Изгорени мостове

4.

Плътните щори изпълняваха до съвършенство предназначението си. И това бе добре, защото пълната тъмнина не даваше възможност на сенките да възпаляват въображението й. Карол Джордан в никакъв случай не се нуждаеше от стимулатори за въображението си. Справяше се и сама, без външен подтик.

Не че кървавите сцени по местопрестъпленията й бяха непознати. По-голямата част от живота й на зряла жена бе изпълнена с образи на внезапна, насилствена смърт. Беше виждала жертви на изтезания; на банално домашно насилие, излязло от контрол; на сексуален садизъм, който нямаше нищо общо с фантазиите на хора на средна възраст от средната класа; за каквато и жестокост да се сети човек, Карол бе виждала крайния резултат от нея. Понякога тези сцени бяха пропъждали съня й, бяха я тласкали към бутилката с водка, която размиваше очертанията на образите — но никога за по-дълго от няколко нощи. Винаги се намесваше стремежът й към справедливост, който трансформираше видените ужаси в порив към действие. Тези образи се превръщаха в движещата сила, която я водеше в разследването, в мотивация да принуди убийците да понесат последиците от престъпленията си.

Но този път нещата стояха различно. Този път нищо не можеше да обезсили видяното от нея — нито времето, нито алкохолът, нито разстоянието. Напоследък в главата й сякаш се въртеше непрестанно един и същи филм. Филмът беше кратък, но повторението не се отразяваше на силата на въздействието му. Странното беше, че не ставаше дума за повторение на видяното нея. Защото самата тя участваше в този филм. Сякаш някой е вървял непосредствено зад нея с видеокамера и бе заснел трепкащите кадри на любителски филм, запечатал най-ужасния момент в живота й — с малко неестествени цветове и малко погрешен ъгъл на заснемане.

В началото на филма тя влизаше в старата селска къща, погледът, отправен над рамото й, се спираше върху познатия кът край камината, каменните стени и гредите по тавана. Виждаха се дивани, на които тя бе седяла; маси, на които бе оставяла прочетени вестници, беше се хранила, беше оставяла чаши с вино; ръчно бродираните гоблени по стените, на които се беше възхищавала; един пуловер, който бе виждала много пъти на гърба на брат си, небрежно преметнат на облегалката на стол. Смачкана тениска лежеше на пода до масата за хранене, на която още стояха останките от обяд. А в подножието на стълбата, водеща към полуетажа, стояха двама униформени полицаи с жилетки в защитен цвят. Единият изглеждаше потресен, другият — смутен. Между тях — нагънато като акордеон парче плат, може би пола. Картината бе обезпокоителна, но не и ужасяваща. Защото филмът не можеше да предаде смрадта на пролятата кръв.

Но когато Карол стигаше до дървените стълби, камерата се отдръпваше, за да разкрие тавана над използвания за спалня полуетаж. Беше като картина на Джаксън Полок, в която художникът е използвал единствено червен цвят. Кръв; пръскала, плискала, стичала се по бялата мазилка. Тогава Карол бе разбрала, че предстои нещо много, много лошо.

Камерата я проследяваше нагоре по стълбите, регистрирайки всяка нейна неуверена крачка. Първото, което видя, бяха краката им, нашарени от струйки кръв като жилки на мрамор, капки и петна от кръв по леглото и пода. После се изкачи по-нависоко и видя обезкървените тела на Майкъл и Луси, подобни на самотни, бледи острови в алено море.

И тук филмът спираше, застинал в този единствен, страшен кадър. Но мозъкът й не преставаше да работи само защото филмът спираше. Вината се въртеше и блъскаше в главата й като хамстер в колело. Ако се бе оказала по-добро ченге. Ако бе поела нещата в свои ръце, вместо да разчита, че Тони ще даде необходимите отговори. Ако беше предупредила Майкъл, че от затвора е избягал човек, който по свои извратени съображения иска да й отмъсти. Ако, ако, ако…

Но нито едно от тези неща не бе се осъществило. Затова брат й и жената, която той обичаше, бяха заклани в старата къща, която бяха реставрирали сами. Дом, чиито стени бяха три фута дебели, в който имаха пълно основание да се чувстват в безопасност. И нищо в живота й не остана незасегнато от това единствено, ужасно събитие.

Винаги бе откривала собствената си идентичност до много голяма степен в работата, която вършеше. Беше вярвала, че в работата се проявява най-добрата страна на личността й. Работата канализираше ясно интелекта й, предлагаше място, където непреклонната й упоритост се ценеше. Способността й да си припомня дума по дума всичко, което чуеше, добиваше своето практическо приложение. Освен това беше открила, че умее да предизвиква лоялност у подчинените си. Карол се гордееше, че е ченге. А сега се бе откъснала от всичко това и се люшкаше, лишена от котва.

Когато Майкъл и Луси бяха убити, тя вече беше подала оставката си в полицията на Брадфийлд. Имаше намерение да приеме поста на главен инспектор в полицията на Уест Мърсия. Беше изгорила мостовете зад себе си, но не я беше грижа. Освен това по онова време се канеше да събере смелост и да се съгласи да дели с Тони голямата едуардианска къща в Устър, която той неочаквано бе наследил. Но и на тази мечта бе сложен край, личният й живот стана жертва на бруталния убиец, също както и професионалният.

