Александра Маринина Отдел Убийства: Илюзия за грях Настя Каменская #14

Глава 1

Кой знае защо, от пръв поглед стаята с простряния на пода труп на възрастна жена будеше асоциация с Достоевски. Убийството на старата лихварка. Макар че според предварителните сведения убитата не се беше занимавала с лихварство, нито пък държала в дома си заложени вещи. Нещо повече — големият апартамент в „сталинската“ сграда с обстановката си свидетелстваше за благосъстоянието и аристократичните корени на собствениците.

В този апартамент навремето живял известният учен академик Смагорин, но това било отдавна. Убитата, Екатерина Венедиктовна Анисковец, беше негова дъщеря. На три пъти през живота си се омъжвала и толкова пъти променяла фамилното си име, но не и адреса. Така че тя беше живяла в тази сграда може би най-дълго от всичките й обитатели. Единствено нейният апартамент беше самостоятелен, останалите бяха комунални квартири с постоянно сменящи се наематели. Едни получаваха или си купуваха ново жилище и се изнасяха, други се нанасяха след размяна с роднини или разведени съпрузи. По вратите на апартаментите бяха набучкани най-различни звънци и картички с имена и само вратата на апартамента на Екатерина Венедиктовна беше с един-единствен звънец и красива метална табелка с надпис „Академик В. В. Смагорин“.

Съдебният лекар оглеждаше тялото, а експертът-криминолог търсеше наличието на следи. Убийството явно приличаше на престъпление с цел грабеж — този дом бе твърде заможен й в него цареше ужасен безпорядък. Веднага си личеше, че тук е било търсено нещо.

— Убитата има ли роднини? — обърна се следователят Олшански към съседката, извикана за свидетелка.

— Ами не зная — неуверено отговори младата жена в анцуг. — Живея тук отскоро, само от половин година. Но съм чувала, че няма деца.

— Кой от вашата сграда може да каже нещо за Анисковец? Кой от наемателите живее тук от по-дълго?

— Ох, не зная — поклати глава съседката. — Общувам с много малко от хората, нали съм само квартирантка. Моята хазайка е откупила апартамента и сега дава стаите под наем. А ние сме бежанци — добави тя — от Таджикистан. Тук всички странят от нас, сякаш че сме чумави и пренасяме зараза. Така че много-много не разговарят с нас.

Да, очевидно нямаше да узнаят нищо от тази съседка. Налагаше се дълго да обикалят от апартамент на апартамент и да разпитват, за да съберат на първо време поне някакви сведения за възрастната жена, убита жестоко от удар с нещо тежко по тила.

* * *

Всъщност покойната Екатерина Венедиктовна почти не общувала с обитателите на сградата, но общо взето, имала много приятели и познати. Коренячка московчанка, тя израснала в Москва, тук завършила училище и университет и работила в Историческия музей. Навсякъде си завъдила приятели. Разбира се, сега не всички бяха живи. Но все пак имаше доста хора, които можеха да разкажат нещо за нея.

Най-напред Олшански нареди да бъдат издирени онези от нейните познати, които са я посещавали често и можеха поне приблизително да кажат какво е изчезнало от дома й. Такъв човек се намери — бившият съпруг на Екатерина Венедиктовна, Пьотър Василиевич Анисковец. С покойната се развели преди петнайсет години, когато тя била на петдесет и девет, а той — на шейсет и две.

И през всичките тези петнайсет години той посещавал Екатерина Венедиктовна, носил й цветя и трогателни дребни подаръци.

— Ще ви засегна ли, ако попитам коя е причината за вашия развод? — предпазливо запита следователят. Тази ситуация му се струваше твърде необикновена — да се разведат в такава напреднала възраст, и то не за да създадат ново семейство.

Пьотър Василиевич тъжно го погледна.

— Глупак бях, това е всъщност причината. Хванах се с млада жена, мислех си, че това е истинската, всепоглъщащата любов, онази, за която човек е готов да умре. Разведох се с Катерина. А когато всичко приключи, Катя дълго ми се смя. Така ти се пада, самонадеян глупчо, казваше ми тя, нека ти бъде за урок. Прекрасно се отнасяше към мен. По-късно многократно й правих предложения, но тя все ми отказваше. Смешно било на такава възраст да се венчава, и то с бившия си съпруг. Иначе приемаше да я ухажвам, не ме пъдеше.

— Излиза, че ви е простила — уточни следователят.

— Да, прости ми — кимна Анисковец. — Пък и тя не можеше да се сърди дълго. Знаете ли, имаше просто удивително чувство за хумор, умееше да види комичната страна на всяка несгода и да я приеме с присмех. През всичките тези години, откакто се познаваме, нито веднъж не съм я виждал да плаче. Вярвате ли? Нито веднъж. Затова пък постоянно се смееше.

Пьотър Василиевич потегли с Олшански към дома на бившата си съпруга. В колата на няколко пъти вземаше да смуче валидол и личеше, че изпитва панически страх да влезе в стаята, където доскоро бе лежал трупът на убитата. Но в последния момент все пак успя да се стегне и с горестни въздишки се зае да оглежда имуществото. От това как бегло плъзна поглед по окачените на стените картини и с каква увереност отваряше чекмеджетата на скрина и вратичките на шкафовете, Олшански разбра, че Пьотър Василиевич добре се ориентира в обстановката и знае точно къде какво трябва да има.

— Май всичко си е на мястото — разпери ръце Анисковец. — Липсва само една картина, мъничка такава, миниатюра, но не мисля, че е била открадната.

— И защо? — настръхна Олшански.

— Ами тя беше съвсем евтина, струваше някакви копейки. Защо да я крадат, след като наоколо й висят безценни платна.

