Пет седмици в балон

Двадесет и първа глава

Нощта беше много тъмна. Докторът не можа да разгледа местността. Закачили се бяха за едно много високо дърво, чиито смътни очертания едва се различаваха в мрака. Както беше свикнал, той пое дежурството от девет часа, а в полунощ Дик дойде да го замести.

— Наблюдавай добре, Дик! Наблюдавай много внимателно.

— Да не се е случило нещо?

— Не! Но ми се стори, че долових неясен шум под нас. Не зная добре къде ни отнесе вятърът. Повечко предпазливост няма да ни навреди.

— Може да си чул виковете на някои диви животни.

— Не! Стори ми се нещо съвсем друго. Във всеки случай при най-малката тревога веднага ни събуди.

— Бъди спокоен.

След като се ослуша внимателно за последен път и като не чу нищо, докторът се хвърли върху одеялото си и скоро заспа.

Небето беше покрито с гъсти облаци, но не подухваше никакъв ветрец. „Виктория“ се държеше само на една котва и не помръдваше.

Кенеди, опрял лакът на коша, така че да наблюдава запалената горелка, се вглеждаше в мрачния покой. Той се взираше в хоризонта н както се случва, когато човек е неспокоен и напрегнат, погледът му сякаш долавяше понякога смътни светлинки. В един миг дори му се стори, че вижда ясно една на двеста стъпки от него, но тя беше някакъв отблясък и след нея не видя повече нищо.

Това беше навярно една от ония светлинки, които погледът съзира в дълбокия мрак.

Кенеди се успокои и потъна отново в безволно съзерцание, когато остро свиркане преряза въздуха.

Вик на животно ли беше, или на нощна птица? Или пък свирнаха човешки устни?

Кенеди знаеше цялата сериозност на положението и бе готов да събуди другарите си. Но си каза, че във всеки случай хората или животните се намираха доста далеч. И той провери оръжието си и с нощния си далекоглед впи отново поглед в простора.

Скоро му се стори, че вижда под себе си неясни сенки, които се промъкваха към дървото. При един лунен лъч, който се плъзна като светкавица между два облака, той ясно различи някакви същества, които се движеха в мрака. Мина му през ума случката с павианите. Сложи ръка върху рамото на доктора. Той веднага се събуди.

— Тихо — пошепна Кенеди, — да говорим тихо.

— Да не се е случило нещо?

— Да. Да събудим Джо.

Когато Джо стана, ловецът разказа веднага какво беше видял.

— Пак ли тия проклети маймуни? — обади се Джо.

— Възможно е. Но трябва да вземем мерки.

— Аз и Джо — предложи Кенеди — ще се спуснем по дървото.

— А през това време — добави веднага докторът — аз ще взема всички мерки да можем да отлетим бързо.

— Разбрано.

— Да слизаме — рече Джо.

— Стреляйте само в краен случай — каза докторът. — Излишно е да издаваме присъствието си в тоя край.

Дик и Джо кимнаха в знак на съгласие. Те се спуснаха безшумно към дървото и се наместиха върху един чатал от здрави клони, за който се беше закачила котвата.

Няколко минути те се вслушваха безмълвни и неподвижни в листака. Чу се някакво шумолене по кората и Джо сграбчи ръката на шотландеца.

— Чувате ли?

— Да, приближава се.

— Ако е змия? Свиркането, което сте чули…

— Не! В него имаше нещо човешко.

— Предпочитам диваците — каза си Джо. — Влечуги по̀ са ми противни.

— Шумът се увеличава — обади се след малко Кенеди.

— Да! Някой се качва, катери се.

— Следи от тая страна, аз ще наблюдавам от другата.

— Добре.

И двамата се намираха сам-сами на върха на един здрав клон, израснал прав сред гората, която се нарича баобаб. Мракът, по-дълбок сред гъстия листак, беше непрогледен. Но Джо се наведе към ухото на Кенеди, посочи му долния край на дървото и каза:

— Негри.

