Иконом за един ден

Дванайсета глава

Хубавото време се задържа и на другия ден, но — както винаги — лъчите на слънцето не проникваха в задънената уличка „Холси Корт“, която изглеждаше по-неугледна от всякога, а броят на хората, приготвящи варено зеле за обяд, сякаш се беше увеличил.

Семейство Молой се изкачиха по мръсното стълбище до кантората на частния детектив Шерингам Ейдър.

Чимп Туист ги посрещна с тържествуващото изражение на човек, който се готви да съобщи сензационна новина:

— Заповядай, Доли, настани се удобно. Здравей, Соупи. Намери стол и седни. Забелязвам, че и двамата сте тук. Откровено казано, очаквах да видя само Соупи.

На красивото лице на господин Молой се изписа изненада, а съпругата му побърза да обясни:

— Миличък, вчера се оплаках на Чимп, че сваляш онази Корк, и той сигурно е решил, че между нас всичко е свършено. Били сме несправедливи към Соупи, драги ми Чимп. Оказа се, че не е ухажвал госпожата, само се е опитвал да й продаде акции от компанията за добив на петрол.

— Тъй ли? — повдигна вежда господин Туист. — Сигурна ли си? — добави и изгледа стария си познайник с ехидна усмивка, сякаш се възхищаваше от способността му да мами наивни съпруги, поради което Доли се почувства длъжна да защити половинката си:

— Сигурно си мислиш, че ме е преметнал, обаче грешиш. Соупи, кажи му голямата новина.

— Вчера продадох на госпожа Корк пакет акции от „Силвър Ривър“ — гордо обяви господин Молой. — Днес ще ми връчи чека.

— За хиляда лири — не пропусна да подчертае Доли.

— Да, за хиляда лири — повтори съпругът й, като произнасяше с наслада всяка дума.

Чимп Туист потрепна и направи кисела гримаса. Новината, че друг човек, и то неприятен тип като Соупи Молой, когото той ненавиждаше, се е добрал до такава крупна сума, му подейства като силен зъбобол. Само мисълта, че подготвя удар, който ще донесе сума, в сравнение с която хиляда лири ще изглеждат като пари за семки, му помогна да запази самообладание.

— Не е зле — пренебрежително промърмори той, махна с ръка, за да покаже, че такива дребни сделки са под неговото достойнство, и пристъпи към същността на въпроса: — Подозирам, че вчера сте преживели неприятна изненада.

— Сигурно говориш за русолявия младок. „Изненада“ не е точната дума, направо бяхме шашнати! — разпалено възкликна госпожа Молой. — С перца да ни бутнеше някой, щяхме да паднем, когато онзи нахалник се представи като Шерингам Ейдър. Кой е този мошеник?

— Да пукна, ако знам. Известно ми е само, че ми има зъб за нещо — промърмори Чимп и потрепери, като си припомни бомбардировката с неидентифицираните летящи обекти.

— Ако обичаш, бъди по-конкретен — намръщи се Доли, според която такава характеристика отговаряше на поне неколкостотин души в Чикаго и в Лондон, имащи му зъб поради една или друга причина.

Той поклати глава:

— От вчера напразно се мъча да си спомня дали съм имал вземане-даване с него. Но когато някой те обстрелва с твърди предмети, след което запъхтян пристига в кантората ти, за да те довърши, определено добиваш впечатлението, че този някой не храни добри чувства към теб.

Господин Молой вдигна вежди:

— Обстрелва те с предмети ли? Какви по-точно?

— След внимателен оглед установих, че напомнят на камъни. Ако щете, вярвайте, но като го видях да тича нагоре по стълбището, като стрела се шмугнах в шкафа. Докато се спотайвах в скривалището си, чух невероятна история, разказана от някоя си Ан Бенедик.

— Каква история?

— За едни диаманти.

— Престани да увърташ и не ме карай да ти вадя с ченгел думите от устата! Какви диаманти?

— Тъкмо заради тях ви повиках — самодоволно се усмихна дребният човечец. — Понеже сте ми приятели, ще споделя всичко с вас. Слушайте внимателно.

Предупреждението беше излишно — като чуха, че става въпрос за диаманти, посетителите му наостриха уши. Когато Чимп приключи разказа си, очите на Доли блестяха, а Соупи се задъхваше като сенатор, получил астматичен пристъп. Новината, че обитават къща, напомняща на пещерата на Али Баба, в която всеки миг може да се натъкнат на торбичка с диаманти, ги беше разтърсила из основи.

