Хартиеното момиче

38Лили

— Предложих й 15 000 долара — призна той накрая. — Петнадесет хиляди долара, за да изиграе ролята на Били, но не във филма. В твоя живот.

Разкритието на Майло ми подейства като ъперкът. Бях гроги като ударен боксьор, който пада насред ринга. Той използва смущението ми, за да се оправдае:

— Знам, че изглежда безумно, но проработи, Том! Не можех да стоя така и нищо да не направя. Трябваше да те удари достатъчно мощен електрошок, за да те накара да реагираш. Това беше последната карта, която можех да изиграя, за да те изкарам от дупката.

Абсолютно шашнат, го слушах, без да разбирам.

Били — актриса? Цялото това приключение — манипулация? Не беше възможно да съм се оставил да ме разиграват така…

— Не, не ти вярвам — казах аз. — Това са глупости! Като оставим настрана физическата прилика, има твърде много доказателства, които потвърждават съществуването на Били.

— Кои?

— Татуировката например.

— Беше фалшива. Временен надпис, направен от един гримьор в студиото.

— Тя знаеше всичко за живота на Били.

— Накарах Лили да прочете всичките ти романи и тя ги научи наизуст. Не й дадох паролата на компютъра ти, но получи достъп до биографичните файлове на твоите персонажи.

— А самият ти как получи достъп?

— Платих на хакер, който хакна машината ти.

— Ти си истински мръсник!

— Не, аз съм ти приятел.

Въпреки всичките му аргументи, не можех да се оставя да ме убеди:

— Но самият ти ме откара при психиатърката, за да ме затвори!

— Защото знаех, че ако планът ми сработи, ще реагираш точно по този начин и ще се опиташ да избягаш.

Образите на всичко, което бях преживял с „Били“, се редуваха в ума ми. Пресях ги един по един, като се надявах да накарам Майло да започне да си противоречи.

— Чакай! Тя успя да оправи колата, когато бугатито се развали! Как така разбира от механика, ако братята й не са монтьори?

Той отговори веднага:

— Просто кабел, който бях извадил от буксата. Маневра, която бяхме разработили, за да разсеем окончателно твоите съмнения. Не се опитвай повече: има само един детайл, който можеше да я издаде, но за щастие ти нищо не забеляза.

— Какво пък сега?

— Били е левичарка, а Лили е деснячка. Много е тъпо, нали?

По този въпрос паметта ми изневеряваше. Невъзможно беше да разбера дали ми казва истината.

— Обясненията ти са много любезни, но пропускаш най-важното: болестта на Били.

— Вярно е, че с пристигането в Мексико нещата се ускориха — призна Майло. — Макар че ти още не беше в състояние отново да започнеш да пишеш, беше очевидно, че вече си по-добре, и най-вече — че между теб и това момиче ставаше нещо. Без да си го признавате, вие започвахте да се влюбвате един в друг. В този момент исках да ти разкрия цялата история, но Лили настояваше да продължи. Нейна беше идеята за целия мизансцен около болестта.

Чувствах се като в гъста мъгла.

— Но каква цел?

— Защото те обичаше, нещастен идиот такъв! Защото желаеше щастието ти: да започнеш отново да пишеш и да можеш да си върнеш Орор! Ето какво успя да направи тя!

— Значи белите коси са били…

— … боя.

— Мастилото в устата?

— Съдържанието на пълнител за писалка, изсипано под езика.

— А резултатът от изследванията в Мексико? Целулозата, намерена в тялото й?

— Всичко това беше нагласено, Том. На д-р Филипсън му оставаха три месеца до пенсия. Казах му, че си ми приятел и че искам да си направя шега с теб. Той се отегчаваше до смърт в своя диспансер и това му се стори забавно; но както всички планове, се появи онова камъче, което преобърна колата, когато Орор ти предложи да заведеш Били при професор Клузо…

— Що се отнася до Клузо, той никога нямаше да се хване на разни нагласени работи. Докато бяхме в Париж, симптомите на Били не бяха симулирани. Тя за малко не умря, убеден съм в това.

