Измамна светлина

ГЛАВА СЕДМА

Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар слязоха от просторната веранда на пансиона и стъпиха на пътечката.

Денят бе топъл и младият инспектор изпитваше жажда.

— Питие? — предложи на шефа си. Очакваше положителен отговор, но Гамаш го изненада.

— След няколко минути. Първо трябва да свърша нещо.

Спряха в началото на черния път. Денят преминаваше постепенно от топъл в почти горещ. Някои от ранните бели ириси насадени в лехи из затревения селски площад, бяха отворили широко цветовете си. Напът бяха да се пръснат, разкрили на показ черните си тичинки.

На Бовоар му изглеждаха като потвърждение на нещо, в което вярваше. Всяко живо творение, независимо колко красиво бе, таеше дълбоко във вътрешността си тъмнина.

— Струва ми се интересно, че Норман и Полет са познавали Лилиан Дайсън — отбеляза Гамаш.

— Какво му е интересното? — попита Жан Ги. — Не го ли очаквахте? Все пак са хора от артистичните среди. По-изненадващо щеше да е, ако не се познаваха.

— Вярно е. Но е любопитно, че нито Франсоа Мароа, нито Андре Кастонге признаха да са я виждали. Как е възможно Норман и Полет да познават Лилиан, а те — не?

— Навярно са се движили в различни кръгове — предположи Бовоар.

Следователите се отдалечиха от пансиона и поеха към хълма над Трите бора. Жан Ги свали сакото си, но главният инспектор остана със своето. Едно леко затопляне не бе достатъчно основание да тръгне само по риза.

— В арт обществото на Квебек няма чак толкова много кръгове — изтъкна старшият детектив. — Търговците на картини едва ли са лични приятели на всички в артистичните среди, но би трябвало поне да са чували за тези хора, включително за Лилиан. Ако не напоследък, то преди двайсет години, когато жената е била критик.

— Значи са ни излъгали — заключи Бовоар.

— Ще се опитам да разбера дали е така. Бих искал да провериш как вървят нещата във временния щаб. Нека се срещнем в бистрото — Гамаш погледна часовника си — след около четиридесет и пет минути.

Мъжете се разделиха. Жан Ги остана неподвижен за няколко мига и изпрати с поглед началника си. Изкачваше се по хълма с уверена крачка.

Младият инспектор тръгна да пресича селския площад в посока към временния щаб. Докато вървеше през затревеното пространство, забави ход и сви надясно. Седна на пейката.

— Здрасти, тъпако.

— Здравей, дърта пияницо.

Рут Зардо и Жан Ги Бовоар седяха един до друг, а между тях — самун сух хляб. Мъжът отчупи залък, раздроби го на трошички и го хвърли в тревата, за да го изкълват червеношийките.

— Какви ги вършиш? Това ми е обядът!

— И двамата знаем, че не си дъвкала обяда си от години — сряза той старицата.

Рут се изкиска.

— Вярно е. Въпреки това ми дължиш един.

— По-късно ще те черпя бира.

— Е, какво те води отново в Трите бора? — попита възрастната поетеса и хвърли още малко хляб на птичките. Или по тях.

— Убийството.

— А, това ли било?

— Видя ли я на празненството снощи? — Бовоар подаде на Рут снимка на мъртвата жена. Старицата разгледа фотографията и я върна.

— Не.

— Как мина празненството?

— Барбекюто ли? Много народ. Ужасно шумно.

— Но е имало безплатна пиячка — отбеляза Жан Ги.

— Била е безплатна? Merde. Значи не е имало нужда да се прокрадвам. Е, какво пък, по-забавно беше да си отмъквам питиетата.

— Нищо странно ли не се случи? Спорове, повишаване на тон? Толкова много алкохол, а никой не е буйствал?

— Алкохолът води до буйно поведение? Откъде ти хрумна тая глупост, идиот такъв?

— Значи абсолютно нищо необичайно не е станало снощи?

— Не съм забелязала. — Рут отчупи поредното парче хляб и замери с него едра червеношийка. — Съжалявам, че сте се разделили с жена ти. Обичаш ли я?

— Жена ми ли? — Бовоар се зачуди на въпроса. Дали поетесата наистина я беше грижа, или просто нямаше никакво чувство за такт? — Мисля, че…

— Не, не жена ти. Онази, другата. Обикновената.