— Да му се ненадяваш на този Кейкбред! — възкликна Доли, нарушавайки благоговейната тишина. — Кой би повярвал, че е истински лорд? Хрумна ми гениална идея, Соупи. От днес започвам да ухажвам стария откачалник. Ако спомените му случайно възкръснат, искам да бъда най-близката му приятелка, с която да сподели радостта си.

Съпругът й, който още имаше проблеми с гласните си струни, само изхриптя.

— Междувременно ти ще слухтиш и ще си отваряш очите на четири — продължи наставленията си оправната дама.

— Става — прошепна Соупи, който междувременно се беше посъвзел.

— Торбичката със скъпоценностите трябва да е някъде из къщата.

— Сто на сто е в къщата.

— Надявам се да я намериш.

— Ще направя всичко възможно да се доберем до съкровището. Много си падам по диамантите.

— Аз също.

— Остава да обсъдим деловите въпроси — каза господин Молой, чието дишане най-сетне се беше нормализирало.

— Какви делови въпроси? — изненада се съпругата му.

— Разпределянето на печалбата. Май забравяш, скъпа, приноса на Чимп — ако не беше той, нямаше да знаем за скритото съкровище.

— Добре де — измънка Доли, която наистина беше забравила тази незначителна подробност. — Ще му дадем нещичко, задето ни отвори очите за тая далавера.

— Точно така — одобрително каза Соупи. — Полага му се малко възнаграждение за помощта. За неоценимата помощ — добави и самодоволно се усмихна — невъзможно е да не проявиш поне мъничко самодоволство, когато постъпваш благородно към някого. — Според мен той трябва да получи своето.

— Може би — промълви госпожа Молой, която смяташе предложението на съпруга си доста донкихотовско, но беше готова да направи мъничка отстъпка. — Какво ще му дадем? Двайсет и пет процента от печалбата ли?

— Полагат му се поне трийсет. Бъди по-обективна, скъпа — ако не беше добрият стар Чимпи, никога нямаше да научим за диамантите.

— Както кажеш, миличък. Трийсет — трийсет!

— Смятам, че напълно си е заслужил парите.

— Хм, сумата е доста голяма, не мислиш ли?

— Така си е.

— От друга страна, той е наш стар приятел.

— Вярно е.

— Освен това е симпатяга — винаги съм го харесвала.

— И аз — заяви господин Молой и отново благосклонно се усмихна. — Не познавам човек, когото да ценя повече от добрия стар Чимпи.

Неприятен дрезгав звук наруши тишината, която настъпи след тези хвалебствени слова — добрият стар Чимпи се беше прокашлял.

— Един момент! — възкликна той. — Само един момент!

Неочакваната намеса на господин Туист бе в дисонанс с атмосферата на доброжелателност и благоразположение, която витаеше в стаята. Заядливият му тон сякаш поля със студен душ двамата му почитатели. Невъзможно бе и да си затворят очите пред факта, че той ги наблюдаваше подозрително като маймуна, дебнеща двамина свои събратя, които се опитват да й отмъкнат банана.

— Какво се е случило, Чимпи? — загрижено попита госпожа Молой. — Изглеждаш разтревожен.

Дори напомадените мустачки на господин Туист сякаш бяха настръхнали от възмущение.

— И още питаш! — извика заядливо. — Не ми харесват изчисленията ти, миличка!

Само преди минути Доли Молой бе провъзгласила на всеослушание симпатиите си към добрия стар Чимпи, ала през краткото време, което бе изминало оттогава, очевидно беше променила мнението си. Свъси изскубаните си вежди и възкликна с нескрито раздразнение:

— Писна ми от този човек! Ето че пак започва със старите си номера! Всеки път, когато обсъждаме делови въпроси, отваря ей такава уста — цяло чудо е, че още сам не се е погълнал! Защо роптаеш срещу трийсетте процента?

— Съпругата ми е права — намеси се Соупи, които имаше вид на сенатор, оскърбен от несправедливо обвинение. — Защо мърмориш, приятелю? Трийсет процента от печалбата представляват солидна сума.

— Деветдесет процента представляват още по-солидна сума.

— Деветдесет ли? — изстена господин Молой, като че родният му брат го беше ухапал по крака.