Няколко тихо разменени думи стигнаха чак до двамата пътешественици.

Джо опря пушката си на рамо.

— Чакай — каза Кенеди.

Диваци наистина се бяха покатерили на баобаба. Те изникваха от всички страни, плъзгаха се по клоните като влечуги, катереха се бавно, но сигурно. Издаваше ги дъхът на телата им, намазани със зловонни масла. Скоро две глави изникнаха пред погледите на Кенеди и Джо наравно с клона, на който седяха.

— Внимавай — каза Кенеди, — огън!

Двоен изстрел тресна като мълния и замря сред стенания. В миг цялата паплач изчезна.

Но сред воя се разнесе странен, неочакван, невероятен вик! Човешки глас ясно произнесе на френски следните думи:

— Помощ! Помощ!

Смаяни, Кенеди и Джо бързо се прибраха в коша.

— Чухте ли? — попита ги докторът.

— Разбира се! Тоя необикновен вик: „Помощ! Помощ!“

— Французин в ръцете на тия варвари!

— Някой пътешественик!

— Или мисионер!

— Горкият! — извика ловецът. — Те го изтезават, мъчат го!

Докторът напразно се мъчеше да прикрие вълнението си.

— Няма никакво съмнение — промълви той. — Някой нещастен французин е попаднал в ръцете на тия диваци. Но ние няма да си тръгнем, без да сме направили всичко възможно да го спасим. При нашите изстрели той е видял, че му идва неочаквана помощ, намеса на провидението. Ние няма да го излъжем в последната му надежда. Не сте ли на същото мнение?

— На същото мнение сме, Самуел, и сме готови да ти се подчиним.

— Да обмислим какво да правим, а още призори да се опитаме да го отвлечем.

— Но как ще прогоним тия жалки негри? — попита Кенеди.

— По начина, по който офейкаха, ми е ясно, че те не познават огнестрелното оръжие — заяви докторът. — Тъй че ние ще трябва да използуваме техния страх. Но ще почакаме да се съмне, за да действуваме, и ще изработим своя спасителен план според разположението на местността.

— Тоя клет нещастник навярно е наблизо — обади се Джо,-защото…

— Помощ? Помощ! — повтори по-слабо гласът.

— Варвари! — извика разтреперан Джо. — Ами ако го убият тая нощ?

— Чуваш ли, Самуел — подзе Кенеди, като сграбчи доктора за ръката, — ако го убият тая нощ?

— Не ми се вярва, приятели мои. Тия диви племена избиват пленниците си през деня. Трябва им слънце!

— Да използувам ли тъмнината, за да се промъкна до тоя нещастник? — попита шотландецът.

— Аз ще дойда с вас, господин Дик!

— Стойте, приятели! Стойте! Това решение ви прави чест, вие сте великодушни и храбри, но ще изложите на опасност всички нас и ще навредите още повече на този, когото искаме да спасим.

— Защо? — попита Кенеди. — Диваците се изплашиха и се пръснаха! Те няма да се върнат.

— Дик, моля те, послушай ме. Мисля за общото благо. Ако случайно те заловят, всичко ще пропадне!

— Но този нещастник чака, надява се! Никой не му се обажда! Никой не му отива на помощ! Той навярно си мисли, че така му се е сторило, че нищо не е чул!…

— Можем да го обнадеждим — каза доктор Фергюсън. И прав сред мрака той сви ръцете си като тръба и извика силно на езика на чужденеца:

— Който и да сте, имайте доверие! Трима приятели бдят над вас!

Страшен вой му отговори и заглуши навярно гласа на пленника.

— Колят го! Ще го заколят! — извика Кенеди. — Нашата намеса само ускори часа на неговата смърт! Трябва да действуваме!

— Но как, Дик? Какво смяташ да правиш в тоя мрак?

— О! Ако беше светло! — викна Джо.

— Какво ако беше светло? — запита някак особено докторът,

— Много просто, Самуел — отвърна ловецът. — Щях да сляза на земята и да прогоня тая паплач с изстрели.