Сърцето на Жан Ги се сви, кръвта се отцеди от лицето му.

— Пияна си — заяви и скочи на крака.

— И буйстваща — добави Рут. — Но освен това съм права. Видях как я гледаш. А и май се досещам коя е. Загазил си, млади господин Бовоар.

— Нищо не разбираш.

Мъжът се отдалечи, като се опитваше да не тича. Напомняше си да върви бавно и равномерно. Леви, десни. Леви, десни.

Виждаше моста, а недалеч от него — временния щаб. Там щеше да е в безопасност.

Но младият господин Бовоар започваше да осъзнава нещо.

Не съществуваха безопасни места. Вече не.

— Това прочете ли го? — попита Клара, остави празната бирена чаша на масата и подаде новия брой на "Отава Стар" на Мирна. — От "Стар" не са харесали изложбата ми.

— Шегуваш се. — Книжарката взе вестника и прегледа набързо рецензията. Наистина не беше особено ласкава.

— Какво са писали за мен? — Художничката поседна на страничната облегалка на креслото, в което се бе разположила приятелката й. — А, ето. — Заби пръст в страницата. — Клара Мороу е стар и уморен папагал, който подражава на истинските творци.

Мирна се разсмя.

— Смешно ли ти се струва? — намръщи се Клара.

— Нали не приемаш сериозно коментарите им?

— Защо? Ако приемам сериозно позитивните отзиви, не трябва ли да се отнасям по същия начин и към негативните?

— Но виж само! — Книжарката махна към купчината издания на масичката за кафе. — Лондонският "Таймс", "Ню Йорк Таймс", "Дьовоар"… според всички тях творбите ти са нови и вълнуващи. Блестящи.

— Чух, че критикът на "Монд" е дошъл, но дори не си е направил труда да напише рецензия.

Мирна впери поглед в приятелката си.

— Сигурна съм, че ще напише и ще изрази същото мнение като останалите. Изложбата пожъна огромен успех.

— Изкуството й е приятно, но не е нито революционно, нито дръзко — прочете Клара над рамото на тъмнокожата книжарска. — Според тях не е пожънала огромен успех.

— Това е просто "Отава Стар", за бога — възкликна Мирна. — Все някой няма да хареса работата ти, слава богу, че в случая са те.

Клара хвърли поглед на рецензията и се усмихна.

— Права си. — След това се върна на стола си и добави: — Някой казвал ли ти е, че художниците са откачалки?

— За пръв път чувам такова нещо.

Мирна погледна през прозореца и видя как Рут замерва птиците с парчета хляб. На билото на хълма забеляза Доминик Жилбер, която се приближаваше към обора на гърба на животно, подобно на лос. На терасата пред бистрото Габри, седнал на масата на една от клиентките, ядеше от десерта й.

Не за пръв път Мирна мислено оприличи Трите бора на "Обществото за хуманно отношение към животните"[48]. Приемаше наранените и отхвърлените. Лудите и болните.

Беше един вид убежище. Макар че тук очевидно нямаше правило да не се убива.

Доминик Жилбер четкаше задницата на Бръшлян. Описваше кръгови движения с ръка. Докато го правеше, винаги си спомняше за сцената от "Карате кид"[49]. Нанася се вакса, сетне ваксата се изтрива. Само че вместо кърпа използваше четка, а вместо кола — кон. Или нещо подобно.

Бръшлян стоеше на пътечката в конюшнята, пред вратата на своето отделение. Честър наблюдаваше и танцуваше нетърпеливо на място, сякаш оркестър от мариачи[50] свиреше в главата му. Макарони вече бе изчеткан и беше излязъл вън на полето да се отъркаля в калта.

Докато изтриваше засъхналата мръсотия и кал от гърба на едрия кон, Доминик забеляза струпеите, белезите, голите петна, по които никога повече нямаше да поникне козина. Раните бяха дълбоки.

И все пак животното позволяваше на новата си стопанка да го докосва. Да го четка. Да го язди. Позволяваха й го и Честър, и Макарони. Ако имаше създания, заслужили правото да хвърлят къчове, то тези бяха такива. Но противно на всички очаквания се бяха превърнали в най-кротките коне.

Жената дочу гласове отвън.