— Деветдесет ли? — повтори като ехо госпожа Молой, която също изглеждаше така, сякаш е усетила зъбите на скъп роднина да се впиват в долния й крайник.

Чимп Туист поглади мустачките си, все едно ги уверяваше, че нямат повод за безпокойство, след което заяви:

— Да, деветдесет процента, скъпи мои. Ако не бях аз, нямаше да подозирате за скритото съкровище. Измислил съм план за действие, а от вас очаквам да свършите черната работа срещу обичайните десет процента от печалбата.

Настъпи гробна тишина.

— Ще имаш да вземаш — обади се най-сетне госпожа Молой. — Не знам да плача ли, или да се смея, но предпочитам да се изсмея в лицето ти, добри ми стари приятелю.

Тя подкрепи думите си с дела, а Чимп Туист злобно я изгледа и процеди:

— Смешно ли ти се струва?

Доли отговори, че именно това настроение се е опитала да пресъздаде, а усмивката на съпруга й бе доказателство, че и той намира предложението на господин Туист за забавно.

— Не е честно да ни подхвърляш трохи, Чимпи. Извинявай, че ти напомням, но май забравяш най-важното — че със съпругата ми живеем близо до скритото съкровище, а ти нямаш достъп до къщата.

— Да, забравяш го, бедни ми глупчо — повтори като ехо госпожа Молой. — Благодари се на златните ни сърца, иначе нямаше да видиш и шилинг от печалбата…

— Май вие забравяте нещо! — прекъсна я довчерашният й съюзник. — Ако телефонирам на госпожа Корк и я информирам, че изисканият господин Молой продава акции от несъществуващи предприятия, ще ви изритат от имението само след половин час… а може би и по-бързо. Зависи дали госпожата ще ви разреши да си стегнете багажа. Помислете по въпроса, скъпи мои приятели.

— Няма да го направиш! — възкликна господин Молой, който беше потресен от черната неблагодарност на човека, към когото възнамеряваше да прояви небивала щедрост.

— Ще го направя, и още как!

— Не вярвам, че си способен на такава постъпка, под достойнството ти е.

— Нима? Напоследък редовно правя утринна гимнастика и вече съм способен да се наведа под достойнството си.

Госпожа Молой, която в продължение на една-две секунди бе онемяла от тази проява на човешка низост и безочие, процеди през зъби фраза, така наситена със съдържание, че макар да се състоеше едва от десетина думи, подлагаше на унищожителна критика външността, маниерите, морала, мустачките и потеклото на Чимп. Човек с по-чувствителна натура навярно би се засегнал, но господин Туист беше свикнал да хвърлят кал по него и изобщо не се трогна.

— Доникъде няма да стигнеш с тези обиди — промърмори с укор.

— Има право — с половин уста промълви господин Молой. — Няма да получим повече пари, ако се нахвърляш с обидни думи върху стария ни приятел, миличка.

— Нали няма да му позволиш да ни преметне с дрънканиците за обичайната комисионна? — изстена Доли и потрепери.

Съпругът й, който не принадлежеше към категорията на хората, които смело отстояват принципите си, печално я изгледа:

— В безизходица сме, сладурче. Ръцете ни са вързани.

— Аз пък съм на друго мнение!

— Скъпа моя, той ни е хванал натясно. Ако ни наклевети пред госпожа Корк, незабавно ще ни изхвърлят от Шипли Хол. Тя се хвана на въдицата ми и с удоволствие слушаше моите приказки от хиляда и една нощ, но още чавка не й е изпила акъла и съм сигурен, че ще се усъмни и ще започне да разпитва за мен. А тъкмо това не бива да позволим — не забравяй, че още не ми е връчила чека.

— Браво! — изръкопляска Чимп. — Приятно ми е да те слушам!

— Тогава чуй това! — пискливо изкрещя Доли. — Как мислиш да се докопаш до камъните, ако не ти помогнем?

Господин Туист победоносно засука мустачките си:

— Фасулска работа, драга. От теб научих за шантавата колония на онази жена, а докато бях в шкафа, девойката обясни на моя непознат враг как да стигне до имението. Разбираш, че безценната ви помощ изобщо не ми е необходима — и сам ще се справя. Ще наема кола, ще цъфна пред вратата на онази смахната жена и ще обявя, че съм американски милионер, който е чул за нейната колония за природосъобразен живот. Бас държа, че ще ме посрещнат с почести, както са посрещнали Соупи. Е, какво мислиш?

