Хартиеното момиче

3Опустошеният мъж

— Защо пред къщата ми е паркиран танк? — попитах, сочейки импозантната спортна кола, чиито чудовищни гуми смазваха тротоара на „Колъни Роуд“.

— Това не е танк — отговори Майло засегнат. — Това е „Бугати Вейрон“, модел „Черна Кръв“, един от най-мощните болиди на света.

— Купил си още една нова кола? Ти колекционираш ли ги или какво?

— Не ти говоря за кола, драги. Говоря ти за произведение на изкуството.

— Аз наричам това клопки за пръдли. Има ли наистина момичета, при които тоя номер с колата наистина да върви?

— Ако си мислиш, че се нуждая от това, за да свалям мадами!

На лицето ми се изписа съмнение. Така и не разбрах възторга на моя пол пред разни купета, роудстъри и кабриолети…

— Хайде, ела да видиш звяра! — предложи Майло с блеснал поглед.

За да не разочаровам приятеля ми, се насилих да обиколя колата със собственика й. С прибрана форма, овална и издължена, бугатито приличаше на пашкул, от който няколко израстъка проблясваха на слънцето и контрастираха с каросерията, черна като нощ: хромиран радиатор, метални странични огледала, блестящи джанти, от които се показваше огненосиньото на дисковите спирачки.

— Искаш ли да хвърлиш един поглед на мотора?

— Направо си умирам — въздъхнах.

— Знаеш ли, че е произведена само в петнадесет броя за целия свят?

— Не, но съм очарован да го науча.

— Освен това, вдига 100 км/ч за малко повече от две секунди. И може да достигне до 400 км/ч.

— Много полезна във времето на скъпия петрол, радарите на всеки сто метра и екологията!

Този път Майло не скри разочарованието си:

— Ти си просто едно мрънкало, Том, абсолютно неспособен си да оцениш лекотата и удоволствията на живота.

— Трябва да има един такъв, за равновесие, в нашия дует — предположих. — И понеже ти вече беше избрал другата роля, аз взех тази, която оставаше.

— Хайде, качвай се.

— Може ли да карам.

— Не.

— Защо?

— Много добре знаеш, че книжката ти е отнета…

Болидът излезе от сенчестите алеи на „Малибу Колъни“ и пое по „Пасифик Коуст Хайуей“ покрай океана. Колата прилепваше добре на пътя. В салона й, целият в патинирана кожа с оранжеви отблясъци, имаше нещо топло. Чувствах се защитен в тази позлатена кутия за бижута и затворих очи, люлян от старото соул парче на Отис Рединг, което звучеше от радиото.

Добре знаех, че това спокойствие, привидно и крехко, се дължеше единствено на капсулите успокоително, които се стопиха под езика ми след душа, но миговете на затишие бяха толкова редки, че се бях научил да ги ценя.

Откакто Орор ме беше напуснала, някакъв рак разяждаше сърцето ми, настанявайки се в него трайно като плъх в шкаф. Канибалска и плътоядна, мъката ме беше разкъсала до такава степен, че ме беше изпразнила от всякаква емоция и всякакво желание. През първите седмици страхът от депресията ме беше държал буден, принуждавайки ме да се боря до краен предел с унинието и горчивината. Но и страхът ме беше напуснал, а с него и достойнството и простото желание да запазя приличие. Тази вътрешна проказа ме беше разяждала непрестанно, размивайки цветовете на живота, изсмуквайки всякакви живителни сили, угасвайки всякаква искра. При най-малкото желание да поема отново контрола на моя живот язвата се превръщаше в пепелянка, която при всяко ухапване ми вливаше доза отрова, която пагубно се просмукваше в мозъка ми под формата на мъчителни спомени: потръпването на кожата на Орор, мирисът й на пясък, трепкането на клепачите й, златните проблясъци в очите й…

После спомените изгубиха остротата си. Колкото повече се тъпчех с лекарства, толкова повече всичко се размиваше. Оставих се на течението, прекарвах дните си легнал на канапето, затворен в мрака, обгърнат от някаква химическа ризница, потънал в някакъв тежък „ксанасън“, който в лошите дни завършваше с кошмари, населени с гризачи с остри муцуни и грапави опашки, от които се събуждах плувнал в пот, скован и треперещ, обзет от едно-единствено желание — отново да избягам от действителността с нова доза антидепресанти, още по-съсипваща от предишната.

В тази мъгла като в кома дните и месеците се бяха изнизали, без да си давам сметка, лишени от смисъл и съдържание. И действителността беше тук: мъката ми беше все така тежка и от една година не бях написал и ред. Мозъкът ми беше вцепенен. Думите бяха избягали от мен, желанието ме беше напуснало, въображението ми се беше пресушило.

При плажа на Санта Моника Майло пое по магистрала 10 в посока Сакраменто.

— Видя ли бейзболните резултати? — попита той с обигран тон, подавайки ми айфона си, включен на някакъв спортен сайт. — „Ейнджълс“ биха „Янкис“!

Хвърлих един разсеян поглед към екрана.

— Майло?

— Да?

— Гледай пътя, не мен.

Знаех, че нещастията ми смущаваха моя приятел, като го изправяха пред нещо, което му беше трудно да разбере: моето умствено буксуване и онази част неравновесие, която всички носим в себе си, а той си мислеше погрешно, че аз съм предпазен от нея.

Завихме надясно, за да се изкачим към „Уестууд“. Влизахме в Златния триъгълник на Лос Анджелес. Както някои бяха отбелязали, в този квартал нямаше нито болница, нито гробище. Само безупречно чисти улици с магазини с непостижими цени, в които трябваше да си запишеш час като при лекар. От демографска гледна точка никой не се раждаше и не умираше в „Бевърли Хилс“…

— Надявам се, че си гладен — каза Майло, завивайки рязко по „Кенън Драйв“.

Той закова на място бугатито пред шикозен ресторант. След като подаде ключовете на момчето, което паркира колите, Майло влезе пред мен с уверена стъпка в заведението.

Някогашното лошо момче от „Макартър Парк“ изживяваше като социален реванш възможността да може да обядва в „Спаго“ без резервация, докато всички останали простосмъртни трябваше да си направят резервация три седмици по-рано.

Салонният управител ни отведе в изискана градина, където най-добрите маси бяха запазени за знаменитостите от деловия свят и шоубизнеса. Майло ми направи дискретен знак, докато сядаше — на няколко метра от нас Джак Никълсън и Майкъл Дъглас довършваха дижестива си, а на друга маса актрисата от един ситком, подхранвала нашите юношески фантазии, дъвчеше лист от маруля.

Седнах, безразличен към този „престижен“ антураж. През последните две години моето издигане в холивудската мечта ми беше позволило да се доближа до някои от старите ми идоли. Обикаляйки частните празненства в клубове или във вили, големи като дворци, можах да разговарям с актьори, певци и писатели, които ме караха да мечтая, когато бях по-млад. Но тези срещи се бяха сблъскали със стената на разрушените илюзии и разочарованието. По-добре беше да не познаваш всички кулиси на фабриката за мечти. В истинския живот героите от моето юношество често се оказваха извратени типове, впуснати в методичен лов, в който хващаха момичета-жертви, които консумираха и захвърляха почти веднага, щом задоволяха глада си, преди да се устремят към по-свежо месо. Също толкова тъжно: някои актриси, които на екрана бяха изпълнени с очарование и интелект, всъщност се люшкаха между кокаин, анорексия, ботокс и липосукция.

Но какво право имах да ги съдя? Не се ли бях превърнал и аз в един от онези типове, които ненавиждах? Жертва на същото изолиране, на същата пристрастеност към червените вина и на същия непостоянен егоцентризъм, които в моменти на просветление водят до отвращение от себе си.

— Наслаждавай се! — възторжено каза Майло, посочвайки предястията, които ни донесоха заедно с нашите аперитиви.

Вкусвах с върха на устните филийката хляб, покрита с тънък резен шарено, меко месо.

— Това е телешко от Кобе — обясни той. — Знаеш ли, в Япония ги мариноват в саке, за да може мазнината да пропие навсякъде.

Смръщих вежди. Той продължи:

— За да ги поглезят, смесват храната им с бира, а за да ги накарат да се отпуснат, им пускат силно класическа музика. Възможно е стекът в чинията ти да е слушал концертите на Орор. И може би дори се е влюбил в тях. Както виждаш, имате нещо общо!

Знаех много добре, че прави всичко възможно, за да ме накара да се отпусна, но дори чувството за хумор ме беше напуснало.

— Майло, започвам да се уморявам тук. Ще ми обясниш ли какво толкова важно искаше да ми кажеш?

Той погълна още една филийка, без дори да даде време на месото да погали небцето му, после извади от чантата си миниатюрен лаптоп и го отвори на масата.

— Добре, сега вече имай предвид, че говори не твоят приятел, а агентът ти.

Това беше неговата формула, с която започваше всяко събиране, на което се смяташе, че говорим по работа. Майло беше движещата сила на нашето малко предприятие. С телефон, залепен за ухото, той живееше със сто километра в час, в постоянна връзка с издателите, чуждестранните агенти и журналистите, в постоянно дебнене на някоя добра идея, за да направи известни книгите на единствения си клиент — мен. Не зная как беше убедил „Дабълдей“ да публикува първия ми роман. В жестокия свят на книгоиздаването той беше усвоил занаята си в движение, без специално образование и подготовка, за да стане един от най-добрите просто защото вярваше в мен повече, отколкото самият аз вярвах в себе си.

Винаги си беше въобразявал, че ми дължи всичко, но аз знаех, че — напротив — той ме беше превърнал в звезда, като направи така, че още с първата ми книга да вляза в магическия свят на авторите на бестселъри. След първия успех бях получил предложения от най-реномираните литературни агенти, но отклоних всичките.

Защото освен че беше мой приятел, Майло притежаваше едно рядко качество, което поставях над всичко останало — лоялността.

Или поне така си мислех, преди да чуя признанията му в този ден.