— Вече ни показахте снимката. — Говореше един от гостите на хотела и Доминик се досещаше кой точно. Андре Кастонге. Собственикът на галерията. Повечето посетители си бяха заминали, но двама останаха. Мосю Кастонге и мосю Мароа.

— Бих искал да я погледнете още веднъж.

Това пък бе главен инспектор Гамаш, който тъкмо се бе върнал. Доминик надзърна към квадрата от светлина в дъното на конюшнята, като леко се прикриваше зад огромната задница на Бръшлян. Чувстваше се малко неловко и се зачуди дали да се покаже на мъжете отвън. Стояха на слънце, облегнати на оградата. Със сигурност знаеха, че не са избрали място, подходящо за усамотение. Освен това тя бе дошла преди тях. А й искаше да чуе разговора им.

Затова не каза нищо, а продължи да четка Бръшлян, която не можеше да повярва каква късметлийка е. Грижовното почистване продължаваше много по-дълго от обичайното. Макар че нетипичната привързаност на стопанката към задницата на кобилата бе леко притеснителна.

— Може би трябва да я погледнем пак — разнесе се гласът на Франсоа Мароа. Звучеше разумно. Дори дружелюбно.

Настана мълчание. Доминик видя как Гамаш подава по една снимка на Мароа и на Кастонге. Мъжете ги разгледаха, после си ги размениха.

— Казахте, че не сте познавали убитата жена — припомни инспекторът. И той звучеше спокойно. Сякаш разговаряше безгрижно с приятели.

Но Доминик не се поддаваше на заблудата. Зачуди се дали двамата господа са паднали в капана й. Кастонге — може би. Но се съмняваше за Мароа.

— Помислих си — продължи детективът, — че може би съм ви хванал неподготвени и имате нужда да погледнете още веднъж.

— Аз не… — започна галеристът, но Мароа сложи длан върху ръката му и мъжът замълча.

— Напълно сте прав, господин главен инспектор. Не знам за Андре, но колкото и да ми е неудобно, трябва да призная, че аз я познавам. Лилиан Дайсън, нали?

— Е, аз не я познавам — заяви Кастонге.

— Мисля, че трябва да се поразровите по-старателно в спомените си — настоя Гамаш. Тонът му, макар все още приятелски, бе натежал. Не беше толкова безгрижен, колкото преди малко. Скрита зад Бръшлян, Доминик се молеше галеристът да се хване за въжето, което главният инспектор му бе хвърлил. Да разбере какво му се предлага. Дар, а не капан.

Кастонге отправи поглед към полето. И тримата мъже се взираха нататък. Хотелиерката не го виждаше от мястото, където се бе скрила, но познаваше гледката добре. Всеки ден бе пред очите й. Често вечер сядаше на площадката зад къщата, където гостите нямаха достъп, и изпращаше деня с чаша джин с тоник. Просто гледаше. Така, както някога бе гледала от прозореца на офиса си на седемнайсетия етаж на небостъргача, където се помещаваше централата на банката.

Сегашната гледка от прозорците й бе по-ограничена, но много по-красива. Висока трева, крехки диви цветя. Планини и гори, няколко окаяни стари коня, които куцаха в полето.

Доминик смяташе, че няма нищо по-великолепно.

Знаеше какво виждат в момента тримата мъже, но не и за какво си мислят.

Макар че можеше да се досети.

Главен инспектор Гамаш се бе върнал. Да разпита двамата господа отново. Да им зададе същите въпроси, които им бе задал и преди. Това бе ясно. Ясен бе и изводът.

Първия път го бяха излъгали.

Франсоа Мароа отвори уста и понечи да каже нещо, но детективът го помоли с жест да замълчи.

Никой не можеше да спаси Кастонге, освен той самият.

— Вярно е — промълви галеристът най-сетне. — Струва ми се, че наистина я познавам.

— Струва ви се или я познавате?

— Добре, познавам я.

Гамаш го изгледа строго и прибра снимките.

— Защо излъгахте?

Мъжът въздъхна и поклати глава.

— Не съм лъгал. Бях уморен, а може би и заради махмурлука. Първия път не погледнах достатъчно внимателно снимката, това е. Не е било нарочно.

Гамаш се съмняваше в думите му, но реши да не настоява. Щеше да си изгуби времето и само да принуди собственика на галерията да се държи още по-отбранително. Вместо това попита:

— Добре ли познавахте Лилиан Дайсън?