— Че никога не съм чувала по-голяма глупост.

— Моля?

— Никога няма да се докопаш до диамантите.

— Защо? Кой ще ми попречи?

По време на диалога им господин Молой си задаваше същия въпрос. Струваше му се, че битката е загубена и че няма смисъл повече да се съпротивлява. В гърдите му бушуваше смесица от чувства, които изпитва човек, попаднал в капан, и не проумяваше на какво се дължи очевидната самоувереност на нежната му половинка. Но тъй като Доли често беше намирала изход от ситуации, които според него бяха неспасяеми, той обнадеждено я изгледа.

— Ще ти кажа кой ще те спре — продължи тя, оправдавайки за пореден път доверието на съпруга си. — Онзи русоляв тип, дето ти има зъб. Обзалагам се, че като пристигнеш в Шипли Хол, веднага ще налетиш на него и знаеш ли какво ще се случи? Ще ти откъсне главата като на пиле, ето какво!

Чимп зяпна от изненада, засуканите му мустаци провиснаха. Съвсем беше забравил непознатия преследвач, който бе устроил бомбардировката с твърдите предмети.

— Лично аз — продължи Доли — от сърце се надявам да пристигнеш в имението и да се престориш на американски милионер, защото така ще разчистиш терена за нас със Соупи. Ще купим венец и ще присъстваме на погребението ти, след което необезпокоявани от никого ще се посветим на търсене на диамантите. Съветвам те да побързаш. През целия ден има удобни влакове за Шипли.

Настъпи тишина. Чимп Туист отново приглаждаше мустачките си, но този път жестът му издаваше безпокойство, сякаш беше изпаднал в затруднено положение герой от старомодна мелодрама. Господин Молой вече не изглеждаше отчаян, очите му блестяха от възхищение към любимата му съпруга. Доли извади пудриерата си и със замах начерви устните си, след което се обърна към Соупи:

— Спомняш ли си, че вчера видяхме край езерото онзи тип? Никога няма да забравя как могъщото му тяло се очертаваше на фона на притъмняващото небе, а мускулите му бяха като гърчещи се змии!

— Аха — измънка съпругът й, който вече разбираше накъде бие неговата умница.

— Веднага си помислих, е сигурно е борец или нещо подобно.

— Според мен се занимава с кеч — поправи я Соупи.

— Именно. Със сигурност е от ония момчета, дето късат парчета месо от противниците си.

Последната реплика напълно довърши Чимп Туист и той примирено попита:

— Щом не си съгласна на десет процента, какво предлагаш?

— Да делим наполовина. Съгласен ли си?

Въпреки че изобщо не беше съгласен, господин Туист промърмори, че ще приеме условието, след което господин и госпожа Молой напуснаха кантората му. Доли сияеше и беше олицетворение на любезността, съпругът й не изглеждаше толкова щастлив.

— Прекалено лесно му отстъпи, скъпа — промърмори, докато прекосяваха вътрешния двор, из който се носеше обичайната миризма на варено зеле. — Беше го хванала натясно и с още малко усилие щеше да го принудиш да приеме първоначалното ни предложение.

— Да му се не види, как може да съм толкова глупава!

— Не ти се сърдя — побърза да добави съпругът й. — Справи се страхотно. Само дето не мога да се примиря, че се налага да делим поравно с онзи лешояд.

— За Бога, нима си толкова наивен? — изумено възкликна госпожа Молой. — Той няма да получи пукната пара. Само да се доберем до диамантите, ще ги приберем и дим да ни няма. Обещах му половината от печалбата, за да го залъжа и да не ни създава неприятности.

Високото шекспировско чело на господин Молой се проясни. Той мислено се упрекна, задето дори за миг се е усъмнил в мъдростта на жената-чудо.

Обикновено заседанията на директорските съвети са доста продължителни, дори ако протичат много по-гладко от съвещанието, състояло се в кантората на частния детектив, ето защо наближаваше пладне, когато съпрузите Молой слязоха на гарата в Шипли. След вълнуващите събития, разиграли се в Холси Билдингс, двамата бяха изгладнели като вълци.

Ако вземеха такси, навярно щяха да бъдат в Шипли Хол няколко минути преди гонгът да призове на обяд членовете на малката колония, но Соупи не изгаряше от желание да седне на трапезата на госпожа Корк. И той като Юстас Тръмпър от юношеските си години се радваше на добър апетит, поради което намираше, че менюто на угубийците е отвратително, а те самите са малоумни диваци. Без особено усилие убеди съпругата си да се възползват от възможността и поне веднъж да се спасят от вегетарианските буламачи. Речено-сторено — в два следобед вече седяха в странноприемницата „Рогатият елен“, намираща се на главната улица на Шипли, на масата пред тях стоеше блюдо с шунка и яйца, от което се вдигаше ароматна пара, а готвачът приготвяше втора порция.

Известно време мълчаливо се наслаждаваха на прекрасната храна. Едва когато позадоволиха глада си, поведоха разговор — съвсем естествено бе при дадените обстоятелства да обсъждат как да постъпят с кукувичето, което се бе настанило в тяхното гнездо.

— Предлагам първо да отстраним онзи русоляв тип, после да се захванем за нашата работа — каза Доли, след като съпругът й замечтано си пожела младежът да се задави със спаначено пюре и да пукне на масата на госпожа Корк. — Ако натрапникът се мотае в краката ни, няма да свършим нищо полезно.

— Ъхъ — измънка господин Молой и тържествено поднесе към устата си поредното парче шунка — приличаше на сенатор, който полага основния камък на обществена сграда. — Но как ще се отървем от него?

— Фасулска работа. Ще съобщим на онази Корк, че е измамник.

— Гениална си… обаче тя ще се запита защо не сме го разконспирирали още вчера.

— Помислила съм и за това. Отначало е успял да ни заблуди с историята за откупуването на детективската фирма. После са започнали да ни измъчват съмнения, ето защо днес сме заминали за Лондон и сме посетили кантората на Шерингам Ейдър, който е бил изненадан, потресен и ужасен, че някой се представя от негово име. Е, какво ще кажеш?

— Нямаш грешка!

— Веднага щом се приберем, ще поговоря с госпожата. Бас държа, че след по-малко от половин час натрапникът ще си обере крушите. Одобряваш ли плана ми?

— Щастие мое — подхвана господин Молой, възнамеряващ да произнесе хвалебствена реч за светлината на неговия живот, но красноречието му внезапно секна, като видя, че сервитьорката носи втора грамадна порция шунка с яйца. Тъкмо когато той ентусиазирано грабна ножа и вилицата, вратата се отвори и в ресторанта влезе русокосият младеж, който допреди малко беше тема на разговора им.

Джеф, който винаги държеше на думата си, бе дошъл в „Рогатият елен“ да осигури прехрана за Лайънел Грийн. По време на току-що приключилия обяд в Шипли Хол той тайно наблюдаваше как елегантният младеж с погнуса се взира в порцията моркови с грах и беше трогнат от измъченото му изражение. Реши, че веднага трябва да се притече на помощ на ближния си — всяко забавяне би означавало сигурна гладна смърт за бившия му съученик. Никога не беше изпитвал топли чувства към Лайънел Грийн и едва ли в бъдеще щеше да промени мнението си за него, но при определени обстоятелства човеколюбието надделява над предразсъдъците.

Освен това акцията за спасяването на гладуващия декоратор не беше съвсем безкористна. В съзнанието му се мержелееше идеята да се подкрепи с истинска храна. След като беше имал „удоволствието“ за пръв път да седне на трапезата в Шипли Хол и той като господин Молой се учудваше на вкусовете на угубийците. Не се съмняваше в твърдението на госпожа Корк, че те никога не боледуват и до един са надарени с атлетично телосложение, но цената за сдобиване с яки мускули му се струваше прекалено висока.

Поръча цяла камара сандвичи с говеждо. Докато чакаше да ги приготвят, долови вълшебното ухание на шунка с яйца, разнасящо се от малкия салон, и краката му сами го понесоха в тази посока. Като го зърна, в очите на Доли Молой заблестяха хищни пламъчета, предвещаващи, че тя се подготвя за люта битка. Съпругът й, който се взираше в блюдото с шунка като човек, изправил се за пръв път пред Тадж Махал, не забеляза реакцията й, макар че очите й блестяха като маяци. Едва когато Доли възкликна: „Хей!“, той установи, че вече не са сами.

Възклицанието „Хей!“ само по себе си е безцеремонно, а госпожа Молой не си направи труда да смекчи тона си. Думата излетя от устата й като куршум и незабавно привлече вниманието на Джеф.

Той се приближи до масата и от пръв поглед разбра, че младата дама не е приятелски настроена към него. По време на предишния им разговор край езерцето беше изпитал същото усещане, но после реши, че е приспал бдителността й с историята за продажбата на детективската фирма. Оказа се, че се е лъгал, тъй като сега в очите й се четяха подозрение и враждебност. Дори да не притежаваше способността да разгадава мислите на хората по погледите им, първите думи на Доли бяха показателни за чувствата й към него.

— Ето го и господин Умник! — язвително подхвърли тя. — Господин Умник от плът и кръв!

Изкривеното й от гняв лице и очите й, проблясващи като стомана, биха попречили дори на най-дебелокожия човек да приеме възклицанието като комплимент или поне като шеговита закачка. Госпожа Молой беше привлекателна жена, но понякога имаше по-голяма прилика с кобра, готова да ухапе жертвата си, отколкото повечето кобри.

В първия миг Джеф се постресна, но за секунди възвърна самообладанието си. Беше достатъчно интелигентен да схване, че нещата са се объркали. Помисли си, че трябва да се мобилизира, за да посрещне неприятностите, любезно се усмихна и каза:

— Добър ден. Ето къде сте били. Забелязахме отсъствието ви по време на обяда.

— Нима? — изсъска Доли.

— Честна дума. Питахме се къде сте.

— Тъй ли? Искате ли да задоволя любопитството ви?

— Разбира се.

— Бяхме в кантората на Шерингам Ейдър и си побъбрихме с Шерингам Ейдър. А когато съобщих на Шерингам Ейдър, че в Шипли Хол се подвизава един тип, който твърди, че е откупил фирмата му, Шерингам Ейдър възкликна: „Мамка му!“.

— Не одобрявам нецензурните думи — опита се да я парира Джеф, но тя не му обърна внимание, а продължи с пълна пара:

— Заяви още, че не е продавал фирмата си никому. Да знаеш нещо по въпроса, драги господинчо? И това ако не е опит за измама, здраве му кажи!

Джеф се замисли. При така създалите се обстоятелства отговорът го затрудняваше — каквото и да кажеше, щеше да сгреши. Затова реши да увърта и да опипва почвата.

— Честно казано, страхувах се, че ще се случи подобна неприятност — започна.

— Е, вече можеш да се успокоиш, защото се случи. Отивай да си събереш багажа.

— Да си събера багажа ли? Защо?

— За да бъдеш готов да си вдигнеш чукалата, след като изпея всичко на госпожа Корк.

— Няма да го направиш!

— Дълбоко грешиш, сладурче. Още сега отивам да те наклепам.

— Ще изтъкна поне две причини, поради които не те съветвам да го правиш. Първо, ще се лишиш от приятна и забавна компания. По време на краткия си престой в този дом установих, че обитателите му са предимно изкуфели старци. Представи си как ще се чувстваш, ако няма с кого да си поговориш.

Господин Молой се засегна и побърза да се намеси:

— Мери си думите, приятел. Доли никога няма да скучае, защото има мен.

Джеф се замисли и колебливо промърмори:

— Хмм… да. При все това…

— Не бери грижа за мен, малкия — прекъсна го госпожа Молой. — Изобщо няма да скучая. Имам две препоръки към теб. Едната е „Чупката оттук!“, другата — „Веднага!“.

— Не проумявам защо бързате да се отървете от мен. Нима ви преча?

— Какъв шегобиец, а, Соупи?

— Страхотен шегобиец, миличка.

— Ще ти обясня защо не искаме да ни се мотаеш в краката — обърна се тя към Джеф. — Знаем за камъните.

— Какви камъни? — недоумяващо я изгледа младежът.

— За диамантите! — сопна се Доли. — И ние ги търсим.

— Но те не са ваши…

— Скоро ще бъдат.

— Да му се не види! Това се нарича кражба!

— Наречи го както си щеш! — озъби се младата жена.

— Брей! — замислено промърмори Джеф, замълча и повтори: — Брей!

Взираше се в съпрузите като внезапно прогледнал слепец. Нито Доли, която нагло го гледаше в очите, нито Соупи, който бе посветил цялото си внимание на шунката в чинията си, имаха по едно деформирано ухо, камо ли по две, но беше ясно като бял ден, че пред него стоят Наполеоновците на престъпния свят. Хвана го яд на самия себе си, задето по-рано не е прозрял какво се крие под привидната им почтеност. Инспектор Първис, главният герой от неговите романи, щеше да ги разконспирира още при първата им среща.

