Измамна светлина

ГЛАВА ДЕВЕТА

За втори път този ден Арман Гамаш приклекна край цветната леха и след малко се изправи.

Първия път гледаше убита жена, а сега — молитвена пръчка. Пъстроцветните жизнерадостни ленти, привързани към клона, пърхаха на лекия ветрец. Според Мирна улавяха потоци от положителна енергия. Ако бе права, наоколо явно изобилстваше от положителна енергия, защото панделките се вееха и танцуваха.

Детективът се изправи и отупа коленете си. До него стоеше инспектор Бовоар, вторачен сърдито в мястото, където жените бяха открили монетата.

А той я бе пропуснал.

Младият детектив отговаряше за претърсването на всяко местопрестъпление и лично бе огледал района в непосредствен на близост до трупа.

— Намерили сте я точно тук, така ли? — посочи главният инспектор към купчинка пръст.

Мирна и Клара бяха дошли с двамата следователи. Бовоар се бе обадил на полицай Лакост и тя тъкмо пристигаше с комплект за вземане на проби от местопрестъплението.

— Точно така — потвърди Мирна. — В лехата. Беше заровена покрита с пръст. Не се виждаше.

— Дай ми това! — Жан Ги грабна комплекта от ръцете на Изабел Лакост, подразнен от снизходителния тон, който му се стори, че долови в гласа на Мирна. Нямаше нужда книжарката да оправдава провала му. Наведе се и се зае да разглежда пръстта.

— Защо не сме я намерили по-рано? — попита Гамаш.

Не отправяше критика към екипа си. Бе искрено удивен. Хората му бяха професионалисти и работеха старателно. Разбира се, не бе изключено да допуснат грешка. Но чак пък да не забележат сребърна монета в цветна леха на две крачки от тялото на жертвата?

— Досещам се за причината да я пропуснете — обясни Мирна. — Габри може да потвърди, всеки градинар може да ви го каже. Плевихме вчера сутринта и после прекопахме почвата в лехите, за да изглежда по-свежа и тъмна, а цветята да изпъкват по-добре. "Обръщането" на градината прави почвата по-рохкава. Но след това земята става твърде мека. Губили сме цели инструменти. Оставяме ги, а те потъват и сякаш сами се заравят.

— Това е цветна леха — отбеляза Гамаш, — не хималайски хребет. Как е възможно нещо да потъне тук?

— Опитайте.

Главният инспектор заобиколи лехата и застана от другата й страна.

— И тук ли сте прекопавали? — попита.

— Навсякъде — отвърна Мирна. — Давайте, опитайте.

Гамаш коленичи и пусна монета от един долар върху пръстта. Тя си остана на повърхността, ясно забележима. Детективът си я прибра, изправи се и погледна чернокожата книжарка.

— Някакви други предложения?

Мирна изгледа пръстта сърдито.

— Сигурно вече се е слегнала. Ако беше току-що прекопана, щеше да се получи.

Отиде до бараката в двора на Клара и се върна с лопатка. Зае се да разкопава наоколо, да обръща чимове и да ги разрохква.

— Добре, опитайте пак.

Главният инспектор отново коленичи и пусна един долар в цветната леха. Този път монетата се превъртя настрани и хлътна в малък процеп.

— Виждате ли? — рече Мирна.

— Ами да, виждам. Виждам монетата — отвърна Гамаш. — Боя се, че не успяхте да ме убедите. Възможно ли е да си е стояла тук отдавна? Може да е попаднала в лехата преди години. Пластмасова е, така че няма как да е хванала ръжда или да се е похабила от времето.

— Съмнявам се — намеси се Клара. — Досега да сме я намерили. Най-малкото Габри и Мирна щяха да попаднат на нея вчера, докато плевяха и прекопаваха, не мислите ли?

— Аз се отказах да мисля — рече книжарката.

Върнаха се до мястото, където работеше Бовоар.

— Няма нищо друго, шефе — обяви младият инспектор, сетне се изправи рязко и отупа пръстта от коленете си. — Не мога да повярвам, че сме я пропуснали при първоначалното претърсване.

— Е, сега е у нас.

Гамаш погледна монетата, прибрана в прозрачното пликче в ръката на Лакост. Нямаше парична стойност, не бе валута на никоя държава. Първо се бе зачудил дали не е от Близкия изток — заради камилата. Щом като върху някои канадски монети бе изобразен лос, защо пък върху саудитската валута да няма камила?

Но думите бяха на английски. И не бе изписана никаква стойност.

Само камила от едната страна и молитва от другата.

— Сигурна ли сте, че не е ваша или на Питър? — обърна се детективът към Клара.

— Сигурна съм. Рут понечи да каже, че е нейна, но според Мирна нямало начин да й принадлежи.

Гамаш се извърна към едрата жена, облечена в кафтан, и изгледа с повдигнати вежди:

— Защо решихте, че не е на Рут?

— Защото знам какво представлява. Рут няма как да притежава такава монета. Предположих, че сте я разпознали и вие.

— Нямам представа какво е.

Всички отново погледнаха монетата в пликчето.

— Може ли? — попита Мирна и щом Гамаш кимна, Лакост й подаде полиетиленовата торбичка. Чернокожата жена прочете през прозрачната й стена:

— Това е чип на начинаещия — обясни книжарката. — От Организацията на анонимните алкохолици. Дават такъв на хората, които са в началото на пътя си към трезвеността.

— Откъде знаете? — попита главният инспектор.

— Когато бях практикуващ психолог, насочвах доста свои клиенти да се присъединят към нея. Някои от тях по-късно ми показаха подобни жетони, наречени "чипове на начинаещия". Точно като онзи — посочи пликчето в ръката на Лакост. — Човекът, който го е изпуснал, е бил член на организацията.

— Разбирам какво имате предвид за Рут — обади се Бовоар.

Гамаш благодари на жените и изпрати с поглед Клара и Мирна, които се запътиха към къщата, където бяха и останалите.

Бовоар и полицай Лакост разговаряха, сверяваха бележки и си разменяха сведения. Жан Ги навярно даваше насоки на колежката си, досети се Гамаш. Следи, по които да тръгне, докато двамата инспектори бяха в Монреал.

Възрастният детектив закрачи из градината. Една загадка бе разрешена. Монетата представляваше чип на начинаещия в Организацията на анонимните алкохолици.

Но кой я беше изпуснал? Лилиан Дайсън, когато бе паднала? Дори да бе така, експериментът му показваше, че монетата щеше да остане на повърхността. Щяха да я забележат веднага.

Дали убиецът я бе изтървал? Ако е имал намерение да извие врата на жената с голи ръце, едва ли е държал монета. Но и за него важеше същото — ако бе изпуснал монетата, защо не я бяха намерили? Как така бе потънала в пръстта?

Главният инспектор се спря насред топлата, обляна в слънчеви лъчи градина и мълчаливо си представи убийството. Някой се бе промъкнал зад Лилиан Дайсън в тъмнината. Хванал я бе за шията и я бе извил. Бързо. Преди жената да има шанс да извика или изпищи. Да се защити.

Но тя навярно бе опитала да направи нещо. Размахала бе ръце, макар и за миг.

Тогава Гамаш осъзна къде бе допуснал грешка.

Върна се при цветната леха и извика Бовоар и Лакост, които побързаха да отидат при шефа си.

Детективът извади отново монетата от един долар. Подхвърли я във въздуха и проследи с поглед как пада в прясно разровената почва, за миг се задържа върху бучка пръст и след това се плъзва, а рохката земя я покрива напълно.

— Господи, наистина се зарови! — възкликна Лакост. — Това ли се е случило?

— Предполагам — кимна главният инспектор. Полицайката се наведе, извади монетата и му я подаде. — Първия път, когато опитах, бях на колене, близо до земята. Но ако чипът е бил изпуснат по време на убийството, навярно е паднал от ръката на изправен човек. От по-високо. С по-голяма сила. Мисля, че когато нападателят е сграбчил жената за врата, тя е разперила ръце в почти инстинктивен спазъм и монетата е изхвърчала от пръстите й. Приземила се е с достатъчно голяма инерция, за да потъне в рохката пръст.

— Така се е заровила, а ние сме я пропуснали — заключи полицай Лакост.

— Oui — потвърди Гамаш и се обърна да си върви. — А това означава, че би трябвало да я е държала жертвата. Защо би стояла Лилиан в тази градина с чип на начинаещия от Организацията на анонимните алкохолици в ръка?

Бовоар обаче подозираше, че началникът му си мисли още нещо. Че заместникът му се е провалил. Трябваше той да намери монетата, а не четири смахнати жени, отишли да се молят на пръчка. Това занимание нямаше да ги представи в добра светлина в съда.

Жените си бяха тръгнали, полицаите от Sûreté — също. Всички си отидоха и най-сетне художниците останаха сами.

Питър притисна Клара плътно в обятията си и прошепна:

— Цял ден чакам този момент. Чух за рецензиите. Фантастични са. Поздравявам те.

— Добри са, а? — съгласи се тя. — Ураа! Можеш ли да повярваш?

— Шегуваш ли се? — рече Питър, пусна жена си и тръгна към другия край на кухнята. — Не съм се и съмнявал.

— О, я стига! — разсмя се Клара. — Та ти дори не харесваш творчеството ми.

— Харесвам го.

— И какво точно му харесваш? — подразни го.

— Ами, картините ти са хубави. Успяла си да скриеш повечето числа с боята[57]. — Питър тършуваше в хладилника и сега се обърна с бутилка шампанско в ръка.

— Татко ми го подари на двайсет и първия ми рожден ден. Заръча да го отворя, когато постигна голям успех в личен план. И да вдигна наздравица. — Зае се да смъква фолиото около корковата тапа. — Сложих го в хладилника вчера, преди да заминем, за да си кажем наздраве в твоя чест, когато се върнем.

— Не, чакай, Питър — спря Клара мъжа си. — Трябва да го запазиш.

— Защо? За моята самостоятелна изложба? И двамата знаем, че няма да има такава.

— Напротив. Щом аз успях, значи…

— Какво, всеки би могъл?

— Знаеш какво имам предвид. Наистина си мисля, че трябва да изчакаме…

Чу се пукот и тапата изхвръкна.

— Късно е — обяви Питър с широка усмивка. — Имаше обаждане за теб, докато беше навън.

Художникът внимателно наля шампанско в две чаши.

— От кого?

— Андре Кастонге. — Подаде й едната чаша. По-късно щеше да има предостатъчно време да й разкаже и за останалите обаждания.

— Наистина ли? Какво искаше?

— Да говори с теб. С нас. И с двама ни. Sante[58]. — Вдигна чаша и се чукна с Клара. — Поздравявам те.

— Благодаря. Искаш ли да се срещнем с него?

Художничката държеше чашата близо до устните си, без да я докосва. Под носа й балончетата в течността се пукаха весело. Най-сетне свободни. Бяха чакали години наред, дори десетилетия, за да стигнат до този миг. Като самата нея.

— Само ако ти искаш — рече Питър.

— Може ли да изчакаме? Да се поуспокоят нещата?

— Както предпочиташ.

Но в гласа му Клара долови нотка на разочарование.

— Ако имаш голямо желание, можем да се видим с него. Да, хайде, защо не? И без това сега е тук. Да го направим.

— Не, не, няма проблем — усмихна се съпругът й. — Ако има сериозни намерения, може и да почака. Честно казано, Клара, това е твоят миг и ти трябва да блеснеш. Нито смъртта на Лилиан, нито Андре Кастонге трябва да го помрачават.

Балончетата продължаваха да се пукат и художничката се зачуди дали се пръсват от само себе си, или ги убождат миниатюрни, почти невидими иглички — като тази, която съпругът й бе използвал току-що. Докато вдигаха тост за нейния успех, бе напомнил за смъртта. За убийството, което се бе случило в тяхната собствена градина.

Надигна чашата и усети вкуса на шампанското по устните си. Но над ръба й се взираше в Питър, който изведнъж й се стори някак нереален. Сякаш беше кух. Като балонче. И се отдалечаваше от нея.

"Цял живот съм бил много навътре — изрецитира наум художничката, докато отпиваше — и не махах с ръка, а потъвах."

Как беше стихотворението преди това? Клара бавно остави: чашата си на кухненския плот. Питър отпи голяма глътка от шампанското. Дълбока, мъжествена, почти агресивна глътка.

"Така започваше" — помисли си, докато наблюдаваше Питър.

Шампанското по устните й имаше кисел вкус. През годините се бе вкиснало. Но след като бе отпил голяма глътка, мъжът й се усмихваше.

Като че ли всичко беше наред.

Клара се запита кога се бе превърнал в мъртвец. И защо тя не бе забелязала.

— Не, не, разбирам — настоя Бовоар.

Главен инспектор Гамаш погледна заместника си, който седеше на шофьорското място. Отправил бе поглед напред и следеше движението, докато наближаваха моста "Шамплен" на влизане в града. Изражението на Жан Ги бе спокойно, отпуснато. Неопределено.

Но той стискаше здраво волана.

— Тъй като предстои да повиша полицай Лакост в инспектор, искам да видя как се справя с допълнителните отговорности — обясни старшият детектив. — Затова й връчих досието.

Знаеше, че не е необходимо да оправдава решенията си. Но все пак го правеше. Не работеше с малки деца, а с интелигентни зрели хора. Ако не искаше да се държат като деца, не биваше да ги третира като такива. Искаше служители, които мислят самостоятелно. И ги получаваше. Тези мъже и жени си бяха заслужили правото да знаят защо шефът им взема едно или друго решение.

— Просто давам на полицай Лакост повече власт, това е. Разследването все още си е твое. Тя го осъзнава, искам и ти да го разбереш, за да няма объркване.

— Ясно — съгласи се Бовоар. — Само ми се ще да знаех предварително.

— Прав си, трябваше да те предупредя. Съжалявам. Всъщност мисля, че е най-правилно именно ти да ръководиш полицай Лакост, да бъдеш неин наставник. Ако я повиша в инспектор, тя ще ти бъде заместник, затова е редно ти да я обучиш.

Жан Ги кимна и пръстите му върху волана се поотпуснаха. През следващите няколко минути обсъдиха случая, както и силните и слабите страни на Лакост, а след това потънаха в мълчание.

Докато се вглеждаше във величествения мост над река Сейнт Лорънс, който бе все по-близо, Гамаш се сети за друго. Мисъл, която занимаваше ума му от известно време.

— Има още нещо.

— Да? — Бовоар хвърли поглед към шефа си.

Възрастният детектив бе възнамерявал да повдигне темата на някое спокойно място. Може би на вечеря или по време на разходка в планината. Не докато се носеха по магистралата със сто и двайсет километра в час.

Все пак се бе открила възможност, й Гамаш реши да я използва.

— Трябва да поговорим за твоето състояние. Нещо не е наред. Не се подобряваш, виждам го.

Не беше въпрос.

— Съжалявам за монетата. Беше глупаво…

— Не говоря за монетата. Това е пропуск, нищо повече. Може да се случи на всеки. Бог ми е свидетел, самият аз сигурно съм имал не един пропуск в живота си.

Забеляза усмивка на лицето на Бовоар.

— Тогава за какво става дума, сър?

— За обезболяващите. Защо все още ги вземаш?

В колата се възцари тишина, докато пейзажът на Квебек профучаваше край прозорците.

— Откъде знаете? — промълви Жан Ги накрая.

— Подозирах. Носиш ги навсякъде в джоба на сакото си.

— Проверявали сте джобовете ми? — попита рязко по-младият мъж.

— Не. Но те наблюдавах. — Както правеше и сега. Заместникът му винаги бе толкова пъргав и енергичен. Наперен. Изпълнен с жизненост и със самочувствие. Понякога дразнеше Гамаш. Но през повечето време възрастният детектив гледаше с удоволствие и с лека усмивка как виталният Бовоар се хвърля с главата напред в морето на живота.

Но сега Жан Ги изглеждаше изтощен. Намусен. Сякаш преминаваше през всеки ден с големи усилия. Сякаш се тътреше и влачеше наковалня зад себе си.

— Ще се оправя — отвърна Бовоар и чу как кухо прокънтяха собствените му думи, — Лекарят и терапевтите казват, че се подобрявам. Ден след ден се чувствам все по-здрав.

Арман Гамаш не искаше да настоява. Но бе длъжен.

— Все още страдаш, раните ти причиняват болка.

Отново не беше въпрос.

— Ще мине още малко време — младият инспектор погледна отново към шефа си. — Наистина се чувствам все по-добре.

Но не изглеждаше така. А Гамаш бе загрижен.

Старшият детектив се умълча. Самият той от дълги години не се бе чувствал в по-добра форма. Сега по-често ходеше пеша, а физиотерапията му бе помогнала да си възвърне силата и подвижността. Посещаваше фитнес залата в централата на Sûreté по три пъти седмично. В началото бе унизително, докато се мъчеше да вдигне гири с размера на понички с медена глазура и да се задържи на крос тренажора повече от няколко минути.

Но бе упорствал и упорствал. Силата му бавно се бе върнала и дори бе заякнал повече, отколкото преди акцията във фабриката.

На физическо ниво все още имаше някои остатъчни ефекти. Дясната му ръка трепереше, когато бе уморен или под силно напрежение. Тялото го болеше, когато ставаше сутрин от леглото или след дълго време, прекарано в седнало положение. Обаждаха се и други болежки тук-таме. Но те не бяха нищо в сравнение с емоционалната мъка, с която трябваше да се бори всеки ден.

Някои дни минаваха доста добре. Но други — като този — не.

Подозирал бе, че Жан Ги преминава през вътрешна борба. Съзнаваше, че възстановяването никога не е бързо и праволинейно. Но заместникът му като че ли правеше все повече и повече крачки назад.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попита Гамаш. — Може би да ти дам отпуск, за да се концентрираш върху здравето си? Даниел и Розлин много ще се зарадват, ако им отидеш на гости в Париж. Пътуването може да ти се отрази добре.

Бовоар се разсмя.

— Нима се опитвате да ме убиете?

На лицето на главния инспектор се разля широка усмивка. Трудно можеше да си представи нещо, което да помрачи пътешествие до Париж, но една седмица в малкия апартамент на сина, снахата и двете му малки внучки със сигурност имаше шансове да го стори. С Рен-Мари вече наемаха друг апартамент в близост, когато ги посещаваха.

— Merci, patron. Предпочитам да преследвам хладнокръвни убийци.

Гамаш се засмя. Очертанията на Монреал отвъд реката ставаха все по-ясни. Мон Роял се издигаше насред града. Огромният кръст на върха на хълма не се виждаше в момента, но всяка нощ оживяваше, грейнал като маяк за населението, което вече не вярваше в църквата, а в семейството и приятелството, културата и хуманността.

Но кръста не го беше грижа. Той си сияеше все така ярко.

— Това, че се разделихте с Инид, едва ли е помогнало — отбеляза главният инспектор.

— Всъщност помогна — отвърна Бовоар и намали скоростта, за да се включи в колоните от автомобили на моста. До него Гамаш се взираше в силуетите на сградите. Както винаги. Но сега се обърна и погледна заместника си.

— Как така помогна?

— Беше облекчение за мен. Чувствам се освободен. Съжалявам, че така нараних Инид, но това беше едно от най-хубавите неща, които ми се случиха вследствие на събитията във фабриката.

— В какъв смисъл?

— Чувствам, че получих втори шанс. Мнозина загинаха, но аз — не. И когато погледнах живота си, осъзнах, че съм нещастен. И това нямаше да се промени. Проблемът не беше в Инид, но ние не бяхме подходящи един за друг от самото начало. Боях се от промяната обаче, страхувах се да призная, че съм сгрешил. Страхувах се да я нараня. Но просто не можех да продължавам повече така. След като оцелях в престрелката, събрах кураж да направя онова, което трябваше да сторя преди много години.

— Смелостта да промениш нещата, които можеш.

— Pardon?

— Това е част от молитвата, изписана на онази монета — поясни Гамаш.

— Да, нещо такова беше. Така или иначе, видях живота си в бъдещето. Простираше се с години напред и ставаше все по-зле и по-зле. Не ме разбирайте погрешно, Инид е чудесна жена…

— С Рен-Мари винаги сме я харесвали. Много.

— И тя харесва вас, както знаете. Но не е подходяща за мен.

— Познаваш ли някоя, която е?

— Не.

Бовоар хвърли поглед към началника си. Гамаш се взираше замислено през предното стъкло, но се обърна към своя заместник.

— Ще я срещнеш — изрече.

Жан Ги кимна и потъна в дълбок размисъл. След известно време проговори:

— Вие щяхте ли да го направите? Ако бяхте женен за друга, когато срещнахте мадам Гамаш?

Възрастният детектив изгледа Бовоар с проницателните си очи.

— Не каза ли преди малко, че не си срещнал подходящата за теб жена?

По-младият инспектор се поколеба. Началникът му го наблюдаваше изпитателно. Очакваше отговор. И Бовоар за малко да му признае. На ръба бе да отвори сърцето си и да излее душата си пред този човек. Както бе споделял с него за всичко друго в живота си. За това колко нещастен бе с Инид. Разговаряли бяха по тази тема, за семейството, за нещата, които искаше и не искаше.

Жан Ги Бовоар бе готов да повери живота си на Арман Гамаш.

Отвори уста и думите заиграха на върха на езика му. Сякаш камъкът се бе отместил и тези чудодейни слова щяха да излязат всеки момент. Наяве.

"Обичам дъщеря ви. Обичам Ани."

Главен инспектор Гамаш чакаше така, сякаш разполагаше с цялото време на света. Сякаш нищо не бе по-важно от личния живот на Бовоар.

Градът и неговият невидим кръст приближаваха все повече. И ето, двамата мъже в автомобила вече бяха от другата страна на моста.

— Не съм срещнал никого — рече Жан Ги, — но искам да бъда подготвен. Не мога да съм женен. Няма да е честно спрямо Инид.

Гамаш помълча за момент, сетне промълви:

— Нито пък ще е честно спрямо съпруга на твоята любима.

Не беше укор. Нито дори предупреждение. Бовоар знаеше, че ако Арман Гамаш подозираше нещо, щеше да го каже. Нямаше да си играе игрички със своя заместник. Както самият той постъпваше сега с началника си.

Не, това не беше игра. Всъщност, дори не беше тайна. А просто чувство. Неосъществено. Несбъднато.

"Обичам дъщеря ви, сър."

Преглътна и тези думи. Изпрати ги в тъмнината, където се трупаха всички други неизказани неща.

Намериха блока в монреалския квартал "Нотр Дам дьо Грас". Беше нисък и сив, сякаш проектиран от съветски архитекти през шейсетте години.

Тревата в градинката отпред белееше, препикана от кучета, и бе осеяна с техните изпражнения. Цветните лехи бяха обрасли с бурени и храсти с гъсти, преплетени клони. Бетонната пътечка, която водеше към вратата на сградата, бе напукана и нагъната.

Във входа вонеше на урина и току се разнасяше звук от затръшната врата или от хора, които си крещяха.

Мосю и мадам Дайсън живееха на последния етаж. Парапетът на бетонното стълбище лепнеше и Бовоар побърза да отдръпне ръката си от него.

Изкачваха се нагоре и нагоре. Три етажа. Не спираха да си поемат въздух, но и не бързаха. Крачките им бяха отмерени. Когато стигнаха до последния етаж, застанаха пред вратата на семейство Дайсън.

Главен инспектор Гамаш вдигна ръка и застина.

Дали даваше на възрастните хора още секунда спокойствие, преди да разбие света им? Или даваше на себе си още миг, преди да се изправи пред тях?

Чук-чук.

Вратата се открехна едва, придържана от резе с верига. Иззад нея надничаше уплашено лице.

— Oui?

— Мадам Дайсън? Казвам се Арман Гамаш. От Sûreté du Québec. — Извадил бе служебната си карта и я показа на жената. Тя сведе очи към нея, после отново погледна лицето на главния инспектор. — Това е колегата ми, инспектор Бовоар. Може ли да поговорим с вас?

На слабото лице се изписа видимо облекчение. Колко ли пъти бе открехвала вратата, за да види хлапета, които я дразнят и й се подиграват? Или хазяина, дошъл за наема? Или коравосърдечието, приело друг човешки образ?

Но не и този път. Двамата господа бяха от Sûreté. Нямаше да й сторят нищо лошо. Жената беше от поколение, което все още вярваше в това. И вярата струеше от умореното й лице.

Старицата затвори, веригата падна и след миг вратата вече бе широко отворена.

Мадам Дайсън бе дребничка. А зад нея, на фотьойл в стаята, седеше мъж, който приличаше на марионетка. Нисък на ръст, със сковано и някак умалено тяло. Понечи да се надигне с усилие от мястото си, но Гамаш побърза да отиде при него.

— Не, моля ви, мосю Дайсън. Je vous en prie[59]. Не ставайте.

Ръкуваха се и главният инспектор се представи още веднъж, като говореше бавно, отчетливо и по-високо от обикновено.

— Чай? — предложи мадам Дайсън.

"О, не, не, не" — помисли си Бовоар. В жилището се носеше миризма на мехлем и съвсем лек дъх на урина.

— Да, благодаря. Много мило от ваша страна. Мога ли да ви помогна? — Гамаш последва жената в кухнята и остави Жан Ги сам с марионетката. Инспекторът се опита да започне неангажиращ разговор, но след няколко коментара за времето изчерпа възможните теми.

— Хубаво място — рече накрая и в отговор мосю Дайсън го удостои с такъв поглед, сякаш беше идиот.

Бовоар огледа стените. Над трапезната маса бяха окачени разпятие и усмихнат Исус, обграден от светлина. Но на останалите портрети по стените бе все дъщеря им Лилиан. Бебешките снимки бяха най-близко до усмихнатия образ на Исус, а по-нататък фотографиите я показваха все по-голяма и по-голяма. Понякога сама, понякога в компанията на други хора. Родителите също напредваха във възрастта, като се започваше с млада, сияеща двойка, заснета пред спретнат малък дом със своето първородно и единствено дете в ръце. Следваше първата Коледа на момиченцето и сантиментални рождени дни.

Бовоар потърси обща снимка на Лилиан и Клара, но се досети, че дори да е имало такава, навярно е била свалена много отдавна.

Видя момиченце с паднали зъбчета и искряща рижа коса, гушнало огромно плюшено куче. Малко по-нататък същото дете стоеше до велосипед с голяма панделка. Играчки и подаръци. Всичко, което едно хлапе би желало.

И любов. Не, не просто любов. Обожание. Личеше си, че това дете, тази жена, е била обожавана.

Бовоар усети, че у него се надига някакво чувство. Нещо, което бе пропълзяло в сърцето му, докато лежеше в локва от собствената си кръв на пода на онази фабрика.

Тъга.

От онзи момент нататък смъртта вече не изглеждаше по същия начин, нито пък животът му всъщност.

Не му харесваше.

Опита се да си спомни Лилиан Дайсън четиридесет години след снимката. Тежък грим, боядисана в сламенорусо коса. Яркочервена, привличаща погледа рокля. Почти карикатура. Пародия на човек.

Но колкото и да се мъчеше, бе твърде късно. Вече бе видял Лилиан Дайсън като малко момиче. Обожавана. Самоуверена. Готова да тръгне по широкия свят. Свят, който родителите й се опитваха да държат надалеч, като залостваха дома си с вериги.

Въпреки това бяха открехнали вратата едва, а това се бе оказало достатъчно. Ако от другата страна бе чакало нещо злонамерено, жестоко и убийствено, този малък процеп му бе стигнал.

— Воп — долетя гласът на началника зад гърба на Бовоар.

Жан Ги се извърна и видя Гамаш да се задава с метален поднос в ръце, а върху него имаше чайник, каничка с мляко, захар и фини порцеланови чашки. — Къде да го сложа?

Тонът му бе топъл и приятелски. Но не и весел. Главният инспектор не искаше да заблуждава своите домакини. Не желаеше да им създаде впечатлението, че носи прекрасна новина.

— Ето тук, моля. — Мадам Дайсън избърза пред госта, за да вдигне телевизионната програма и дистанционното от масичката пред дивана, но Бовоар я изпревари, събра вещите и ги връчи на жената.

Старицата срещна погледа му и се усмихна. Не с широка усмивка, а с по-мека и по-тъжна версия на изражението на дъщеря си. Бовоар разбра от кого бе наследила усмивката си Лилиан.

Предположи, че двамата възрастни родители се досещат защо полицаите са дошли да ги посетят. Може би не предполагаха каква е конкретната новина. Че дъщеря им е мъртва. Убита. Но погледът на мадам Дайсън отпреди малко подсказваше на Жан Ги, че жената има някакво лошо предчувствие.

И въпреки това се държеше любезно. Дали не се опитваше да забави новината? Да накара мъжете да я премълчат за още една безценна минута?

— Малко мляко и захар? — попита тя марионетката.

Мосю Дайсън седна по-напред на фотьойла.

— Имаме специален повод — престори се, че доверява на посетителите старецът. — Обикновено не ми предлага мляко.

Сърцето на Бовоар се късаше при мисълта, че със скромния си доход тези двама пенсионери едва ли могат често да си позволят мляко. И малкото, което имаха, предлагаха сега на гостите си.

— От него получавам газове — обясни домакинът.

— Тихо, татенце — смъмри го мадам Дайсън и подаде на главния инспектор чашка с чинийка, за да ги даде Гамаш на съпруга й. Жената също се престори, че доверява нещо тайно: — Което си е вярно, вярно е. Предполагам, че разполагате с около двайсет минути след първата му глътка.

Щом всички получиха чаши и се настаниха, старшият детектив отпи, остави крехката чашка от костен порцелан върху чинийката и се приведе към възрастната двойка. Домакинята се пресегна и хвана съпруга си за ръката.

Дали щеше да го нарича "татенце" и след като чуе новината, зачуди се Бовоар. Може би бе за последен път. После щеше да е твърде болезнено. Навярно Лилиан се бе обръщала така към него.

Щеше ли да си остане баща, след като вече няма дъщеря?

— Нося ви много лоша вест — изрече главният инспектор — за вашата дъщеря Лилиан.

Гледаше ги в очите, докато говореше, и видя как животът им се преобръща. Нищо нямаше да е същото. Всичко вече щеше да се дели на "преди новината" и "след новината". Два коренно различни живота.

— Боя се, че е мъртва.

Произнасяше кратки съобщителни изречения. Гласът му бе дълбок, тонът — спокоен. Непоколебим. Трябваше да им го каже бързо, да не протака. И да е ясен. Не биваше да оставя място за съмнение.

— Не разбирам — промълви мадам Дайсън, но погледът й издаваше, че е разбрала много добре. Беше ужасена. Чудовището, от което се страхуваше всяка майка, се бе промъкнало през онзи малък процеп. Отнело бе детето им и сега седеше във всекидневната им.

Старицата се извърна към съпруга си, който се мъчеше да се избута още по-напред в креслото. Може би искаше да стане. Да се изправи срещу тази новина, срещу тези думи. Да ги прогони от стаята, от дома си, навън през вратата. Да ги удря, докато се;: превърнат в лъжа.

Но не можеше.

— Това не е всичко — добави главният инспектор, без да сваля очи от възрастната двойка. — Лилиан е била убита.

— О, боже, не! — прошепна майката и прикри устата си с длан. После ръката й се свлече към гърдите. И остана там, немощна.

Двамата старци се взираха в Гамаш, той също ги гледаше.

— Много съжалявам, че ви нося тази новина — рече детективът. Съзнаваше колко слабо звучат тези думи, но знаеше, че ще е още по-лошо, ако не ги каже.

Мадам и мосю Дайсън вече не бяха там. Сякаш бяха прекрачили границата и обитаваха континента на потъналите в скръб родители. Мястото изглеждаше като останалия свят, но беше съвсем различно. Цветовете бледнееха. Музиката бе само ноти. Книгите вече не бяха способни да пренесат човека в други вселени или да дарят утеха, не съвсем. Никога нямаше да могат. Храната бе просто препитание, нищо повече. Всяко вдишване беше въздишка.

Тези възрастни хора знаеха нещо, с което останалите не бяха наясно. Съзнаваха колко голям късмет имат всички останали на света.

— Как? — прошепна старицата. До нея съпругът й бе обзет от ярост, толкова ядосан бе, че не можеше да говори. Но лицето му бе изкривено, а очите му горяха. Вперени в Гамаш.

— Вратът й е бил счупен — отвърна главният инспектор. — Станало е бързо. Дори не е усетила.

— Защо? — попита жената. — Защо някой би убил Лилиан?

— Не знаем. Но ще намерим човека, който го е извършил.

Арман Гамаш събра едрите си шепи и ги протегна към старицата. Като приношение.' Жан Ги Бовоар забеляза как дясната длан на началника му трепери. Съвсем леко.

Това също бе нещо ново, появило се бе след станалото във фабриката.

Мадам Дайсън отдръпна мъничката длан от гърдите си и я отпусна в шепите на Гамаш. Детективът обхвана ръката на възрастната жена, сякаш бе врабче.

Замълча. Тя също мълчеше.

Потънаха в тишина и щяха да останат така колкото е необходимо.

Бовоар погледна мосю Дайсън. Яростта му се бе превърнала в объркване. Този мъж може да е бил човек на действието на младини, но сега бе пленник на дивана. Не бе способен да спаси дъщеря си. Да утеши жена си.

Жан Ги се изправи и подаде ръка на стареца. Мосю Дайсън я изгледа продължително, след това се вкопчи и с двете си ръце в предмишницата на инспектора. Следователят го издърпа до изправено положение и му помогна да запази равновесие. Възрастният мъж се обърна към съпругата си. Протегна ръце.

Мадам Дайсън стана и се отпусна в обятията му.

Притискаха се един в друг, опираха се един на друг. И плачеха.

След известно време се разделиха.

Бовоар бе намерил кърпички и подаде по няколко на двамата старци. Когато бяха в състояние да отговарят, Гамаш започна да им задава въпроси.

— Лилиан е живяла в Ню Йорк много години. Можете ли да ни разкажете нещо за живота й там?

— Беше художничка — отвърна баща й. — Прекрасна. Не сме я посещавали често, но тя си идваше у дома веднъж на всеки две години.

На главния инспектор казаното му прозвуча някак мъгляво. И преувеличено.

— Изхранвала се е като художник, така ли? — попита.

— Определено — потвърди мадам Дайсън. — Беше много успешна.

— Била е омъжена, нали?

— Казваше се Морган — отвърна жената.

— Не, не Морган — прекъсна я съпругът й, — но нещо подобно. Медисън.

— Да, точно така. Беше отдавна и не бяха женени много дълго. Така и не се запознахме с него, но не е бил свестен човек. Пиел е. Горката Лилиан беше влюбена до уши в него. Бил е чаровник, но алкохолиците често са такива.

Гамаш забеляза, че Бовоар изважда тефтерчето си.

— Казвате, че е пиел. Откъде знаете? — продължи с въпросите старшият детектив.

— Лилиан ни каза. В крайна сметка го е изпъдила. Но това беше отдавна.

— Имате ли представа дали е спрял алкохола? Дали се е записал в Организацията на анонимните алкохолици, например?

Старците изглеждаха объркани.

— Не се познавахме с него, господин главен инспектор — повтори жената. — Предполагам, че може и да го е направил, преди да почине.

— Починал е, така ли? — обади се Бовоар. — Знаете ли кога?

— О, преди няколко години. Лилиан ни каза. Сигурно се е напил до смърт.

— Дъщеря ви говорила ли ви е за свои приятели?

— Имаше много приятели. Чувахме се веднъж седмично и тя винаги споделяше как е ходила на партита или вернисажи.

— Споменавала ли е някого по име? — попита Гамаш. Домакините поклатиха глава. — Говорила ли ви е за жена на име Клара, която живее тук, в Квебек?

— Клара ли? Тя беше най-близката приятелка на Лилиан. Бяха неразделни. Идваше на гости у нас за вечеря, когато още живеехме в къщата.

— Но нещо ги е разделило?

— Клара открадна някои идеи на Лилиан. После я заряза. Използва я, а щом получи онова, което искаше, я захвърли. Ужасно нарани дъщеря ни.

— Защо Лилиан замина за Ню Йорк? — попита Гамаш.

— Имаше чувството, че арт средите в Монреал не са много благосклонни. Не им харесваше, когато тя ги критикуваше, макар това да й беше работата като критик. Искаше да отиде някъде, където художниците са на по-високо ниво.

— Говорила ли е конкретно за някого? Някой, който й е мислел злото?

— По онова време? Казваше, че всички са зле настроени към нея.

— А напоследък? Кога се върна в Монреал?

— На шестнайсети октомври — отговори мосю Дайсън.

— Спомняте си точната дата? — обърна се Гамаш към него.

— И вие бихте си спомняли, ако имахте дъщеря.

Главният инспектор кимна.

— Прав сте. Наистина имам дъщеря и щях да си спомням деня, в който се е върнала у дома.

Мъжете срещнаха погледите си и останаха така известно време.

— Лилиан каза ли ви защо се е върнала? — Детективът пресметна набързо. Било е преди около осем месеца. Малко след това си бе купила кола и бе започнала да посещава изложби из града.

— Просто й липсваше домът — отвърна мадам Дайсън. — Мислехме си, че ни е сполетяло най-голямото щастие на света.

Гамаш замълча и остави няколко мига на жената да дойде на себе си. Двамата следователи от Sûreté знаеха, че винаги минава известно време, преди близките да осъзнаят тежката новина, поднесена от полицаите. Когато шокът избледнееше, връхлиташе болката.

Този момент наближаваше с шеметна скорост. Времето им изтичаше. Трябваше да го използват, за да зададат правилните въпроси.

— Лилиан беше ли щастлива в Монреал след завръщането си? — попита старшият детектив.

— Никога не съм я виждал по-щастлива — каза баща й. — Мислех, че е срещнала някой мъж. Питахме я, но тя винаги се смееше и отричаше. Не съм много сигурен.

— Защо предполагате, че е имала нова връзка? — поинтересува се Гамаш.

— Когато идваше при нас да вечеряме заедно, винаги си тръгваше много рано — обясни мадам Дайсън. — Преди седем и половина. Шегувахме се с нея, че отива на среща.

— И тя какво отговаряше?

— Само се смееше. Но… — Старицата се поколеба. — Имаше нещо.

— В какъв смисъл?

Мадам Дайсън си пое дълбоко въздух, сякаш се опитваше да събере сили, за да съдейства на този полицай. Да му помогне да открие убиеца на дъщеря им.

— Не знам, но преди никога не си е тръгвала толкова рано, а изведнъж започна да го прави. Не ни казваше защо.

— Дъщеря ви пиеше ли?

— Да пие? — изненада се мосю Дайсън. — Не разбирам въпроса ви. Какво да пие?

— Алкохол. На мястото на убийството намерихме предмет, който свързваме с Организацията на анонимните алкохолици. Знаете ли дали дъщеря ви е била записана в тяхна група?

— Лилиан? — Мадам Дайсън изглеждаше удивена. — Никога през живота си не съм я виждала пияна. Когато отиваше на събирания с приятели, обикновено беше човекът, който остава трезвен, за да шофира. Понякога пийваше по една-две чаши, но никога не е прекалявала.

— Дори не държим алкохол у дома — добави домакинът.

— Защо? — попита Гамаш.

— Предполагам, че просто не ни интересува — отвърна мадам Дайсън. — Има други неща, за които да харчим пенсиите си.

Детективът кимна и се изправи.

— Може ли? — посочи към снимките на стените.

— Моля, заповядайте. — Старицата стана и се присъедини към него.

— Колко е хубава — промълви Гамаш, докато разглеждаха заедно снимките.

С всяка крачка край стените на скромната стая Лилиан растеше. От скъпоценно новородено бебе през обожавана девойка до красива млада жена с коси с цвета на залязващото слънце.

— Дъщеря ви бе намерена в градина — изрече детективът, като се постара да не прозвучи твърде зловещо. — Градината е на нейната приятелка Клара.

Мадам Дайсън спря и се втренчи в главния инспектор.

— Клара? Но това е невъзможно. Лилиан никога не би отишла там. По-скоро би се срещнала с дявола, отколкото с онази жена.

— Искате да кажете, че дъщеря ни е била убита в дома на Клара? — поинтересува се мосю Дайсън.

— Oui. В задния й двор.

— Значи е ясно кой е убиецът — заключи възрастният мъж. — Арестувахте ли я?

— Не — заяви Гамаш. — Има и други заподозрени. Спомняте ли си човек, за когото дъщеря ви е говорила след завръщането си в Монреал? Някой, който може би е искал да й навреди?

— Не и толкова очевидно, колкото Клара — отсече домакинът.

— Знам, че ви е трудно — промълви детективът с тих и спокоен глас. Изчака няколко секунди, преди да продължи: — Но трябва да помислите върху въпроса ми. Жизненоважно е. Говорила ли ви е за някой друг? Някой, който я е разстроил наскоро?

— Не — отвърна мадам Дайсън след известно време. — Както ви казахме, беше по-щастлива от всякога.

Инспекторите благодариха на семейство Дайсън за помощта и им дадоха визитките си.

— Моля ви, обадете се — каза Гамаш на тръгване, — ако си спомните още нещо или ако имате нужда от нещо.

— С кого трябва да разговаряме за… — понечи да попита възрастната жена.

— Ще изпратя човек, с когото да уредите подробностите. Устройва ли ви?

Старците кимнаха. Мосю Дайсън с мъка се бе изправил на крака. Сега стоеше до жена си и се взираше в Гамаш. Двама мъже, двама бащи. Но на различни континенти.

Докато следователите от Sûreté слизаха по стълбите, а стъпките им отекваха в стените, Арман Гамаш се зачуди как е възможно тези двама родители да са създали жената, която бе описала Клара.

Злобна, завистлива, огорчена и жестока.

Но пък старците си мислеха, че самата Клара е такава.

Имаше много неясноти.

Мадам Дайсън бе напълно сигурна, че дъщеря й никога не би отишла в дома на Клара Мороу. Не и по свое желание.

Дали някой бе подвел Лилиан? Дали я бе примамил зад къщата на художничката, без да знае чия е градината? Но ако беше така, защо я бе убил и защо точно там?