— Не много добре. Засякохме се на откриването на няколко изложби напоследък. Дори веднъж дойде да говори с мен. — Кастонге изрече думите така, сякаш жената бе сторила нещо отблъскващо. — Искаше да ми покаже портфолиото си.

— Вие какво отговорихте?

Галеристът изгледа Гамаш невярващо.

— Отклоних предложението й, разбира се. Имате ли представа колко много художници ми изпращат своите работи?

Главният инспектор мълчеше и очакваше надменния отговор.

— Получавам стотици портфолиа всеки месец от всички краища на света.

— Значи я отпратихте. Ами ако творбите и са били добри? — Гамаш си заслужи още един презрителен поглед с това предположение.

— Ако беше добра, щях да съм чувал за нея. Не можеше да се каже, че е ярка млада надежда. Повечето художници с обещаващ потенциал успяват да пробият до трийсетата си година.

— Невинаги — упорстваше Гамаш. — Клара Мороу е на същата възраст, на която е била мадам Дайсън, а чак сега я откриват.

— Аз обаче продължавам да твърдя, че работата й не струва — заяви Кастонге.

Инспекторът се обърна към Франсоа Мароа.

— А вие, мосю? Добре ли познавахте Лилиан Дайсън?

— Не особено. Виждал съм я на няколко вернисажа през последните месеци и знаех коя е.

— Откъде?

— Арт общността в Монреал не е много голяма. Има доста художници, които не са на високо ниво и рисуват за удоволствие. Намират се и такива със средно ниво на талант. От време на време правят по някоя изложба. Други не са пробили, но са добри и работливи художници. Такъв е Питър Мороу. И има неколцина наистина отлични творци. Като Клара Мороу.

— Къде се вписва Лилиан Дайсън?

— Не зная — призна арт дилърът. — Помолила беше и мен да погледна портфолиото й, но така и не намерих време. Твърде много други неща изискваха вниманието ми.

— Защо предпочетохте да останете в Трите бора снощи? — попита Гамаш.

— Както вече споменах, взех решението в последния момент. Исках да видя мястото, където Клара твори.

— Да, така казахте — потвърди детективът. — Но не уточнихте с каква цел.

— Трябва ли да има определена цел? — попита Мароа. — Не е ли достатъчно просто да видя?

— За повечето хора може и да е така, но подозирам, че за вас не е.

Мъжът впери проницателен поглед в Гамаш. Не изглеждаше особено доволен.

— Вижте, Клара Мороу е на кръстопът — започна арт дилърът. — Трябва да вземе решение. Получи феноменална възможност и за момента критиците я обожават, но утре ще обожават някой друг. Нужен й е някой, който да я напътства. Ментор.

Арман Гамаш изглеждаше озадачен.

— Ментор?

Въпросът увисна във въздуха.

Настъпи дълга и напрегната тишина.

— Да — отвърна Мароа, отново възвърнал благия си вид. — Наближава краят на кариерата ми, осъзнавам го. Мога да напътствам един, най-много двама забележителни художници, преди да се оттегля. Трябва да избирам внимателно. Нямам време за губене. Прекарах последната година в търсене на художника, който навярно ще е последният, с когото ще работя. Посетих стотици вернисажи по целия свят. И накрая попаднах на Клара Мороу точно тук.

Достолепният търговец на изкуство се огледа наоколо. Погледна окаяния кон в полето, спасен от кланицата. Погледна дърветата и гората.

— Под носа ми — добави.

— Искате да кажете, насред пущинака — обади се Кастонге и продължи да наблюдава кисело обкръжаващата го среда.

— Ясно е, че Клара е забележителна художничка — продължа Мароа, без да обръща внимание на коментара. — Но дарбите, които я правят такава, каквато е, също така й пречат да се впише безпроблемно в арт средите.

— Според мен подценявате Клара Мороу — рече Гамаш.

— Възможно е, но пък според мен вие подценявате арт средите. Не се подвеждайте по лъскавата опаковка на добрите обноски и творческото изразяване. Това е жесток свят, изпълнен с неуверени и алчни хора. Страхът и лакомията изплуват на всеки вернисаж. Заложени са на карта много пари. Цели състояния. И честолюбие в огромни дози. Взривоопасна комбинация.