— Прав си, но именно в този момент се случи нещо необикновено, Том! Без да знае, Били наистина е била болна. Благодарение на Клузо беше диагностициран сърдечният й тумор. По някакъв начин аз ви спасих и двамата.

— А тази книга, която ти търси почти из целия свят?

— В това отношение събитията се оказаха по-силни от мен — призна той. — Керъл нищо не знаеше и твърдо вярваше в тази история. Тя поемаше инициативите. Аз се задоволявах да играя…

Майло не успя да завърши изречението си, защото с един жесток удар с юмрук аз го проснах на земята.

— Нямаше право да правиш това!

— Да те спася? — попита той, ставайки. — Не, това не е право, това е дълг.

— Не и на каквато и да е цена!

— Да, именно на каквато и да е цена.

Избърса струйката кръв, която течеше от устата му, преди да отсече:

— Ти щеше да направиш същото за мен. За да предпазиш Керъл, не си се поколебал да извършиш убийство, така че не ми чети лекции! Това е историята на нашия живот, Том! Когато един от нас стъпи накриво, другите двама му се притичат на помощ с всички средства. Затова сме винаги прави. Ти ме спаси от улицата. Ако не беше ти, още щях да съм в затвора, а не да се женя за жената, която обичам. Ако не беше ти, Керъл може би щеше да се е обесила на някое въже, вместо да се готви да роди. А ти? Къде щеше да си ти днес, ако те бяхме оставили да се самоунищожиш? Затворен в някоя клиника? Мъртъв може би?

През мътните стъкла се процеждаше бяла светлина. Оставих въпроса му без отговор. В този момент ме занимаваше друго нещо.

— Какво става с това момиче сега?

— Лили? Нищо не знам. Дадох й парите и тя изчезна. Мисля, че напусна Лос Анджелес. Преди работеше в един нощен клуб на „Сънсет Трип“. Ходих дотам, но никой не я беше виждал.

— Как е фамилното й име?

— Не зная! Дори не съм сигурен, че Лили е истинското й име.

— Друго не знаеш ли?

— Слушай, разбирам, че искаш да я намериш, но жената, която търсиш, е второстепенна актриса, сервитьорка от стриптийз клуб, не Били, в която се влюби.

— Запази съветите за себе си. Значи, нямаш никаква информация?

— Съжалявам, не. Но ако трябваше да го направя отново, десет пъти щях да го направя.

Излязох от хангара, смазан от признанията на Майло, и направих няколко крачки по дървения понтон, който водеше към езерото. Безразлични към човешките мъки, лебедите плуваха сред диви ириси.

Взех колата си от паркинга и карах по крайбрежието до Санта Моника, преди да вляза в града. В главата ми цареше хаос и имах чувството, че карам безцелно: минах през „Ингълууд“, продължих по „Ван Нес“ и „Върмонт Авеню“, преди да си дам сметка, че някаква невидима сила ме беше отвела в квартала на моето детство.

Паркирах кабриото до кашпите за цветя, които още по мое време съдържаха само фасове и празни кенове.

Пред блоковете всичко и нищо се беше променило. Все същите мъже, които целеха баскетболните кошове, докато други подпираха стените в очакване нещо да се случи. За миг ми се стори като че ли наистина един от тях каза:

— Hey, Mr. Freak!

Но аз бях станал чужденец и никой не ме обезпокои.

Минах покрай оградата на баскетболното игрище и отидох на паркинга. „Моето“ дърво все така си беше тук. Още по-рахитично, с все по-малко листа, но все така изправено. Както преди, седнах на изсъхналата трева с гръб, облегнат на ствола.

В този момент се дотъркаля един мини купър и спря, като зае място за две коли. Все още облечена в булчинската си рокля, Керъл излезе от колата. Видях я как идва към мен, в дясната си ръка държеше голям спортен сак, а с лявата придържаше красивия си бял шлейф и се мъчеше да не го изцапа.