Останала без дом и без работа, Карол се бе върнала при родителите си. Съгласно популярната митология „у дома“ е мястото, където те приемат, когато всичко останало е пропаднало. Оказа се, че и в това отношение преценката й е била неточна. Действително, родителите й не бяха й обърнали гръб. Нито пък бяха заявили открито, че смъртта на брат й се дължи на нейния житейски избор. Но мълчаливото страдание на баща й и резкият тон на майка й се бяха превърнали в постоянен укор. Тя издържа две седмици, после събра отново багажа си и си тръгна.

Остави при тях само Нелсън, любимия си котарак. Тони бе казал веднъж на шега, че отношенията й с котарака са единствената правилно функционираща връзка в живота й. Лошото е, че шегата му беше прекалено близо до истината, за да е забавна. Но Нелсън беше вече стар, прекалено стар, за да го натъпче в кошницата за котки и да го разнася насам-натам из страната. А и на майка и щеше да й бъде по-лесно да се държи мило с котарака, отколкото с Карол. Така че Нелсън остана, а тя си замина.

Все още притежаваше апартамент в Лондон, но толкова отдавна не бе живяла там, че вече не можеше да го почувства като свой дом. Освен това разликата между вноските по ипотеката и наема, който вземаше от дългосрочния наемател, беше единственото, с което можеше да се издържа, докато юристите приключеха с разчоплянето на онова, което бе останало след Майкъл. Което пък означаваше, че пред нея оставаше само една възможност.

Съгласно завещанието на Майкъл, тъй като и Луси вече я нямаше, Карол наследяваше неговите притежания. Къщата бе записана на негово име; Луси бе притежавала къщата им във Франция. Така че, след като завещанието бъдеше легализирано, къщата щеше да е нейна, заедно с кръвта, привиденията и всичко останало. На нейно място повечето хора щяха да наемат фирма за почистване, биха пребоядисали всичко, което не можеше да се почисти и биха продали къщата на човек, незапознат с най-новата й история.

Но Карол Джордан не беше „повечето хора“. Колкото и травмирана и нестабилна да беше психиката й сега, тя се придържаше към убеждението, което й бе помагало да премине през тежки периоди и преди. Затова си състави план. И сега се опитваше да го осъществи.

Щеше да премахне всяка следа от онова, което се бе случило тук, и да промени къщата така, че тя да се превърне в място, в което да може да живее. Целта й беше да навикне да приема по някакъв начин миналото. Дълбоко в себе си не вярваше, че такъв изход е много вероятен. Но не можеше да намери друга цел, която да си постави, а пък и този проект щеше да я ангажира. Тежкият физически труд през деня щеше да й помогне да спи нощем. А ако и това не подействаше, винаги оставаше бутилката с водка.

Имаше дни, когато се чувстваше като писател, който посещава склад на строителен хипермаркет, за да опознае работата там, списъкът й беше пълен с новооткрити, непознати дотогава за нея неща, редящи се по страницата като поредица от хайку. Но беше успяла да навлезе в трудноразбираемата поезия на домашните ремонти и бе овладяла работата с непознати сечива и нови технологии. Бавно, но неотклонно тя изтриваше историята на дома във физическия й израз. Не знаеше дали това ще й осигури душевен покой. Преди би потърсила мнението на Тони Хил. Но сега тази възможност се изключваше. Налагаше се да се научи да бъде психотерапевт сама на себе си.

Карол запали нощната лампа и започна да навлича новата си работна униформа — изпокъсани и мръсни джинси, здрави работни обувки с метални носове върху дебели чорапи, чиста тениска и плътна карирана риза. „Барби — строителен работник“, както се беше изразил един от мъжете на средна възраст, които се появяваха често пред тезгяха с касите в строителния хипермаркет. Думите му бяха я накарали да се усмихне, защото трудно би могло да се измисли по-неподходящо определение за нея.

Докато чакаше кафе-машината да осигури нещо топло за пиене, тя прекоси основното помещение на къщата, излезе навън, в утрото, и се загледа в забулилите далечните хълмове ниски облаци, които предвещаваха дъжд. Сега, докато есента пристъпваше бавно към зимата, цветът се изцеждаше от острата трева, покрила пустите земи наоколо. Горичката на близкия склон менеше цвета си, палитрата преминаваше от зелено към кафяво. Няколко малки къса небе се провиждаха през клоните, за първи път от пролетта насам. Скоро единственото покритие на склона щеше да изчезне, оставяйки след себе си само ажурната плетеница на голите клони. Карол се облегна на стената и се взря нагоре, към дърветата. Задиша дълбоко, търсейки спокойствие.

Имаше време, когато поради силно развитото шесто чувство, спестяващо много неприятности на талантливите криминалисти, по тила й биха плъзнали тръпки. За доказателство колко много се беше отдалечила от предишната Карол Джордан можеше да послужи това, че изобщо не усещаше чуждия поглед, който следеше търпеливо всяко нейно движение.