Мароа погледна крадешком към Кастонге, а след това отново насочи вниманието си към главния инспектор.

— Знам как да се справя в този свят. Мога да ги отведа до върха.

— Тях? — намеси се галеристът.

Гамаш си бе помислил, че Кастонге е изгубил интерес й почти не ги слуша, но разбра, че през цялото време е следил внимателно разговора. Затова детективът мислено си напомни да не подценява нито користните подбуди в арт средите, нито честолюбието на този човек.

Мароа насочи цялото си внимание към своя колега, видимо изненадан от факта, че е слушал.

— Да. Тях.

— Какво имате предвид? — наежи се Кастонге.

— Имам предвид съпрузите Мороу. Искам да представлявам и двамата.

Галеристът се ококори и стисна устни, а когато заговори, повиши тон:

— Стана дума за алчността. Защо искате и двамата? Дори не харесвате неговите картини.

— А вие?

— Според мен са много по-добри от тези на жена му. Давам ви Клара, аз ще взема Питър.

Гамаш слушаше и се питаше дали по същия начин са протекли и преговорите за Парижкия мирен договор след Втората световна война. Когато победителите си разделили Европа. Зададе си и въпроса дали от сегашния разговор резултатът ще е също толкова катастрофален.

— Не искам само единия — настоя Мароа с разумен, мек и сдържан тон. — Искам и двамата.

— Шибано копеле! — избухна Кастонге, но не направи никакво впечатление на арт дилъра.

Мароа се обърна към детектива така спокойно, сякаш галеристът току-що му бе направил комплимент.

— В кой момент вчера решихте, че Клара Мороу е вашият избор? — попита Гамаш.

— Бяхте до мен, господин главен инспектор. Моментът, в който видях светлинката в очите на Дева Мария.

Детективът замълча и си спомни онзи миг.

— Ако не ме лъже паметта, помислихте си, че може да е просто игра на светлосенки.

— И още съм на същото мнение. Но не е ли забележително? Клара Мороу действително е успяла да улови същността на това да бъдеш човек. Един вижда надежда, друг — жестокост. Дали е светлинка, или е фалшиво обещание?

Гамаш се обърна към Андре Кастонге, който изглеждаше абсолютно смаян от разговора им. Сякаш бяха посетили различни изложби.

— Да се върнем на убитата жена — предложи инспекторът и забеляза обърканото изражение, което за миг се появи на лицето на галериста. Страхът и алчността бяха засенчили убийството. — Изненадахте ли се, че отново виждате Лилиан Дайсън в Монреал?

— Да се изненадам? — попита Кастонге. — Не почувствах нищо. Дори не съм се замислял за нея.

— Боя се, че и с мен бе така, господин главен инспектор — обади се Мароа. — Беше ми все едно дали мадам Дайсън е в Монреал, или в Ню Йорк.

Гамаш го погледна заинтригувано.

— Откъде знаете, че е била в Ню Йорк?

За пръв път Мароа се поколеба, самообладанието му се разклати.

— Някой го е споменал навярно. Арт средите са развъдник за клюки.

Арт средите бяха развъдник и на други неща, помисли си детективът. А това беше идеалният пример. Втренчи се в арт дилъра и задържа върху него погледа си, докато мъжът сведе очи и изчетка с ръка невидим косъм от безупречната си риза.

— Чух, че и друг ваш колега е бил на празненството в селото. Дени Фортен.

— Вярно е — потвърди Мароа. — Изненадах се, че го виждам.

— Изненада е меко казано — изсумтя Кастонге, — след като се отнесе по такъв начин с Клара Мороу. Знаете ли за случая?

— Разкажете ми — подкани Гамаш, макар че бе много добре запознат с историята, а и преди малко художниците в пансиона също с удоволствие му я бяха припомнили.

И така, Андре Кастонге радостно разказа как Дени Фортен се бе ангажирал да организира самостоятелна изложба на Клара, но внезапно бе размислил и се бе отказал.

— Не само се отказал, ами се държал с нея като с нищожество. Уверявал всички, че не струва. Всъщност и аз съм на същото мнение, но представяте ли си колко се е изненадал, когато Музеят на съвременното изкуство направи изложбата й?

Историята очевидно допадаше на Кастонге, тъй като унижаваше и Клара, и конкурента му Дени Фортен.