— Юху! На паркинга има сватба! — извика един от тарикатите на игрището.

Останалите дойдоха да погледнат за малко и после отново се върнаха към заниманието си.

Керъл седна до мен под дървото.

— Здрасти, Том.

— Здрасти, но мисля, че бъркаш датата, днес нямам рожден ден.

Тя се усмихна леко, после една дискретна сълза се търкулна по бузата й.

— Майло ми разкри всичко преди седмица. Преди това, кълна ти се, нищо не знаех — обясни тя и седна на бордюра на паркинга.

— Съжалявам, че ти развалих сватбата.

— Няма нищо. Как се чувстваш?

— Като човек, който разбира, че е бил жертва на манипулация.

Тя извади кутия цигари, но аз я спрях:

— Ти луда ли си, какво! Напомням ти, че си бременна.

— Тогава престани да дрънкаш глупости! Не бива да приемаш нещата по този начин.

— А как другояче искаш да ги приема? Оставих се да ме измамят, това е, отгоре на всичкото от най-добрия ми приятел!

— Слушай, видях как се държи това момиче с теб, Том. Видях как те гледа и ти гарантирам, че чувствата й не бяха престорени.

— Не, бяха просто тарифирани. Петнадесет хиляди долара, нали толкова?

— О, не го прекалявай! Майло никога не е искал от нея да спи с теб!

— Във всеки случай побърза да се чупи веднага, щом договорът й изтече!

— Постави се за малко на нейното място. Мислиш ли, че за нея бе лесно да приеме това смесване на самоличностите. За нея ти си се влюбил в един персонаж, в някого, който е тя, без да е наистина тя.

Имаше нещо вярно в това, което казваше Керъл. Всъщност в кого се бях влюбил? В един персонаж, който бях създал и който Майло манипулираше като марионетка? В една неуспяла актриса, която в това беше намерила ролята на своя живот? В нито една от двете. Бях се влюбил в едно момиче, което насред мексиканската пустиня ме беше накарало да осъзная, че в негово присъствие всичко има повече вкус, повече усещане и повече цвят.

— Трябва да я намериш, Том, иначе ще съжаляваш за нея до края на дните си.

Поклатих глава.

— Невъзможно е: следите й са изгубени и дори не знаем как се казва.

— Ще трябва да намериш нещо по-добро като извинение.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждаш ли, аз също никога няма да бъда щастлива, ако знам, че ти не си.

По напрегнатия й глас усещах до каква степен това, което ми казва, е искрено.

— Така че ти донесох това.

Тя се наведе над сака си и ми подаде една риза, изцапана с кръв.

— Симпатичен подарък, но предпочитам компютъра — казах, за да намаля напрежението.

Тя се усмихна, преди да ми обясни:

— Спомняш ли си онази сутрин, когато с Майло нахлухме в твоята къща и ти ни каза за пръв път за Били? Апартаментът ти беше в пълен безпорядък, а терасата ти — наопаки. Имаше кръв по стъклото и по дрехите ти…

— Да, това беше денят, когато „Били“ си беше порязала дланта на ръката.

— Тогава гледката на кръвта ме разтревожи много. Представях си какво ли не: че може би си убил или ранил някого. Така че на другия ден се върнах в дома ти и измих всички петна. В банята намерих тази окървавена риза, която взех, за да я скрия от евентуално разследване. Не я изхвърлих и когато Майло ми призна истината, я занесох в лабораторията за ДНК анализ. Сравних резултатите с базата данни и…

Тя удължи ефекта от своята изненада, като извади от чантата си картонена папка.

— … мога да ти кажа, че твоята приятелка е една мила престъпница.

Отворих папката и попаднах на копието на документ, издаден от ФБР, който Керъл ми обясни:

— Казва се Лили Остин, родена е през 1984 г. в Оукланд. На два пъти е била задържана през последните пет години. Нищо чак толкова лошо: веднъж за неподчинение на служебно лице през 2006 г. по време на манифестация в подкрепа на абортите, и втори път през 2009 г. за пушене на трева в някакъв парк.