— Може пък да е заради размера — предположи следователят. — Малката картина може по-лесно да се отнесе.

— Не, не е така — възрази Пьотър Василиевич, — я вижте колко много миниатюри има тук. Бащата на Катерина, Венедикт Валериевич, имаше голяма слабост към тях, цял живот ги е събирал. И всички са много скъпи, много, повярвайте ми. А е изчезнала една нищо и никаква картинка, Катя я купи на улицата от някакъв пишман художник просто на шега.

— И какво бе нарисувано на нея?

— Цветя и пеперуди в стил Дали. Сега Москва е пълна с подобна живопис. С една дума, боклуци. Мисля си, че Катерина чисто и просто я е подарила на някого. Невъзможно е да бъде открадната такава евтиния.

— Добре, Пьотър Василиевич, ще проучим въпроса с тази картина. А как стоят нещата със скъпоценностите?

— Всичките са налице. Това е просто поразително, знаете ли. Катерина притежаваше великолепни фамилни бижута — диаманти, изумруди, платина. Само изработката им колко струва! А нищо от тях не е взето.

И наистина, това бе много странно. В такъв случай защо чекмеджетата на скрина бяха изтеглени, вещите — разхвърляни по пода, а шкафовете — отворени? Очевидно е било търсено нещо определено. Но ако не са скъпоценни вещи, тогава какво? И защо престъпникът не е взел бижутата? Те са много, всичките са на достъпно място, той навярно ги е видял, дори ги е пипал. Защо не ги е взел?

Трябваше незабавно да открият още някой, който би могъл да огледа вещите на Екатерина Венедиктовна. Не е изключено бившият й съпруг да е установил какво точно е откраднато, но по някаква причина да не е искал да го каже.

* * *

Дебелият, пристегнат с аптечно ластиче бележник на Екатерина Венедиктовна Анисковец, натъпкан с множество изпадащи листчета, лежеше на масата пред Анастасия Каменска. Задачата, която й възложи следователят, беше пределно ясна: да намери сред познатите на убитата човек, който би могъл да даде компетентна информация за ценните вещи, които е притежавала. Колкото кратко бе формулирана задачата, толкова продължителна и къртовска беше работата по нейното изпълнение. За установяването на всички лица, чиито телефони бяха записани в бележника, се изискваше много време и търпение. Настя старателно отправяше запитвания и получаваше отговори „Починал… Номерът е даден на друг абонат… Преместил се е… Починал… Починал…“

На третия ден най-после й провървя. Изкуствоведът, експерт по живопис и колекционер на стари картини, Иван Елизарович Бишов си беше жив и здрав и прояви чудесна осведоменост както за картините на Анисковец, така и за скъпоценностите й. Той вече бе научил за трагичната гибел на старата си приятелка, когато Настя го посети, и все повтаряше:

— Боже мой, боже мой, сигурен бях, че всички ни ще надживее! С това превъзходно здраве. Ах, Катерина, Катерина!

— Отдавна ли се познавахте с Екатерина Венедиктовна? — попита го Настя.

— Цял живот — бързо отговори Бишов. — Вашите ни бяха приятели и фактически двамата с Катерина израснахме заедно. Баща ми и Венедикт Валериевич бяха страстни колекционери. А ние с Катя тръгнахме по различни пътища. Аз, така да се каже, поех колекцията на татко и продължих делото му, а Катя нямаше влечение към колекционирането, то някак си не я вълнуваше. Впрочем жените въобще не са склонни… Малко по малко тя продаваше ценните творби и живееше с тези пари. Държавата й отпусна мизерна пенсия, по онова време музейните работници не бяха на почит.

— А кой ще наследи имуществото й?

— Държавата. Катерина завеща всичко на няколко музея. Тя няма роднини, на които би пожелала да остави всичко това.

— Нима изобщо няма роднини? — не повярва Настя.

— Аа, разбира се, че има някакви — отговори Бишов с треперлив глас. — Но не и такива, на които би могло да се остави колекцията. Ще я пропият и разпилеят. Макар да нямаше влечение към колекционирането, Катя добре съзнаваше какво богатство притежава. Имам предвид не само паричната стойност на колекцията, а стойността й в благородния смисъл на думата. За историята, за културата. Катя беше твърде образован човек.

Роднини, лишени от наследство. Това вече е интересно. Впрочем не, не толкова. Ако имат пръст в убийството, те биха взели ценните творби и скъпоценностите. Иначе то става безсмислено. А може би нещо им е попречило? Успяват да я убият, а не могат да приберат и изнесат скъпоценните вещи… Ще трябва сериозно да се занимае със съседите. Защото при една такава ситуация какво е могло да попречи на престъпника? Само появата на хора по стълбището близо до апартамента.

— Как беше изготвено завещанието, Иван Елизарович? Искам да кажа, направен ли бе опис на всяка една ценна вещ или творба, която отива в музея след смъртта на Анисковец?

— Разбирам въпроса ви — кимна старият колекционер. — Да, всяко нещо бе описано с участието на представители от музеите и от нотариата. В завещанието ясно е отразено на кого какво се полага. Няколко картини Катя не включи в завещанието, имаше намерение да ги продаде и с парите от тях да се издържа.

— И какво? Продаде ли ги?

— Разбира се.

— А знаете ли на кого?

— Как на кого? На мен. Точно на мен. И досега ги пазя.

— Ами ако тези пари не й бяха стигнали?

— И за това сме говорили с нея — кимна Бишов. — Първо, картините, които купих, струваха много скъпо. Може би си мислите, че съм се възползвал от старото ни приятелство с Катя и съм ги взел на безценица? Нищо подобно! Платих ги на истинската им стойност, можете да проверите. Тези пари трябваше да й стигнат за много години. И второ, ако ги беше похарчила, щеше да внесе промяна в завещанието, да изключи нещо от описа и да го продаде.

— Правилно ли ви разбирам — заключи Настя, — че в момента, когато е било изготвено завещанието, всички нейни ценни вещи и творби са били огледани от специалисти, които са удостоверили тяхната автентичност?

— Съвършено правилно.

— И кога беше това?

— Преди пет или шест години.

— А Екатерина Венедиктовна страхуваше ли се, че може да бъде ограбена, Иван Елизарович?

— Това вече не! — решително отсече Бишов. — Дори за секунда не си го е помисляла.

— И защо?

— Вероятно защото си беше такава по характер. — Старецът се усмихна за първи път през целия им разговор. — Изобщо Катя никога и от нищо не се страхуваше. Смяташе, че така или иначе човек не може да избегне съдбата си. Пък и вече ви казах, че тя не държеше особено на колекцията. С ума си разбираше нейната ценност, а със сърцето си не я чувстваше. Нали тя самата не я е събирала, не е влагала свой труд и свои пари в нея. Естествено, имаше блиндирана врата, все пак успях да й внуша да я сложи. А диамантите си не носеше, казваше, че не й подхождали на лицето.

Сега поне ставаше ясно какво трябва да се прави по-нататък. Да вземат завещанието на Анисковец, да извикат експерти и изкуствоведи и да сравняват ценните вещи, описани в завещанието, с тези, заварени в апартамента. Същевременно — повторно да се установи тяхната автентичност. Защото, ако крадецът е имал постоянен достъп до дома на Екатерина Венедиктовна, винаги е можел да направи копия на някои украшения или картини и сега просто да е подменил оригиналите с фалшификати. В такъв случай поне ще се изясни защо Пьотър Василиевич не откри никаква кражба.

И на първо място сред заподозрените ще бъде колекционерът Бишов. Човек, който е имал постоянен достъп до апартамента и добре е познавал ценните вещи в него. Втори заподозрян автоматично ставаше бившият съпруг Анисковец, който също е посещавал често дома и също е познавал добре всяка една от картините по стените, както и всяка скъпоценност по кутийките за бижута. Настя чувстваше, че съвсем скоро ще изникнат трети, четвърти и дори двайсет и пети заподозрян. Стига само да копнат по-дълбоко, и заподозрените ще се окажат неимоверно много. Най-неприятни й бяха подобни дела. Ако се окаже, че част от картините или украшенията на Екатерина Венедиктовна са били подменени, тогава версията за причината на убийството ще си остане една-единствена и ще трябва да търсят виновните сред огромен брой заподозрени. Това беше досадна работа.

Ако ли пък се окаже, че наистина не е изчезнало нищо, тогава ще се наложи да измислят съвсем нова версия, и то не една. Това вече беше доста по-интересно.

* * *

Тя никога не се учудваше на факта, че почти не изпитва нужда от сън. Такава си беше още от малка. Ира беше послушно дете и безропотно отиваше да си легне още при първата дума на майка си, без да капризничи, но това не означаваше, че тутакси ще заспи. Лежеше тихо, докато незабелязано се унесе в сън, а към пет сутринта се събуждаше и тутакси отваряше очи. При това не се чувстваше изтощена или недоспала. Просто такава си беше по натура.

Когато се случи онова нещастие, Ира беше на четиринайсет години. До шестнайсетгодишната й възраст я държаха в интерната, след което тя започна съвсем самостоятелен живот. Смисълът на този живот беше да спечели колкото се може повече пари. Трябваха й, за да осигурява лекарства и продукти на двете си сестри и братчето. И за майката, която тя ненавиждаше.

Доста й помагаше законодателната неразбория, при която имаше възможност да работи на няколко места едновременно. В пет сутринта скачаше и отиваше да премете тротоара или да изгребе снега — в зависимост от сезона. В осем миеше стълбището на съседния шестнайсететажен блок. В десет и половина тичаше на битака да разнася вода, гореща храна и цигари на търговците. В пет, когато битакът затваряше, тя се прибираше у дома, за да си отпочине. После прескачаше до магазина за продукти, готвеше си, разтребваше вкъщи, а два пъти седмично отиваше в болницата при малките и веднъж месечно — при майка си. Вечер от десет до дванайсет миеше пода и вършеше другата мръсна работа в близкото ресторантче. Не се питаше докога може да продължи това. Докога ще й стигнат силите. Живееше така просто защото нямаше друг изход. Лекарите й бяха казали, че на Наташа и Олечка вече не може да се помогне, но за малкия Павлик има някаква надежда, само че за тази цел са нужни твърде много пари, защото трябва да му бъдат направени няколко операции, а те струват скъпо. Ира дори не се замисляше дали не може да помогне и на майка си. Отдавна беше разбрала, че е вредно да се замисля. Преди няколко години беше чула по телевизията, че един известен млад киноартист е тежко болен и за лечението му са необходими много пари. От телевизионния екран апелираха към граждани и спонсори да помогнат със средства, кой с колкото може, и да внесат парите на еди-коя си банкова сметка… А актьорът умря. Ира само веднъж си помисли, че щом киноартистът и неговите приятели не са имали достатъчно пари за лечението, то какво ли ще може да направи тя сама — изобщо няма нужда да се опитва да пести за лечението на Павлик. Но този един-единствен път се оказа достатъчен тя веднъж завинаги да си каже: „Няма какво да му умувам. Налага се да работя и да придвижвам нещата напред. Не бива да спирам, не бива да се отпускам, иначе никога нищо няма да постигна.“ Беше на седемнайсет години, когато съвсем сама стигна до великата шекспирова фраза: „Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на дързостта ни повяхва под отровното белило на многото мъдруване“.1

Сега беше на двайсет години. И вървеше към целта си като автомат с безкраен запас от енергия.