— Тогава защо според вас е дошъл? — попита Гамаш.

Мъжете срещу него се замислиха.

— Нямам представа — призна галеристът.

— Навярно е бил поканен — отбеляза Мароа, — макар че не мога да си представя как се е озовал в списъка с гости на Клара Мороу.

— Случва ли се някой да се появи неканен на такива празненства? — попита инспекторът.

— Понякога — отвърна арт дилърът, — но в повечето случаи го правят художници, които искат да създадат контакти.

— Търсят безплатно пиене и ядене — измърмори Кастонге.

— Споменахте, че мадам Дайсън ви е помолила да погледнете портфолиото й, но вие сте й отказали. Бях останал с впечатлението, че жената е била критик, а не художник — заяви Гамаш.

— Вярно е — рече Кастонге. — Пишеше за "Прес", но преди много години. После изчезна и някой друг зае мястото й.

Мъжът изглеждаше незаинтересован и говореше с твърде бегла учтивост.

— Добър критик ли беше?

— Очаквате ли да си спомням такова нещо?

— Да, както очаквах да си спомните жената, когато видите снимката, мосю. — Инспекторът се взираше настойчиво в галериста. Зачервеното лице на Кастонге пламна още по-силно.

— Аз си спомням рецензиите й, господин главен инспектор — включи се Мароа, а сетне се обърна към колегата си: — Вие също.

— Не е вярно! — Галеристът го стрелна с поглед, пълен с ненавист.

— Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди.

— Не! — рече през смях Кастонге. — Лилиан Дайсън ли го е написала? Merde. При толкова много жлъч, може би все пак е била свестен художник.

— За кого е написала този коментар? — попита Гамаш.

— Едва ли за някой известен, иначе щяхме да си спомняме — отвърна Мароа. — Навярно за някой беден творец, който е потънал в забвение.

С такава рецензия, завързана за врата му като воденичен камък, помисли си Гамаш.

— Има ли значение? — обади се Кастонге. — Било е преди повече от двайсет години. Смятате ли, че някаква статия отпреди две десетилетия има общо с убийството?

— Смятам, че убийците помнят дълго.

— Моля да ме извините, но трябва да проведа няколко телефонни разговора — заяви Андре Кастонге.

Мароа и Гамаш изпратиха с поглед галериста, който се отправи към хотела.

— Знаете какво ще направи, нали? — обърна се арт дилърът към събеседника си.

— Ще се обади на семейство Мороу, за да си уреди среща с тях.

Франсоа Мароа се усмихна:

— Exactement[51].

Поеха с бавни крачки към сградата на хотела.

— Не сте ли разтревожен?

— Никога не се тревожа за Андре. Той не е заплаха за мен. Ако семейство Мороу са достатъчно неразумни, за да подпишат с него, значи си го заслужават.

Но Гамаш и за секунда не повярва на тези думи. Погледът на Мароа бе твърде проницателен, твърде интелигентен. Невъзмутимото му поведение — твърде обиграно.

Не, на този човек му пукаше много. Беше заможен. Влиятелен. Така че не ставаше въпрос за пари.

Страх и алчност. Тези емоции навярно наистина движеха арт средите. И ако Мароа не проявяваше алчност, значи ставаше въпрос за другото чувство.

Страх.

Но от какво можеше да се страхува този възрастен и достолепен търговец на картини?

— Ще дойдете ли с мен, мосю? — Арман Гамаш протегна ръка и покани Франсоа Мароа да го съпроводи. — Слизам към селото.

Мъжът нямаше намерение да отива в Трите бора, но се замиели върху поканата и разбра какво се крие зад нея. Вежлива, но настоятелна молба. Не съвсем заповед, но нещо доста подобно...

Застана до главния инспектор и бавно закрачиха надолу по склона към селото.

— Колко красиво! — Мароа се спря и с усмивка на уста огледа Трите бора. — Разбирам защо Клара Мороу е решила да живее тук. Вълшебно е.

— Понякога разсъждавам колко е важно мястото за художника — рече Гамаш, също отправил поглед към кроткото селце. — Много от тях избират големи градове: Париж, Лондон, Венеция. Тесни боксониери или тавански помещения в Сохо и Челси. Лилиан Дайсън например се е преместила да живей в Ню Йорк. Но не и Клара. Семейство Мороу са избрали да се установят тук. Дали мястото, което обитават, се отразява на начина, по който творят?

— О, без съмнение. И мястото, и хората, с които общуват. Не мисля, че Клара би могла да нарисува своята серия от портрети, ако живееше където и да е другаде.

— Интересното е, че има хора, които гледат картините й, но виждат просто приятни портрети на възрастни жени. Традиционно, дори скучно. Но вие не сте от тях.

— Нито пък вие, господин главен инспектор. По същия начин, когато с вас погледнем Трите бора, виждаме нещо повече от село.

— Какво виждате вие, мосю Мароа?

— Виждам картина.

— Картина?

— И то много красива. Но в основата на всяка картина, смущаваща или прелестна, стои едно и също. Балансът между светлината и тъмнината. Това виждам аз. Изобилие от светлина, но и много тъмнина. Хората не забелязват финото равновесие в творбите на Клара. Светлината е толкова очевидна, че ги заблуждава. Отнема известно време наблюдаващият да усети и да разбере светлосенките. Според мен това е едно от качествата на нейното изкуство, което го прави тъй впечатляващо. Много е деликатна, но и много подмолна. Има да каже доста и не бърза да го разкрие наведнъж.

— C'est intéressant, çа[52] — кимна Гамаш. Неговите разсъждения за Трите бора не бяха много по-различни. Селото също не бързаше да се разкрие наведнъж. Но аналогията на арт дилъра бе ограничена. Една картина, колкото и да бе вълнуваща, в крайна сметка си оставаше двуизмерна. Такъв ли бе светът в очите на Мароа? Възможно ли бе да пренебрегва цяло измерение?

Отново закрачиха. Забелязаха как долу, на селския площад, Клара се тръшва на пейката до Рут. Наблюдаваха възрастната поетеса, която обстрелваше птиците с парчета сух хляб. Не ставаше ясно дали се опитва да ги нахрани, или да ги убие.

Франсоа Мароа присви очи:

— Онова там е жената от портрета на Клара.

— Тя е, да. Рут Зардо.

— Поетесата? Мислех си, че е умряла.

— Нормално е да се заблудите — рече Гамаш и помаха на Рут, а тя му показа среден пръст. — Мозъкът й функционира, но сърцето й е спряло.

Следобедното слънце грееше право във Франсоа Мароа й той мижеше. Но зад мъжа се простираше дълга и отчетлива сянка.

— Защо искате да представлявате и двамата Мороу — попита инспекторът — след като очевидно предпочитате творбите на Клара? Харесвате ли изобщо картините на Питър?

— Не, намирам ги за твърде повърхностни. Прекалено обмислени. Добър художник е, но можеше да бъде много по-добър, дори велик, ако разчиташе повече на инстинктите си, отколкото на техниката. От него би излязъл чудесен чертожник.

Хладният анализ бе изречен без злоба, което го правеше още по-унищожителен. И вероятно точен.

— Споменахте, че не ви остават много време и енергия — продължи упорито Гамаш. — Разбирам защо бихте се спрели на Клара. Но Питър — художник, когото дори не харесвате?

Мароа замълча за миг, преди да отвърне:

— Ще е по-лесно да ги управлявам в комплект. Можем да вземаме решения за развитието и на двамата. Искам Клара да бъде щастлива, а според мен тя ще се чувства най-добре, ако и Питър е добре подсигурен.

Гамаш погледна търговеца на картини. Преценката му бе проницателна. Но не достатъчно задълбочена. Пренасочил бе темата към щастието на Клара и Питър. Така бе избегнал истинския въпрос.

Тогава главният инспектор си спомни историята за първия клиент на арт дилъра. Възрастният художник, надминат от жена си. И как, за да предпази крехкото его на съпруга си, въпросната дама се бе отказала от рисуването.

От това ли се опасяваше Мароа? Да не изгуби последния с клиент, последното си откритие, ако любовта на Клара към Питър се окаже по-силна от любовта й към изкуството?

Или може би беше по-лично? Може би нямаше нищо общо със семейство Мороу и с изкуството, а Франсоа Мароа прост се боеше от провал.

Андре Кастонге притежаваше творбите. А Франсоа Мароа — творците. Кой от двамата бе по-могъщ? Но и по-уязвим?

Картините в рамки не можеха просто да си тръгнат. Но художниците бяха способни да го сторят.