— И това е достатъчно, за да имаш досие?

— Ти не гледаш често криминални сериали, нали? Калифорнийската полиция систематично събира проби от ДНК от лицата, които са задържани или заподозрени, че са извършили престъпление. Ако това ще те успокои, и ти си в клуба.

— Знаеш ли новия й адрес?

— Не, но вкарах името й в нашите бази данни и намерих това.

Тя ми подаде един лист. Беше формуляр за записване в университета „Браун“ за тази учебна година.

— Лили е записала литература и драматургия — обясни Керъл.

— Как са я приели в „Браун“? Един от най-добрите университети в страната…

— Обадих се в университета: била е приета по документи. Предполагам, че през последните месеци е учила сериозно, защото е получила отлични оценки на подготвителните тестове.

Гледах двата документа, покорен от тази непозната — Лили Остин, чието съществуване малко по малко се материализираше пред очите ми.

— Мисля да се върна при гостите си — каза Керъл, като погледна часовника си. — А ти трябва да идеш да намериш друг човек.

Следващия понеделник взех първия полет за Бостън. Пристигнах в 16 ч. в столицата на Масачусетс, наех една кола на летището и потеглих към Провидънс.

Кампусът на университета „Браун“ включваше внушителни сгради от червени тухли, заобиколени от зелени тревни площи. За мнозина студенти тава беше краят на учебния ден. Преди да тръгна, потърсих в интернет графика на лекциите в специалността, която следваше Лили, и я чаках с разтуптяно сърце пред вратата на амфитеатъра, където свършваше нейната лекция.

Бях се отдръпнал достатъчно, за да не ме забележи, и я видях да излиза от залата заедно с други студенти. Трябваше ми малко време, за да я позная наистина. Носеше каскет от туид и тъмен костюм — къса пола над черен чорапогащник, късо яке и поло — което й придаваше вид на лондонско момиче. Твърдо бях решил да отида при нея, но предпочитах да остане сама. Докато пиеше чая си, Лили беше започнала оживен разговор с един студент, доста изискан тип с пламенна красота. Колкото повече я гледах, толкова повече ми се виждаше разцъфтяла и спокойна. Продължавайки следването си далеч от Лос Анджелес, тя сякаш беше намерила равновесие. Някои хора го умееха — да започнат живота си отначало. Аз не знаех как да продължа моя.

Излязох от кафенето, без да й се покажа и се върнах при колата си. Това потапяне в студентския свят ме беше разстроило. Разбира се, бях доволен да разбера, че се чувства добре, но младата жена, която бях видял днес, не беше вече „моята“ Били. Тя очевидно беше обърнала страницата и докато я гледах как говори с онзи двадесетгодишен тип, се почувствах стар. В крайна сметка десетте години разлика във възрастта ни май не бяха лесна бариера.

Докато карах към летището, си казвах, че бях пропътувал този път за нищо. По-лошо: също като фотографа, който не успява да заснеме един изчезващ образ, който никога повече няма да се появи, бях оставил да мине решителният миг, този, който можеше да обърне живота ми към смеха и светлината…

В самолета обратно към Лос Анджелес включих моя лаптоп.

Може би бях едва в средата на живота ми, но вече знаех, че никога повече нямаше да срещна момиче като Били, което само за няколко седмици да ме накара да повярвам в невероятното и да ми помогне да напусна опасната страна, в която реките извират от отчаянието и се вливат в пропастите на страданието.

Приключението ми с Били беше завършило, но не исках да забравя и най-дребния епизод от него. Трябваше да разкажа нашата история. История за тези, които веднъж в живота си са имали шанса да познаят любовта, продължаваха да я изживяват или се надяваха да я срещнат утре.

Тогава отворих нов документ в програмата за обработка на текстове и го озаглавих с името на следващия ми роман: „Хартиеното момиче“.

През петте часа на полета на един дъх написах първата глава. Тя започваше така: