Хартиеното момиче

14Who’s that girl10?

— А сега къде отиваме? — попитах, като здраво се държех с две ръце за предпазния колан.

След като зави по булевард „Пико“, бугатито пое с пълна скорост по „Пасифик Коуст Хайуей“.

Седнала на шофьорската седалка, Били се вземаше за Аертон Сена и караше агресивно: внезапни спирания, светкавични ускорения, пълни завои.

— Тази кола е ракета — задоволи се да отговори тя.

С глава, прилепнала към облегалката, имах усещането, че съм в самолет в момента на излитането. Гледах я как превключва скоростите с ловкост, каквато малцина притежават. Видимо го правеше с огромно удоволствие.

— Малко е шумна, нали?

— Шумна! Шегувате ли се или какво? Музиката на този мотор е като Моцарт!

Тъй като забележката ми не оказа никакъв ефект върху Били, повторих раздразнено:

— Добре, къде отиваме?

— В Мексико?

— А?

— Приготвила съм ви пътна чанта и несесер с тоалетни принадлежности.

— А, не! Аз не отивам никъде!

Притеснен от обрата, който цялата тази история придобиваше, я помолих да ме закара при някой лекар, който да се погрижи за глезена ми, но тя не обърна внимание на искането ми.

— Спрете — наредих й, като я хванах за ръката.

— Боли ме!

— Веднага спрете тази кола!

Тя спря рязко в края на шосето. Бугатито леко избуксува, преди да спре в облак прах.

— Каква е тази история с Мексико?

И двамата бяхме слезли от колата и се карахме на тревната ивица покрай пътя.

— Водя ви там, където не смеете да отидете!

— Така ли? А мога ли да знам какво намеквате?

За да надвикам шума от движението, бях принуден да крещя, от което болката в гръдния ми кош ставаше още по-силна.

— Да намерите Орор! — извика тя в момента, когато един голям камион почти докосна бугатито, като свиреше оглушително с клаксона си.

Гледах я съвършено объркан.

— Не виждам какво общо има Орор с този разговор?

Въздухът беше мазен и мръсен. В далечината, зад оградата се виждаха пистите и контролните кули на международното летище на Лос Анджелес.

Били отвори багажника и ми подаде един брой на „Пийпъл Магазин“. На корицата няколко сюжета си оспорваха звездното място: опасност от раздяла при Бранджелина, лудориите на Пийт Дохърти, ваканционни снимки в Мексико на шампиона от Формула 1 Рафаел Барос и новата му годеница… Орор Валанкур.

Сякаш за да си причиня болка, отворих списанието на посочените страници и открих ефектни снимки, заснети на някакво райско място. Сред стръмни скали, бял пясък и тюркоазена вода, Орор сияеше от красота и спокойствие в прегръдките на своя идалго.

Причерня ми. Разтреперих се, опитвах се да прочета статията, но не успявах. Единствено изведените на преден план изречения болезнено се отпечатаха в ума ми.

Отвратено захвърлих тоя парцал, после, въпреки че ми беше отнета книжката, седнах на волана, затворих вратата и обърнах обратно, за да се върна в града.

— Ей, няма да ме изоставите така, на пътя! — извика Били, размахвайки ръце пред колата.

Оставих я да се качи, за да установя, че нямаше намерение да ми даде дори миг отдих.

— Разбирам болката ви… — започна тя.

— Безполезно е да се разчувствате, нищо не разбирате.

Карах и се опитвах да си подредя мислите. Трябваше да премисля всичко, което се беше случило от тази сутрин досега. Трябваше да…

— И къде смятате да отидете?

— В моя дом.

— Но вие вече нямате ваш дом! А и аз впрочем вече нямам мой дом.

— Ще намеря адвокат — промърморих. — Ще намеря начин да си върна къщата и всички пари, които загубих заради Майло.

— Няма да стане — отсече тя, поклащайки глава.

— Затваряйте си устата! И си гледайте вашата работа.

— Но това е и моя работа! Напомням ви, че съм блокирана тук по ваша вина заради тъпата лошо отпечатана книга!

Докато чаках на червеното на светофара, бръкнах в джоба си и с облекчение намерих кутийката си с успокоителни. Имах счупено ребро, глезенът ми гореше, а сърцето ми беше разбито. Така че без никакво чувство за вина сложих три хапчета под езика си и изчаках да се стопят.

— Толкова по-лесно е… — подхвърли Били с глас, в който се четеше упрек и разочарование.

Точно в този момент изпитах голямото желание да я изкормя, но поех дълбоко въздух, за да запазя спокойствие.

— Няма да си върнете приятелката, като стоите със скръстени ръце и се тъпчете с лекарства!

— Нищо не знаете за връзката ми с Орор. И за ваше сведение, трябва да ви кажа, че вече съм опитал всичко, за да си я върна отново.

— Може би сте бил непохватен или моментът не е бил подходящ. Може би си мислите, че познавате жените, а всъщност не разбирате кой знае какво. Мисля, че мога дави помогна…

— Ако наистина искате да ми помогнете, дайте ми една минутка тишина. Само една!

— Искате да се отървете от мен? Е, добре, залавяйте се за работа. Колкото по-бързо завършите романа, толкова по-бързо ще се върна в света на фикцията!

Доволна от точната си реплика, тя скръсти ръце и зачака реакция, която така и не дойде.

— Слушайте — подхвана тя въодушевено. — Предлагам ви сделка: заминаваме за Мексико, аз ви помагам да си върнете вашата Орор, а в замяна вие ще напишете третия том на вашата трилогия, защото това е единственият начин да ме върнете там, откъдето идвам.

Разтърках си очите, смаян от това невероятно предложение.

— Донесох ви лаптопа — в багажника е — уточни тя, като че ли тази подробност можеше с нещо да промени решението ми.

— Не става така — обясних й. — Писането на роман не става по заповед. Това е един вид алхимия. Освен това ще ми трябват поне шест месеца здраво бачкане, за да завърша тази книга. Това е благословена работа, за която нямам нито сили, нито желание.

Тя ми се подигра, като ме имитираше:

— Писането на роман не става по заповед. Това е един вид алхимия…

Помълча няколко секунди, после избухна:

— По дяволите, ще престанете да се жалвате от вашата болка! Ако не сложите край на всичко това, ще умрете. По-лесно е да се унищожиш на бавен огън, отколкото да имаш смелостта да продължиш напред, нали?

Туш.

Не отговорих, но чух аргумента й. Не грешеше съвсем. Впрочем преди малко, при психиатърката, нещо у мен се беше раздвижило, когато хвърлих статуята, за да счупя стъклото — някакъв бунт, някакво желание отново да взема живота си в свои ръце. За съжаление това колебливо желание беше изчезнало толкова бързо, колкото се беше появило.

Сега чувствах, че Били набира сили и е готова да ми заяви право в очите цялата истина за мен самия:

— Ако не започнете истинска битка със самия себе си, знаете ли какво ще се случи?

— Не, но разчитам на вас да ми кажете.

— Ще вземате все повече лекарства и все повече наркотици. И всеки път ще слизате на ново стъпало в падението и в отвращението си от самия себе си. И понеже вече нямате нищо, ще свършите на улицата, където някоя хубава сутрин ще ви намерят мъртъв, а спринцовката ще стърчи от ръката ви.

— Очарователно…

— Трябва да знаете също така, че ако сега не намерите сили да реагирате, повече никога няма да намерите енергията, необходима да напишете каквото и да било.

С ръце на волана гледах пътя, но умът ми беше другаде. Разбира се, че имаше право, но вероятно вече беше много късно да реагирам. Несъмнено бях решил да затъна окончателно, като дам воля на всичко най-разрушително у мен.

Тя ме погледна строго:

— И всички тези прекрасни ценности, които възхвалявате в книгите си: устояването на нещастието, вторият шанс, вътрешните сили, които трябва да мобилизираш, за да се изправиш отново след тежък удар, много по-лесно е да ги пишеш, отколкото да ги прилагаш, нали?

Неочаквано гласът й се пречупи изведнъж, сякаш победена от прекалено много емоции, умора и страх.

— Ами аз? На вас не ви пука за мен! Всичко изгубих в тази история: вече нямам семейство, нямам работа, нямам покрив и се оказвам в някаква действителност, където единственият човек, който би могъл да ми помогне, предпочита да се самосъжалява.

Изненадан от нейното отчаяние, извърнах глава и я погледнах леко смутен, без да зная какво да й отговоря. Лицето й беше огряно от светлина, а в очите й блестеше диамантен прах.

Тогава погледнах назад в огледалото, дадох газ и направих мълниеносно ускорение, което ми позволи да изпреваря дълга колона от коли и отново да направя обратен завой, насочвайки колата на юг.

— Къде отиваме? — попита тя и избърса една сълза.

— В Мексико — отвърнах, — за да си върна живота и да променя вашия.