"От какво се страхува Франсоа Мароа?" — запита се Гамаш отново.

— Защо сте тук?

Арт дилърът го погледна изненадано.

— Вече ви казах, господин главен инспектор. Тук съм, за да подпиша договор с Питър и Клара Мороу.

— И все пак твърдите, че не ви притеснява дали мосю Кастонге ще ви изпревари.

— Не мога да контролирам глупостта на другите — усмихна се възрастният господин.

Гамаш се вгледа в него и усмивката на Мароа леко потрепна.

— Закъснявам за уговорка, мосю — рече детективът с любезен тон. — Ако няма какво повече да обсъждаме, ще трябва да вървя.

Обърна се и се отдалечи към бистрото.

— Хляб? — Рут подаде на Клара комат, който приличаше на тухла и бе също толкова твърд.

Жените отчупваха залъци от него. Поетесата ги хвърляше към червеношийките и те подхвърчаха. Клара просто ръсеше парчета в краката си.

Туп-туп-туп.

— Чух, че критиците виждат в картините ти нещо, което аз определено не виждам — отбеляза Рут.

— Какво имаш предвид?

— Харесват им.

Туп-туп-туп.

— Нищо подобно — разсмя се Клара. — В "Отава Стар" са написали, че изкуството ми е приятно, но не е нито революционно, нито дръзко.

— Ех, "Отава Стар". Жълто вестниче. Спомням си, че веднъж в "Дръмъндвил Пост" нарекоха поезията ми тъпа и скучна — изсумтя Рут. — Виж, хвърляй по онази! — посочи към една особено нахална синя сойка. След като Клара не помръдна, старицата метна твърдо като камък парче хляб по птицата. — За малко да я улуча — оплака се. Художничката обаче не се и съмняваше, че ако наистина бе пожелала, поетесата щеше да уцели.

— Наричат ме стар и уморен папагал, който подражава на истинските творци — продължи Клара.

— Това е нелепо — заяви Рут. — Папагалите не подражават. Птиците майна[53] го правят. Папагалите научават думи и ги казват по свой начин.

— Невероятно — промърмори Клара. — Трябва да им напиша писмо, в което да ги смъмря строго и да настоя да поправят грешката си.

— От "Камлуупс Рекърд" пък недоволстваха, че в поезията ми няма рима — продължи по темата Рут.

— Помниш ли всички рецензии, които си чела за себе си? — попита Клара.

— Само лошите.

— Защо?

Старата поетеса се извърна и се взря в жената до себе си. Погледът й не бе гневен, студен или изпълнен със злоба. В него се четеше удивление.

— Не знам. Навярно това е цената, която трябва да платя за поезията си. А очевидно същото важи и за рисуването.

— Какво искаш да кажеш?

— Нараняват ни, за да творим. Ако няма болка, няма и резултат.

— Вярваш ли в това? — попита Клара.

— А ти не вярваш ли? Какво пишеше в "Ню Йорк Таймс" за картините ти?

Художничката се разрови в мислите си. Знаеше, че беше нещо хубаво. Нещо за надежда и за възкресение.

— Добре дошла на пейката — рече Рут. — Подранила си. Предполагах, че ще минат поне още десет години. Но ето че си тук.

За миг възрастната поетеса съвсем заприлича на портрета, който бе нарисувала Клара. Огорчена, разочарована. Седнала на слънце, но потънала в спомени, сякаш преживяваше наново всяка обида. Всяка лоша дума. Изваждаше ги и ги разглеждаше като нежелани подаръци, които бе получила за рождения си ден.

"О, не, не, не… — помисли си Клара. — Все тъй стенеше мъртвият тихо.^"

Така ли се започваше?

Погледна Рут, която отново замери птица с парче стар хляб.

Художничката се изправи и понечи да си тръгне.

— Надеждата пребивава сред съвременните майстори.

Клара се извърна към Рут и за миг зърна отражението на слънцето в насълзените й очи.

— Това пишеше в "Ню Йорк Таймс" — промълви старицата. — А в лондонския "Таймс" се казваше: Заради изкуството на Клара Мороу радостта отново е на мода. Не забравяй тези думи, Клара! — прошепна.

Рут се обърна и изправи гръб като струна, сама с мислите си и с тежкия като камък хляб. Само от време на време отправяше взор към празното небе.