Нямаше още и пет часа, когато Ира стана и на пръсти, за да не безпокои квартирантите си, отиде в кухнята да сложи чайника. Някога в този апартамент живееше нейното голямо семейство: майката, бащата, сестрите, братчето и тя. Сега беше останала сама и от миналата година, след като превъзмогна всички страхове и колебания, започна да дава двете стаи под наем, оставяйки за себе си третата, най-малката. Засега, слава богу, всичко вървеше добре, макар че имаше, разбира се, и някои изключения. Но Ира Терехина умееше да се защитава — двете години в интерната я бяха научили на много неща.

В кухнята цареше пълен безпорядък и мръсотия — Шамил пак беше канил гости и пак не беше почистил след себе си. Естествено, Ира не се боеше от никаква работа и когато прие Шамил за квартирант, го предупреди: ако ще разтребвате и чистите след себе си в кухнята, наемът ще бъде еди-колко си, ако ще се налага аз да го правя вместо вас, ще бъде по-висок. Той се бе съгласил да плаща повече, но все пак — може ли да оставя такава кочина след себе си! Човек трябва да има някакъв срам и съвест, нали така? Впрочем Ира всеки ден заварваше кухнята в пълен безпорядък и бе готова честно да си отработва по-високия наем за стаята. Но изпитваше неудобство пред другия квартирант — тих и скромен чичко, приятен на вид, не вдига шум, почти никога не кани гости, а и да дойде някой, седят си тихо в стаята му и си приказват. Дори не ползваше съдовете на Ира, беше си донесъл свои, сам ги миеше и прибираше. С една дума, прибран човек, нямаше нужда да се чисти след него, макар че плащаше колкото Шамил.

Добре, че днес е последният ден на Шамил в дома й. Както й каза, довечера си заминавал за родния край, бил си свършил всичката работа в Москва. Но за стаята вече има нов кандидат, Шамил й го доведе преди седмица. Тоя момък не й хареса, но това няма значение. Шамил също не й харесваше, а и Муса, квартирантът преди Шамил. И какво от това, нали е жива и здрава, имуществото й оцеля, не подпалиха нищо. Иначе плащаха добри пари, без да я разиграват. Сега трябваше само да прескочи до чичо Владик и да го предупреди за всеки случай, да е спокойна.

Ира набързо се изми, изпи чая с филийка черен хляб, намазана с евтин маргарин, навлече долнището на стария си анцуг и една фланела с дълги ръкави и отиде да измете тротоара. Когато отключи вратата на портиерската стаичка, видя, че нейната метла я няма. Точно нейната метла, която с такава любов си бе подбрала според ръста и дълго бе оглаждала дръжката, за да й придаде удобна форма за малките си ръце.

— Ах, кучки — злобно прошепна тя. — Гадни мръсни кучки. Дори метлата са ми свили. Само да разбера коя го е направила, очите й ще избода.

Разбира се, това са номера на Танка-паразитката. Нямаше никакво съмнение. Но нищо, ще й даде да се разбере. Има да рони горчиви сълзи. А заедно с нея и любовникът й. Искаха да получат квартира на аванта и се хванаха за портиери, пък никаква работа не вършеха. Идваха веднъж на три дни, бръсваха веднъж-дваж с метлата и офейкваха. А участъкът оставаше непочистен. Преди време Ира помоли да го зачислят на нея и да й плащат допълнителна надница, можеше да става и в четири часа, за да се справя и с двата участъка. Все пак би било по-добре, отколкото сега — да карат другите портиери да вършат работата на Танка. Но ако бяха направили така, както предлагаше тя, Танка-паразитката трябваше да бъде уволнена и изгонена от квартирата. Всички бяха съгласни с такова решение освен, разбира се, самата Танка. Любовникът й изпрати няколко свои приятелчета — дебеловрати здравеняци с нагли мутри и бухалки, — които набързо обясниха на портиерското началство как стоят нещата и защо Танка не бива да бъде гонена от квартирата й. Началниците престанаха да се занимават с нея и си затваряха очите за всичко, ама Ира техните притеснения не я засягаха и всеки път, щом срещнеше тая повлекана, й казваше право в лицето онова, което мисли за нея. Ама и Танка, трийсетгодишна фльорца с изпито лице и цялата окичена със златни верижки, не й оставаше длъжна: С една дума, двете бяха на нож. И ето че сега кучката му с кучка й бе задигнала метлата…

След като измете тротоара и изми стълбището на шестнайсететажния блок, Ира дотича вкъщи да вземе душ и да се преоблече. Междувременно реши да телефонира на Стасов.

— Чичо Владик, обажда ви се Ира, здравейте — изрече тя на един дъх, сякаш подетият на разсъмване темп на работа преминаваше и в речта й.

— Привет — отговори Владислав Николаевич. — Как си?

— Добре. Чичо Владик, предлагат ми нов квартирант.

— Руснак ли е?

— Не. Приятел на Шамил.

— Ясно. Можеш ли да дойдеш днес? Ще поговоря с момчетата да проверят какво е положението.

— Ъхъ, след пет часа. Става ли?

— Става. Обади ми се между пет и половина и шест.

— Ще се обадя. Благодаря, чичо Владик.

— Засега няма защо — усмихна се в слушалката Владислав Николаевич.

