Измамна светлина

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Клара затвори вратата и се облегна от вътрешната й страна. Ослуша се за Питър. Изпълнена с надежда. С надеждата, че няма да чуе нищо. С надеждата, че е сама.

Така и беше.

"О, не, не, не… — помисли си. — Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Лилиан не беше мъртва. Тя живееше в лицето на господин Дайсън.

Художничката се бе прибрала у дома с бясна скорост. Едва бе успяла да овладее колата на пътя, зрението й бе замъглено от онова лице. Онези лица.

Господин и госпожа Дайсън. Родителите на Лилиан. Стари, немощни. Почти неузнаваеми в сравнение с енергичните и сърдечни хора, които Клара помнеше.

Но гласовете им бяха резки. А езикът — още повече.

Нямаше никакво съмнение. Направила бе ужасна грешка. И вместо да поправи нещата, ги беше влошила.

Как бе успяла да изпадне в такава заблуда?

— Шибан скапаняк. — Андре Кастонге бутна масата и се изправи със залитане. — Трябва да му кажа едно-две неща.

Франсоа Мароа също стана.

— Не сега, приятелю.

Възрастните мъже се загледаха след Дени Фортен, който се отдалечаваше. Без колебание, без да обръща поглед към тях. Без да се отклонява от твърдо избрания курс.

Крачеше към къщата на семейство Мороу. Това поне бе ясно на Кастонге, на Мароа и на главен инспектор Гамаш, който също гледаше.

— Но не можем да му позволим да говори с тях — настоя галеристът, докато се опитваше да се отскубне от арт дилъра.

— Той няма да успее, Андре. Знаеш го. Нека опита. А и Питър Мороу излезе преди няколко минути, видях го. Дори не си е у дома.

Кастонге се обърна към него и се олюля.

— Vraiment?

На лицето му се изписа глуповата усмивка.

— Vraiment — потвърди Мароа. — Наистина. Защо не се върнеш в хотела да си починеш.

— Добра идея.

Андре Кастонге тръгна бавно и целенасочено през затревения площад.

След като стана свидетел на всичко това, Гамаш се загледа във Франсоа Мароа. Лицето на арт дилъра излъчваше отегчена изтънченост. И донякъде безпомощност.

Главният инспектор се присъедини към възрастния мъж. Търговецът на произведения на изкуството не откъсваше поглед от къщата на семейство Мороу, сякаш очакваше тя да направи нещо, с което да заслужи вниманието му. После се взря в Кастонге, който тътреше крака по черния път.

— Горкият Андре — изрече арт дилърът. — Това не беше много мило от страна на Фортен.

— Кое? — попита Гамаш, също загледан в галериста. Мъжът спря най-горе на хълма, олюля се леко и продължи нататък. — На мен ми се стори, че мосю Кастонге се държа грубо.

— Защото беше провокиран — поясни Мароа. — Фортен знаеше как ще реагира Андре още щом седна на масата. А после…

— Да?

— Ами… поръча още алкохол. За да го напие.

— Той знае ли, че мосю Кастонге има проблем?

Франсоа Мароа се усмихна, после поклати глава.

— Вече е публична тайна. През по-голямата част от времето го контролира. Налага се. Но понякога… — Направи красноречив жест с ръце.

Да, помисли си Гамаш. Понякога…

— А после да каже на Андре, че е дошъл да подпише договор със семейство Мороу. Фортен просто си търсеше белята. Самодоволен дребосък.

— Това не е ли малко лицемерно? — попита инспекторът. — Нали по тази причина сте тук и вие в крайна сметка.

Мароа се засмя.

— Touche. Но ние дойдохме първи.

— Да не би да твърдите, че има система на заплюване? Колко много неща от света на изкуството са ми неизвестни.

— Имах предвид, че няма нужда някой да ми казва кое е велико изкуство. Видя ли го, ще го позная. Картините на Клара са блестящи. Не е нужно "Таймс", Дени Фортен или Андре Кастонге да ми го казват. Но някои хора купуват изкуство с ушите си, а други с очите си.

— Дени Фортен има ли нужда да му се каже?

— Според мен да.

— А вие оповестявате ли мнението си наляво и надясно? Затова ли ви мрази Фортен?

Франсоа Мароа насочи цялото си внимание към главния инспектор. Изражението му вече не бе неразгадаемо. Личеше, че е изненадан.

— Да ме мрази? Сигурен съм, че не е така. Ние сме конкуренти, често преследваме едни и същи художници и купувачи, така че нещата могат доста да загрубеят, но смятам, че помежду ни има уважение, колегиалност. А колкото до мнението ми, пазя го за себе си.

— На мен го споделихте — напомни Гамаш.

Мароа се поколеба.

— Вие попитахте. В противен случай не бих обелил и дума.

— Съществува ли вероятност Клара да подпише договор с Фортен?

— Възможно е. Всички обичат покаяли се грешници. А аз съм сигурен, че той декламира извиненията си в момента.

— Вече го е направил — заяви инспекторът. — Така е получил покана за коктейла.

— Ахаа — кимна Мароа. — Чудех се как е станало. — За пръв път доби разтревожен вид. После с известно усилие красивото му лице отново светна. — Но Клара не е глупава. Ще прозре същността му. Той не е знаел с кого си има работа при предишната си среща с нея, а и все още не разбира картините й. Положил е огромни усилия да си изгради репутация на най-добрия в своята област, но не е. Една погрешна стъпка, една провалена изложба и въздушната кула ще се срути. Репутацията е крехко нещо и Фортен го знае по-добре от всеки друг. — Кимна към Кастонге, който приближаваше хотела. — Що се отнася до него, той не е толкова уязвим. Има редица редовни купувачи, както и един голям корпоративен клиент. "Кели Фуудс".

— Бебешките храни?

— Същите. Правят огромни инвестиции в изкуство за офисите си по цял свят. Така изглеждат по-изискани и не толкова алчни. И познайте кой им намира произведения на изкуството?

Нямаше нужда от отговор. Андре Кастонге се бе хвърлил с плонж през вратата на СПА хотела. И бе изчезнал.

— Те са доста консервативни, разбира се — продължи арт дилърът. — Но пък, от друга страна, Андре е същият.

— Ако е толкова консервативен, защо се интересува от Клара Мороу и творбите й?

— Не се интересува от нея.

— От Питър?

— Така смятам. Но предпочита да получа двамата в пакет. Питър е художник, чиито картини може да продаде на "Кели Фуудс". Надежден, шаблонен, уважаван. Не рисува нищо твърде дръзко или неприлично. Но освен това Андре ще получи и огромна реклама и признание покрай Клара — един истински авангарден художник. Никога не подценявайте силата на алчността, господин главен инспектор. Или егото.

— Ще си го запиша, merci. — Гамаш се усмихна и се загледа след Мароа, който последва Кастонге нагоре по хълма.

— Не с камък се разбива сърцето.

Инспекторът се обърна в посока към гласа. Рут седеше на пейка с гръб към него.

— Нито с тояга — изрецитира тя, очевидно на небитието. — С малък невидим камшик му се посяга[80].

Гамаш седна до нея.

— Емили Дикинсън — каза Рут, загледана в пространството пред себе си.

— Арман Гамаш — изрече главният инспектор.

— Не аз, идиот такъв. Авторката на стихотворението.

Възрастната поетеса насочи гневен поглед към детектива, но срещна усмивката му. И гръмогласно се изсмя.

— Не с камък се разбива сърцето — повтори Гамаш. Звучеше му познато. Подсети го за нещо, което някой бе казал наскоро.

— Днес е ужасно драматично — отбеляза Рут. — Твърде много шум. Прогониха пернатите.

И наистина, наоколо не се мяркаха птици, макар инспекторът да знаеше, че поетесата си мисли за една конкретна птица, не за много.

За Роза, нейната патица, отлетяла на юг миналата есен. И незавърнала се с останалите. Така и не се бе прибрала в гнездото.

Ала Рут продължаваше да се надява.

Докато седеше тихо на пейката, Гамаш се сети защо онази фраза от стихотворението на Емили Дикинсън му звучеше толкова познато. Отвори книгата, която все още държеше, и се загледа в думите, подчертани от една мъртва жена.

Разбиват се сърца. Близки приятелства се съсипват.

После забеляза, че някой ги наблюдава от бистрото. Оливие.

— Как е той? — попита с леко кимване към бистрото.

— Кой?

— Оливие.

— Не знам. На кого му пука?

Гамаш замълча за момент.

— Имам спомен, че е ваш добър приятел.

Рут мълчеше, лицето й не трепваше.

— Хората правят грешки — продължи детективът. — Той е добър човек, знаете го. А аз знам, че ви обича.

Поетесата изпръхтя.

— Вижте какво, аз пък знам, че го интересуват само пари и нищо друго. Нито Клара, нито Питър. Нито дори Габри. Не особено. Всички ни ще продаде за няколко долара. Вие би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг.

— Ще ви кажа какво знам — заяви Гамаш. — Знам, че е направил грешка. Знам, че съжалява. И знам, че се опитва да я поправи.

— Но не и да ви прости. Почти не ви поглежда.

— А вие бихте ли? Ако ви бях арестувал за престъпление, което не сте извършили, щяхте ли да ми простите?

— Оливие ни излъга. Излъга мен.

— Всеки лъже — изрече инспекторът. — Всеки крие по нещо. Неговите тайни бяха много лоши, но съм виждал и по-ужасни. Много по-ужасни.

Тънките устни на Рут направо изчезнаха.

— Аз ще ви кажа кой излъга със сигурност — обади се поетесата. — Онзи мъж, с когото говорихте току-що.

— Франсоа Мароа?

— Ами, не му знам шибаното име. Който и да е, не ви каза истината.

— Как така?

— Младият мъж поръча питиета само веднъж. Преди него ги поръчваше онзи, с когото говорихте. А приятелят му беше пиян много преди появата на младежа.

— Сигурна ли сте?

— Имам нос за пиячка и око за пияници.

— И ухо за лъжи, очевидно.

Рут пусна една усмивка, която изненада дори самата нея.

Гамаш се надигна и хвърли поглед към Оливие, после леко се наведе към Рут и прошепна, така че само тя да го чуе:

— Ето нещо добро. Остава ти час живот. На смъртния си одър ти лежиш…

— Достатъчно — прекъсна го поетесата и вдигна кокалестата си ръка към лицето му. Без да го докосва, но достатъчно близо, за да блокира думите. — Знам как завършва. Но се чудя дали вие знаете отговора на въпроса, господин главен инспектор. — Погледна го сурово. — На кого точно е трябвало през всички тез години да простиш?

Детективът се изправи и дълбоко замислен се запъти към моста на река Бела Бела.

— Шефе.

Гамаш се обърна и видя инспектор Бовоар да крачи забързан към него откъм временния щаб.

Познаваше този поглед. Жан Ги носеше новини.