Пет седмици в балон

Тринадесета глава

Нощта бе спокойна. Но в събота сутринта, като се събуди, Кенеди се оплака от умора и тръпки. Времето се променяше. Небето, покрито с гъсти облаци, сякаш се готвеше за нов потоп. Тъжна страна е Зунгомеро, където вали непрестанно, освен може би петнадесетина дни през месец януари. Пороен дъжд скоро се изля над пътешествениците. Пътищата под тях, прорязани от „нулахи“, нещо като кратковременни потоци, ставаха непроходими, а те и без това бяха препречени с трънливи храсталаци и гигантски лиани. Ясно се чувствуваха изпаренията на сероводород, за които бе говорил капитан Бъртон.

— Според него — забеляза докторът, — а той има право, сякаш зад всеки храсталак е скрит труп.

— Отвратителна страна — заяви Джо — и ми се струва, че господин Кенеди не се чувствува много добре, защото пренощува тук.

— Наистина — съгласи се ловецът, — доста силно ме тресе.

— Нищо чудно, драги ми Дик. Намираме се в една от най-нездравословните области на Африка. Но няма да останем дълго тук. На път!

С едно ловко движение Джо откачи котвата и се изкачи по стълбата в коша. Докторът запали бързо горелката и „Виктория“ продължи своя полет, носена от доста силен вятър.

Няколко колиби едва се съзираха сред заразната мъгла. Местността се изменяше. В Африка често се случва някоя нездравословна и малка местност да граничи с напълно здравословни области. Личеше, че Кенеди страда — треската изтощаваше здравата му природа.

— Не му е времето да се разболявам — каза той, като се зави с одеялото, и си легна под палатката.

— Потърпи малко, драги Дик — отвърна му доктор Фергюсън, — и бързо ще оздравееш.

— Ще оздравея! Наистина ли! Самуел, ако имаш в походната си аптечка някое лекарство, което да ме изправи на крака, дай ми го веднага. Ще го глътна със затворени очи.

— Имам нещо по-добро, драги Дик, и ще ти дам едно лекарство против треска, което няма да струва нищо.

— Как така?

— Така. Ще се изкача чисто и просто над тези облаци, които ни заливат с дъжд, и ще се отдалеча от заразната атмосфера. Трябват ми само десет минути, да се разшири водородът.

Преди да изминат десет минути, пътешествениците се бяха издигнали над влажната зона.

— Потърпи още малко, Дик, и ще почувствуваш въздействието на чистия въздух и на слънцето.

— Това се казва лекарство — обади се Джо. — Истинско чудо!

— Не. То е съвсем обикновено нещо.

— О! Не се съмнявам, че е обикновено.

— Изкарвам Дик на чист въздух, както правят всеки ден в Европа — в Мартиника пък бих го изкачил на Питон35, за да го спася от жълтата треска.

— Гледай ти! Та този балон е истински рай — обади се Кенеди, който се чувствуваше вече по-добре.

— Дали е рай, не зная, но натам ни води — отвърна сериозно Джо.

Любопитна гледка представляваха грамадните облаци, струпани в тоя миг под коша. Те се кълбяха един върху друг и се сливаха в чуден блясък, като отразяваха слънчевите лъчи. „Виктория“ се издигна на четири хиляди стъпки височина. Термометърът показваше известно спадане на температурата. Земята не се виждаше вече. На около петдесет мили на запад планината Рубехо извисяваше блестящия си връх. С нея завършваше областта Угого на 36°2’ дължина. Вятърът духаше със скорост двадесет мили в час, но пътешествениците не чувствуваха никак бързината. Не усещаха никакво сътресение, не забелязваха дори, че се движат.

След три часа предсказанието на доктора се сбъдна. Кенеди не чувствуваше вече никакви тръпки и закуси с апетит.

— Ето какво замества всякакъв хинин — заяви той доволен.

— Така е — съгласи се Джо, — тук ще се оттегля на старини.

Към десет часа сутринта времето се проясни. Облаците се разкъсаха. Земята пак се появи. „Виктория“ се приближи неусетно към нея. Фергюсън търсеше някое течение, което да го отнесе по на североизток, и срещна такова течение на шестстотин стъпки височина. Местността ставаше хълмиста, дори планиниста. Областта Зунгомеро изчезваше на изток заедно с последните кокосови палми, които виреят на тая ширина.