* * *

Някога Ира Терехина и Стасов бяха съседи. По онова време Стасов беше женен за Маргарита и живееше с нея и дъщеря им Лиля в Соколники. След развода той се върна в едностайното си жилище в Черьомушки. Нещастието в семейство Терехини се случи още в периода, когато живееха в една сграда, и затова, когато преди година Ира внезапно му се обади, Стасов нямаше нужда от дълги обяснения. Беше добре запознат с положението.

Първия път Ира му се обади просто да се посъветва. С други думи, решила е да дава стаи под наем, защото има страшна нужда от пари, но се бои от неприятности. Стасов, който от двайсет години беше на оперативна работа в милицията, се опита да я разубеди и сплаши, като й описа на какви опасности ще се изложи. А е младо, деветнайсетгодишно момиче, живее сама и няма кой да я защити в случай на нужда. Но Ирка се заинати. Не искаше да я учат дали да дава, или да не дава стаи под наем. Искаше само съвет как да се опази точно от тези страхотии.

Стасов каза, че няма как да ги избегне, но все пак й даде някои практични указания, към които да се придържа, за да намали риска. Именно тогава я посъветва да му се обажда предварително, за да се осведоми що за хора са бъдещите й квартиранта. Ира охотно се съгласи и както по-късно се разбра, това беше съвсем ефикасна мярка. Първият желаещ да наеме стая при нея се оказа издирван престъпник. Стасов я заведе на „Петровка“, показа й цял куп албуми със снимките на криминално проявени лица и данните за тях, а след два дни издирваният бе арестуван, и то, разбира се, така, че този факт в ничие съзнание да не бъде свързан с малката портиерка. За втория кандидат Стасов даде съгласието си след нужните проверки, но за всеки случай още веднъж предупреди Ира, че така или иначе това начинание е опасно, и я накара твърдо да му обещае да не взема квартиранта, без да го е уведомила за това.

Сега Владислав не работеше вече в милицията, беше получил разрешително за частен детектив и оглавяваше службата за сигурност на киноконцерна „Сириус“, но имаше приятели на „Петровка“ и в Министерството на вътрешните работи, които на драго сърце му помагаха да проучва всеки бъдещ квартирант на Ира Терехина. А и за тях беше по-добре отрано да се застраховат, отколкото по-късно да търсят убийците на малката хазайка.

* * *

Оказа се, че Екатерина Венедиктовна Анисковец наистина бе имала доста приятелки и познати, но най-лошото беше, че всички те имаха деца и внуци, които съвсем лесно са могли да узнаят за ценните вещи в дома на самотната стара дама. Юрий Коротков се зае заедно със следователя Олшански да уреди експертиза на картините и бижутата, която да установи дали някои от тях не са подменени с копия, а Настя, като по-малко подвижна, трябваше да разпита приятелите и познатите на убитата.

От тези разговори Настя доби доста ясна представа за седемдесет и четири годишната жена и нейния забележителен живот. Не можеше да се каже, че този живот е бил твърде лек и приятен. Преди войната деветнайсетгодишната Катя имала годеник, който през четиридесет и първа година заминал на фронта, а през четиридесет и трета загинал. Първият й съпруг, лекар ортопед на име Швайщайн, бил арестуван по делото за лекарите вредители, а по-късно умрял в килията си вследствие на зверските изтезания. Вторият й съпруг загинал при автомобилна катастрофа. С третия, както вече бе известно, трябвало да се разведе заради страстната му любов с млада хубавица. Екатерина Венедиктовна действително нямаше деца, съседката не беше сбъркала. Причината е бил някакъв сериозен женски проблем със здравето.

Друга жена на мястото на Екатерина Венедиктовна, трагично загубила годеник и двама съпрузи и наказана с бездетност неизвестно за какви грехове, щеше да смята съдбата си за нещастна, а живота — за безсмислен. Но не и самата Екатерина Венедиктовна. Трудно би било да си представиш по-жизнерадостен, весел и дружелюбен човек от нея. Сред хората, с които бе общувала цял живот, имаше писатели и поети, художници и артисти, посещавала бе всички театрални премиери, вернисажи и поетични вечери, а през последните години не беше пропуснала нито едно мероприятие на клуба на театралните ветерани. Макар че никога не бе работила в театъра, много стари артисти, режисьори и театрални художници я смятаха за „своя“, защото именно нея бяха канили някога на генералните си репетиции и именно тя беше седяла по премиерите на първия ред, с насърчителна усмивка, стиснала в ръце огромни букети цветя, които щедро им подаряваше след спускането на завесата. В интервалите между законните си бракове Екатерина Венедиктовна бе изживяла няколко любовни романа с мъже, чиито имена по онова време бяха сред най-известните. Тези връзки бяха завършили различно — в едни случаи тя беше изоставената, в други си тръгвала първа, а в трети влюбените се бяха разделяли по взаимно съгласие, принудени от обстоятелствата, но така или иначе нищо не бе успяло да заличи усмивката от лицето й или да приглуши жизнерадостния й смях. А когато веднъж един уличен крадец бе измъкнал от ръцете й чантата с парите, които току-що беше изтеглила от книжката си за нов телевизор, още щом дотича вкъщи, тя тутакси телефонира на своя приятелка, при което от смях дълго не можа да промълви нито дума.

— Представяш ли си — най-после успя да изрече тя, давейки се от смях, — ограбиха ме. Страхотна история!

Тогава приятелката й реши, че е изпаднала в истерия и плаче. Не можеше по друг начин да възприеме звуците, които чуваше в слушалката и веднага започна да я утешава. Едва след няколко минути съобрази, че Екатерина не плаче, а се смее.

— Нима ти е смешно?! — изуми се тя.

— А какво да направя при това положение, да ревна ли? — отговори тогава Екатерина Венедиктовна. — Знаеш принципа ми: ако нещо може да се направи, трябва да се действа, в противен случай всичко трябва да се приеме като свършен факт. За какво да се тюхкам и да плача! Пък и много пъти съм ти казвала, че си имам ангел хранител. Щом като въпреки това ми откраднаха парите за новия телевизор, значи изобщо не е трябвало да го купувам. Може пък да ми е било писано да попадна на дефектен, който ще вземе да гръмне и да предизвика пожар. Следователно по-добре да нямам тези пари, отколкото да изгори, домът ми и аз с него.

Екатерина Венедиктовна пак така се развесели, когато нейният трети съпруг, Пьотър Василиевич Анисковец, й заяви, че иска да се разведат. И пак така се смя, когато няколко месеца след развода той позвъни на вратата на апартамента й.

— Е, какво, стари котако, нахойка ли се? — ласкаво го питаше тя, докато го гощаваше със специалитета си — супа от гъби и необикновено вкусен пилаф със стафиди и парченца сушени кайсии. — Заслужаваше ли си труда тази история?

Не може да се каже, че Екатерина Венедиктовна фанатично се грижеше за външността си и само киснеше по козметични салони или фитнес центрове. Но винаги се стараеше да изглежда приятно. С безупречно подредена бяла коса и лек грим — туш на ресниците, червило в пастелен тон на устните и малко руж в тъмнотелесен цвят на скулите. С добре поддържани ръце и неизменно с маникюр. Беше съумяла да запази фигурата си и да не напълнее с напредването на възрастта, така че с удоволствие носеше костюми с панталон и блузки с любимия си кремав цвят. Често ходеше на гости у приятелки и никога не пропускаше юбилейни тържества, а напоследък получаваше много покани за подобни случаи: кой навършва седемдесет години, кой — седемдесет и пет, а някои празнуваха и златна сватба. Да не говорим за честванията на петдесетгодишна творческа дейност.

— За мен настъпи най-хубавата възраст — често повтаряше тя. — Всичките ми приятели навлязоха в такъв благодатен период, когато са заобиколени само от празници. Стига само да смогваш да купуваш цветя и подаръци!

Екатерина Венедиктовна бе имала много приятели и познати, но човек трудно можеше да си представи дали е имала и врагове. Защото, ако не е била убита заради картините и диамантите си, трябваше да съществува някаква особена причина, личен мотив за нейното убийство. И най-вероятно този мотив е бил породен от някакъв конфликт в далечното минало.

Днес пред Настя Каменска седеше една от най-близките приятелки на покойната Анисковец и подробно отговаряше на всеки въпрос. Всъщност при подобни разговори Настя си почиваше психически: възрастните хора често страдат от липса на внимание и общуване, така че обикновено са твърде словоохотливи и обстоятелствени дори ако поводът за разговора е трагичен — смъртта на близък човек. Ето защо не се налага да им теглиш думите от устата, напротив, понякога дори е трудно да ги спреш. Но Настя изобщо нямаше намерение да ги прекъсва. У свидетеля възникват асоциации, при които той си спомня и започва да разказва за събития, на пръв поглед нямащи никаква връзка с убийството, но внезапно може да изплува такава подробност, за която дори не би ти хрумнало да попиташ специално. „Най-важното е да изведеш човека пред себе си в неконтролируемия простор на свободния разказ — учеше я някога вторият й баща, който цял живот бе работил в криминалната милиция — и спокойно да чакаш, когато той сам ще се отпусне и ще ти разкаже онова, което е важно за следствието. Ти го слушаш, без да го прекъсваш, съчувствено и заинтересовано кимаш и именно с това създаваш у него илюзията за непринуден разказ, а тази илюзорна свобода така го увлича, че той престава да се контролира какво ще каже.“

Именно Марта Хенриховна Шулц беше приятелката, на която се обадила след ограбването си Екатерина Венедиктовна, заливайки се от смях.

— Кажете ми, Марта Хенриховна, какви бяха отношенията на вашата приятелка с Иван Елизарович Бишов?

— Най-хубави. Двамата се знаеха от деца. Дори известно време Ванечка ме ухажваше, впрочем това беше доста отдавна, нямах още и петдесет години. Знаете ли, той овдовя рано и си търсеше нова другарка в живота.

— А вие? Не отговорихте ли на неговото ухажване?

— Аа, защо — кокетно се усмихна Шулц, — Ванечка беше чаровен мъж. Проблемът бе, че аз не бях свободна. Но макар и да се бях увлякла тогава, аз нямаше да се реша на развод.

— Защо? Малки ли бяха децата ви?

— Моля ви се, какви малки деца може да има човек на четиридесет и седем години?! Не, децата ми бяха вече големи. Но Ванечка е руснак. А ние сме немци. Родителите ми още от малка ми внушиха, че ние не бива да се асимилираме, сключвайки брак с хора, които не са от немски произход. Покойният ми съпруг също беше немец.

— Ами Екатерина Венедиктовна? Бишов не се ли опитваше да я ухажва?

— О, какво говорите, миличка, те бяха минали през този етап още на петнайсет-шестнайсетгодишна възраст. Нали знаете, юношеска Любов. После Катя се сгоди и година-две ходеше с годеника си, докато не започна войната.

— А по-късно как се развиваха отношенията между Екатерина Венедиктовна и Бишов?

— Съвсем гладко. Поддържаха семейно приятелство. Иван харесваше колекцията от картини, която бе събрал Катиният баща и постоянно казваше, че би ги купил, стига Катя да се реши да ги продаде.