Доли прекъсна мрачните му размишления, като се върна към същността на въпроса:

— Ясно ли ти е защо трябва да ни освободиш от присъствието си, малкия?

— Наистина ли ще ме изобличиш пред госпожа Корк?

— Няма причина да не го направя.

— Според мен няма да го сториш, защото имаш златно сърце… което в момента май е престанало да бие.

— Позна, мой човек.

— В такъв случай съм принуден да насоча вниманието ти към факта, че ако ме изобличиш пред любезната домакиня, аз незабавно ще й съобщя как съм видял двама ви да се тъпчете с шунка в странноприемницата. Знаете какво е отношението й към онези, които не спазват строгите правила в колонията — подозирам, че заедно с вас ще отпътуваме обратно за Лондон.

Ударът беше съкрушителен и за миг Доли загуби дар-слово. За разлика от нея съпругът й не онемя, но тъй като устата му беше пълна с шунка, събеседниците му доловиха само последните му думи:

— … ще отречем!

Съпругата му светкавично се окопити и възнагради брачния си партньор с поглед, изпълнен с благодарност заради своевременната му намеса:

— Точно така! Ще отречем, че сме били в странноприемницата. Госпожа Корк няма да повярва на думите на един голобрад измамник!

— Може би на мен няма да повярва, но съдържателят на това прекрасно заведение, което спасява от гладна смърт обречените на зеленчукова диета, ще ме подкрепи. Госпожа Корк изрично му е наредила да не сервира протеини на пациентите в частната й лудница и той ще бъде потресен от новината, че двама души, които е помислил за обикновени пътници, всъщност гостуват в Шипли Хол. Тъй като госпожата го е заплашила с отнемане на лиценза му, ако пренебрегне забраната й, бъдете сигурни, че ще ви наклевети.

Доли изпод око погледна съпруга си, надявайки се на друга спасителна идея, но явно вдъхновението му се беше изчерпало. Изражението му подсказваше, че се е примирил с поражението. Въпреки че цялото й същество се бунтуваше, тя също беше длъжна да го приеме.

— Печелиш — процеди през зъби.

— По-скоро бих казал, че резултатът е равен. Ние тримата приличаме на буйни младежи, които след юнашки запой са се сбили и взаимно са си причинили смъртоносни наранявания. Не мога да ви издам пред госпожа Корк, вие също не можете да ме изобличите. Ето защо предлагам да проявим взаимна търпимост и добра воля. А сега със съжаление ще ви напусна. Дългът ме зове.

Спомнил си бе, че сандвичите сигурно са готови, а не искаше съпрузите да видят, че и той нарушава строгите правила на смелата ловджийка.

След излизането му господин и госпожа Молой дълго мълчаха, всеки бе погълнат от мислите си. Най-накрая Соупи унило промърмори:

— Невъзможно е да си затворим очите пред факта, че този младок е предвидил всичко и ни държи в ръцете си. — Въпреки че изглеждаше опечален като човек, който е загубил скъпо същество, в гласа му се долавяше уважение към русокосия младеж.

Красивото лице на Доли беше изкривено от гняв. Преди да излезе, Джеф се обърна и я удостои със сияйна усмивка, която й подейства като нож, забит в сърцето.

— Ще го прекарам този нахалник — промълви тя, задавяйки се от вълнение, — дори ако ми струва живота.

— Как ще го постигнеш, малката ми? — попита господин Молой — беше от мъжете, които непрекъснато задават въпроса „как“.

— Не бери грижа. Ще го отстраня.

Соупи стреснато я изгледа. Имаше слаби нерви, освен това знаеше колко импулсивна е любимата му Доли. Захванеше ли се с онова, за което намекваше, нищо не можеше да я спре.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита я плахо.

— Ще го отстраня — повтори тя.

— Ама… нали няма да го пречукаш?

Доли, която вече беше възвърнала доброто си настроение, звънливо се засмя на нелепото му предположение:

— Не се безпокой, глупчо!

— Гледай да не се увлечеш — загрижено промърмори Соупи и яростно набучи на вилицата си едно пържено яйце, което до този момент беше убягнало от вниманието му.