Скоро се очерта по-определено хребетът на една планина. Тук-там се издигаха няколко върхове. Трябваше всеки миг да се следят внимателно острите конуси, които сякаш изскачаха ненадейно.

— Попаднахме на скали — забеляза Кенеди.

— Бъди спокоен, Дик, няма да се блъснем в тях.

— И все пак това е хубав начин да се пътешествува! — обади се Джо.

И наистина докторът управляваше балона си с удивително умение.

Към единадесет часа прелетяха басейна Именже. Пръснатите по хълмовете племена напразно заплашваха „Виктория“ с оръжието си. Най-после стигнаха последните възвишения преди Рубехо. Те са третата и най-висока планинска верига в Усагара.

— Внимание! — рече доктор Фергюсън. — Наближаваме Рубехо, което на местния език значи „Преход на ветровете“. Ще направим добре, ако прелетим на известна височина над островърхия й гребен. Ако картата ми е точна, ще се издигнем на повече от пет хиляди стъпки височина.

— Често ли ще имаме случай да се издигаме толкова високо?

— Рядко. Африканските планини изглежда са по-ниски от планинските върхове в Европа и в Азия. Във всеки случай „Виктория“ лесно ще прелети над тях.

Скоро газът се разшири под влиянието на топлината и балонът се издигна твърде забележимо нагоре. Разширението на водорода не представляваше всъщност никаква опасност, тъй като грамадният аеростат бе напълнен само до три четвърти. Като спадна с около осем пръста, барометърът показа шест хиляди стъпки височина.

На шест хиляди стъпки въздухът е чувствително по-рядък. Звукът се предава трудно и гласовете се чуват по-слабо. Предметите се виждат смътно. Погледът вече долавя само големи, доста неопределени очертания. Хората, животните, стават напълно невидими. Пътищата стават нишки, а езерата блата.

Докторът и неговите спътници не бяха на себе си. Едно въздушно течение с голяма скорост ги влечеше отвъд безплодните планини — погледът се спираше с почуда върху техните върхове, покрити с дебел сняг. Сгърченият им вид говореше за работата на водата в първите дни от сътворението на света. Слънцето блестеше на зенита и лъчите му падаха отвесно над пустинните върхове. Докторът начерта точно тия планини, които се състоят от четири различни дяла, наредени почти в права линия — северният е най-дълъг.

Скоро „Виктория“ се спусна отвъд Рубехо, като летеше покрай горист склон, осеян с тъмнозелени дървета. Заредиха се хребети и урви в някаква пустош, преди да стигнат страната Угого. По-долу се разстилаха жълти долини, пресъхнали, попукани, осеяни тук-таме с богати на сол растения и бодливи храсталаци.

Няколко сечища, които по-нататък се превръщаха в гори, красяха хоризонта. Докторът се приближи към земята, хвърлиха котвите и едната скоро се закачи в клоните на грамадна сикомора.

Джо се спусна бързо на дървото и закрепи внимателно котвата. Докторът не угаси горелката, та аеростатът да запази известна подемна сила, която да го държи във въздуха. Вятърът бе стихнал почти внезапно.

— А сега — каза Фергюсън — вземи две пушки, приятелю Дик, едната за тебе, другата за Джо, и се постарайте и двамата да донесете няколко вкусни къса от антилопа. Те ще ни бъдат обеда.

— На лов! — извика Кенеди.

Той се прехвърли през коша и слезе. Джо се беше спуснал по клоните на земята и чакаше, като разкършваше ръцете и краката си. Облекчен от товара на своите спътници, докторът угаси напълно горелката.

— Да не литнете, господарю! — извика Джо.

— Бъди спокоен, момчето ми, държа се здраво. Ще подредя бележките си. Добър лов и бъдете предпазливи. Прочее, аз ще наблюдавам от поста си местността и при най-малката опасност ще стрелям с карабината. Това ще бъде сигналът за сбор.

— Добре — съгласи се ловецът.