогията. Изпрати ми един екземпляр по куриер и видях, че книгата прекъсваше по средата с думите: „изкрещя тя и падна“. През целия ден това изречение продължаваше да се върти в главата ми и следобеда още продължавах да мисля за него по време на срещата ми в студиото на „Колумбия“. Продуцентите току-що бяха свършили с кастинга за адаптацията по твоя роман и екипът подбираше актьори за второстепенните роли. Помотах се малко из студиото, където течаха прослушвания за актриса за ролята на Били. И там срещнах това момиче…

— Кое момиче?

— Казваше се Лили. Млада жена, малко отнесена, която ходеше от кастинг на кастинг. Беше бледа, очите й бяха очертани с черна спирала и изглеждаше уморена като героиня на Касаветис. Нейното представяне беше изумително, но асистент-режисьорът не й даде никаква надежда. Оня наистина беше сляп, до такава степен беше очевидно, че това момиче е твоята Били. Тогава я поканих да пийнем по едно питие и тя ми разказа живота си.

Майло направи непоносимо дълга пауза, като дебнеше реакцията ми и внимателно подбираше всяка дума, но аз вече не издържах от тия заобикалки:

— Продължавай, по дяволите!

— Между случайни работи като сервитьорка, Лили от време на време тайно работеше като манекенка, мъчейки се да стане актриса. Беше се снимала за няколко списания, в малки рекламни клипове и в няколко сериала. Макар и все още млада, тя създаваше впечатлението, че кариерата й наближава своя край. Почувствах, че е уязвима и някак изгубена в безмилостния свят на модата, където едно момиче прогонва друго и където тези, които не са пробили до двадесет и пет годишна възраст, нямат никакво бъдеще…

По гърба ми тръгна ледена тръпка и стигна до тила ми. Усещах как кръвта бие в слепоочията ми. Не исках да научавам истината, която той се канеше да ми разкрие.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Майло? Какво си предложил на това момиче?

— Предложих й 15 000 долара — призна той накрая. — Петнадесет хиляди долара, за да изиграе ролята на Били, но не във филма. В твоя живот.