— Доколкото ми е известно, Марта Хенриховна, вашата приятелка е завещала всички картини на музея с изключение на няколко, които е продала на Бишов. Вярно ли е това?

— Да, съвсем вярно. Точно така постъпи.

— А защо не е продала на Иван Елизарович Бишов всички картини, щом като той толкова е искал да ги купи? Нали цял живот са били приятели? Защо не е уважила желанието му?

— Катя искаше да живее сред тези картини до края на дните си. Беше свикнала да ги гледа около себе си от дете и не искаше да се разделя с тях преждевременно. Пък и отначало предложи наистина да ги завещае на Иван. Но при тази ситуация той прояви рядко благородство. Не искам, каза, да си мислиш, че с нетърпение те чакам да умреш. Не искам да ти ставам наследник. А още по-малко пък искам да получа тези картини даром. Та тогава се разбраха Катя да му продаде няколко картини, за да си осигури достатъчно средства за живот, а останалите да завещае на музеи.

— Все пак защо завещанието е било изготвено само в полза на музеите? Нима Екатерина Венедиктовна нямаше никакви роднини?

— Имаше, но на тях картини не им трябват. И бяха толкова далечни роднини, че дори не поддържаха връзка.

Изглежда, това бе наистина така. Екатерина Венедиктовна старателно беше пазила всички получени писма, поздравителни картички и телеграми и в продължение на много години сред тях нямаше нито ред от някой роднина. Както Бишов, така и Пьотър Василиевич единодушно твърдяха, че е имала роднини по бащина линия, доста далечни, някъде в Мурманск или Магадан, но никога не са я посещавали. Така че не съществуват никакви основания да бъдат подозирани в користен интерес към колекцията на академик Смагорин.

— Ами ако тези роднини неочаквано се бяха появили, дали Екатерина Венедиктовна щеше да ви го каже? — попита Настя.

— Уверена съм, че щеше да ми каже — твърдо отговори Марта Хенриховна. — Защо да крие това от мен? Със сигурност щеше да ми каже.

— А изобщо би ли могла да има тайни от вас?

— О, миличка — въздъхна старата жена, — трябваше да познавате Катя. Тя беше весел и открит човек, но не и клюкарка. В никакъв случай. Ако искаше да скрие нещо, смея да ви уверя, че жива душа не го научаваше. Тя умееше да мълчи и да си държи езика зад зъбите като никой друг. С нея можеш да споделиш всякаква тайна и да бъдеш абсолютно сигурна, че всичко ще си остане само помежду ви. Катя никога и никого не е подвеждала. Или, както е прието да се казва сега, „предавала“. Кой знае колко съкровени тайни е отнесла със себе си в гроба…

Марта Хенриховна изхлипа и притисна кърпичката до очите си. За първи път през целия им продължителен разговор тя си позволи да прояви слабост и за кой ли път през последните дни Настя си помисли, че много от младите напразно подценяват възрастните хора. А те са много по-умни, отколкото обикновено ги смятат и говорят за тях онези, които нямат още четиридесет години, а и са много по-хитри и силни духом. А що се отнася до отнесените в гроба съкровени тайни, това вече е твърде интересно. Дали не се крие именно в тях тайната причина за нейната трагична и жестока смърт?

Настя погледна часовника си — шест и половина. Горката Марта Хенриховна седи тук повече от четири часа. Как може толкова време да е тормозила тази стара и не съвсем здрава жена?

— Благодаря ви, Марта Хенриховна, с ваша помощ вече добих по-пълна представа за приятелката ви — топло каза Настя.

— Мога ли да ви предложа чай или кафе?

— С удоволствие бих приела — оживи се възрастната дама. — Но ще ви бъда много задължена, ако ми кажете къде е тук дамската тоалетна.

Настя се усмихна виновно. Беше си направо свинщина от нейна страна да се отнесе така със своята свидетелка. Трябваше да се сети по-рано и да не чака, докато тя изгуби търпение. Шулц излезе от кабинета и се запъти към тоалетната, а в същия миг вътрешният телефон на бюрото на Настя иззвъня.

— Настася Павловна, заета ли си? — чу се гласът на Стасов.

— Не съм. А ти да не си някъде в сградата?

— Ъхъ, мотая се тука по коридорите. Може ли да се отбия за секунда при тебе?

— Идвай. Само че без да вършиш глупости, имам свидетел.

— Обиждаш ме — изпръхтя Стасов. — Любовта не може да е глупава. Може да е само неудобна. Това е, тичам.

Вероятно той наистина бе тичал, а може и да беше се обадил от някой съседен кабинет, но във всеки случай се появи буквално след няколко секунди. Заедно с него влезе дребно слабичко момиче с уморено и пъпчиво лице. До него двуметровият зеленоок хубавец. Стасов изглеждаше още по-висок, широкоплещест и красив.

— Не можех да мина покрай тебе и да не ти изкажа горещите си чувства — заяви през смях Стасов още от вратата. — Запознай се, това е Ирочка, моя бивша съседка и настояща подопечна. Разказвал съм ти за нея.

— Да-да, спомням си — кимна Настя. — Приятно ми е да се запознаем.

Девойката измърмори нещо неразбрано в отговор, при което дори не се усмихна.

— Проучвахме личността на някой си Иляс — продължи Стасов, сякаш незабелязан това. — Иска да наеме стая при Ира.

— И какво? Да не излезе, че е издирван бандит и убиец? — пошегува се Настя.

— Слава богу, не. Довел го е сегашният квартирант, за когото вече всичко ни е известно, така че не беше трудно да установим и що за личност е Иляс. Разбира се, и той е от дебеловратите дръвници, занимава се с „куфарна търговия“, продава турски и италиански стоки, но засега е чист. От никого не се крие, няма сериозни провинения освен някои дребни мошеничества…

В този миг се върна Марта Хенриховна и с любопитство огледа странната двойка. Удобно настанилият се на стола си Стасов моментално скочи на крака при появата на възрастната жена, с което предизвика благосклонната й усмивка, а Ира изобщо не реагира при нейното влизане, дори не кимна в отговор на учтивото „добър вечер“, произнесено с изискан светски тон.

— Кой ще пие чай и кой — кафе? — гостоприемно попита Настя, докато включваше електрическия чайник и вадеше от бюрото си чаши, кафе, чай и захар. — За вас, Марта Хенриховна?

— Чай, ако обичате.

— И на мене чай — обади се Стасов. — А на тебе, Ириша?

— Нищо не ща — измънка намръщено девойката.

Владислав изпи чая си на три големи глътки и решително стана.

— Е, Настася Павловна, ние ще тръгваме. Благодаря ти за чая, радвам се, че се видяхме. И не изчезвай, обаждай се.

— И ти не изчезвай — усмихнато му отговори Настя.

Марта Хенриховна замислено изпрати с поглед Стасов и неговата спътница.

— Какво странно момиче — каза тя, когато вратата след тях се затвори.

— Защо да е странно?

— Съвършено невъзпитано. И гледа някак дивашки. Като подгонен звяр. Струва ми се, че вие наричате такива „трудни деца“, нали?

Настя можеше само да кимне и да не продължи темата. Но беше благодарна на Марта Хенриховна за изчерпателния и твърде откровен разказ за убитата Анисковец и й се искаше да направи нещо приятно за своята събеседничка, пък и очевидно това нямаше да е последният им разговор. А при това положение какво по-приятно би могло да има от един разказ с привкус на клюка, който по-късно Марта Хенриховна би могла да преразказва на познатите си, обосновавайки се, че е чула тази история „направо на „Петровка“, и то в „съвсем конфиденциален разговор“. Най-голяма радост за възрастните хора е да си поприказват с някого, а най-големият успех — да намират нови теми.

— Какво говорите, Марта Хенриховна, Ира отдавна вече е излязла от тази възраст, тя е на двайсет години. Просто изглежда така, защото животът й е много тежък. Донякъде сте права, че е невъзпитана и дива, но едва ли би трябвало да я съдим за това. Ако искате, ще ви разкажа нейната история. Страшна трагедия.

Естествено, че Шулц искаше. И още как!

— Вероятно помните, че преди шест години всички вестници писаха за едно ужасно произшествие. Една жена изхвърли през прозореца на деветия етаж трите си деца, след което скочи и тя самата, а най-голямата й дъщеря успя да избяга и да се скрие у съседите.

— Да-да — оживено кимна Марта Хенриховна, — четох за това.

— Именно Ира е тази най-голяма дъщеря.

— Не думайте! — плесна с ръце Шулц. — Какъв ужас!

— Ще ви разкажа онова, което може би не ви е известно — с тайнствен глас продължи Настя. — Всички останаха живи: двете момичета, момченцето и майката. Но, разбира се, пълни инвалиди. На другия ден след случилото се бащата почина от инфаркт. Не можа да го понесе. И на четиринайсет години Ира остана съвсем сама в живота. Разбирате ли? Съвсем сама. И е принудена да работи всякаква и много тежка работа, за да издържа себе си и четиримата инвалиди. Всъщност те не живеят при нея, децата са в болница, а майката — в инвалиден дом, но имат постоянна нужда от лекарства, по-здравословна храна и облекло. Така че, струва ми се, ние с вас можем да не обръщаме внимание на това, че Ира забравя да каже „благодаря“ и „моля“ и изобщо се държи неучтиво.

— Горкото момиче — въздъхна Шулц. — Каква страшна съдба. Боже мой, каква съдба.

Една народна мъдрост гласи, че Господ обича търпеливите. И още, народът казва, че който умее да чака, получава най-много. Всъщност Настя Каменска нямаше защо да си губи времето и да пие чай със седемдесетгодишната прекалено словоохотлива свидетелка. Беше затрупана с текуща работа, трябваше да проведе няколко спешни телефонни разговора, но въпреки това бе решила, че трябва да прояви търпение с Марта Шулц, за да остави у нея приятно впечатление за служителите в криминалната милиция. И беше стократно възнаградена. Защото по някое време Марта Хенриховна се позамисли, след което внезапно произнесе:

— Знаете ли, струва ми се, че Катя е познавала майката на това момиче.

— И защо смятате така?

— Сега се сетих, че за тази ужасна трагедия наистина писаха всички вестници, дори съобщиха по телевизията. Катя не четеше вестници и не се абонираше, но един ден, когато ми дойде на гости, случайно прочете бележката в хрониката и каза „Горката. Знаех си, че тази история няма да има хубав край…“

— И какво още каза тя? — попита Настя с внезапно пресъхнали устни.

— Нищо повече. Вероятно това е била една от съкровените тайни, които е пазела Катя.

След като изпрати Марта Хенриховна до изхода, Настя тръгна по стълбите нагоре към кабинета си на петия етаж. Неведоми са пътищата твои, детективски късмет! Ами ако Стасов не се беше отбил при нея? Ако си беше тръгнал веднага, без да се срещне с Марта Шулц? Ако Ира Терехина беше нормално възпитана и на Марта не й беше хрумнало да обсъжда държанието й? Шансът бе балансирал на една тънка летва с риск всеки миг да се сгромоляса в бездната и да изчезне завинаги, но все пак бе успял да запази равновесие и благополучно стигна до целта си.

Загрузка...