— А ти, Джо? — попита Фергюсън.

— Аз, господарю, щях да действувам по-предпазливо, щях да обадя на пленника в коя посока да бяга.

— И как щеше да му обадиш това?

— Със стрелата, която улових, като летяхме — щях да вържа за нея една бележка или чисто и просто щях да му извикам високо — нали тия негри не разбират нашия език.

— Плановете ви са неосъществими, приятели мои. Най-голямата трудност за тоя нещастник ще бъде да избяга, дори ако допуснем, че ще успее да излъже бдителността на своите палачи. А ти, драги ми Дик, с много смелост и като използуваш страха, който ще всеят нашите огнестрелни оръжия, може би ще успееш. Но ако се провалиш, си загубен и ще трябва да спасяваме двама души вместо един. Не? Всички вероятности за успех трябва да бъдат на наша страна и да действуваме другояче.

— Но да действуваме веднага — възрази ловецът.

— Може би! — отвърна Самуел, като наблегна на тая дума.

— Ах, господарю, да не сте в състояние да разпръснете мрака?

— Кой знае, Джо?

— Ако направите такова нещо, ще ви провъзглася за първия учен в света.

Докторът помълча известно време — той размишляваше. Двамата му спътници го гледаха развълнувани. Те бяха крайно възбудени от това особено положение. Фергюсън скоро взе думата:

— Ето моя план — започна той. — Остават ни двеста ливри баласт, тъй като торбите, които взехме, още не са пипнати. Предполагам, че този пленник, човек явно изтощен от страданията, тежи колкото един от нас. Ще ни останат още около шестдесет ливри, които ще хвърлим, за да се издигнем по-бързо.

— Какво смяташ да правиш? — попита Кенеди.

— Ето, Дик, ти разбираш добре, че ако се добера до пленника и ако хвърля количество баласт, равно на неговото тегло, няма да променя с нищо равновесието на балона. Но тогава, ако искам да се издигна по-бързо далеч от това племе негри, трябва да употребя по-силни средства от горелката, Уверен съм, че като хвърля излишния баласт, когато потрябва, ще се издигна много бързо.

— Това е ясно.

— Да, но има едно неудобство. За да се спусна после, ще трябва да загубя количество газ, съразмерно на излишния баласт, който съм хвърлил. А газът е ценно нещо. Но не може да се съжалява за загубата му, когато става дума за спасяването на един човек.

— Имаш право, Самуел, ние трябва да пожертвуваме всичко, за да го спасим!

— Да действуваме тогава! Наредете торбите на борда на коша така, че да можем да ги изхвърлим изведнъж.

— А тъмнината?

— Тя ще скрива нашите приготовления и ще се разпръсне чак когато те бъдат привършени. Погрижете се всички оръжия да ни бъдат под ръка. Може да се наложи да стреляме. Карабината има един изстрел, двете пушки — четири, двата револвера — дванадесет, всичко седемнадесет изстрела, които могат да бъдат дадени за четвърт минута. Но може да няма нужда да стреляме. Готови ли сте?

— Готови сме — отвърна Джо.

Торбите бяха наредени, оръжието беше готово.

— Добре — каза докторът. — Отваряйте си добре очите. Джо ще трябва да хвърли баласта, а Дик да отвлече пленника. Но няма да правите нищо, преди да съм дал нареждане. Джо, иди откачи първо котвата и се върни бързо в коша.

Джо се спусна по въжето и след малко се върна обратно. Освободена, „Виктория“ плаваше във въздуха почти неподвижна.

През това време докторът се увери, че в смесителния сандък има достатъчно количество газ, за да поддържа, ако се наложи, горелката, без да има нужда да се прибягва известно време до бунзеновата батерия. Извади два напълно изолирани проводника, които служеха за разлагане на водата. После порови в пътната си чанта и извади оттам два изострени въглена, които постави на края на всеки проводник.

Двамата му приятели го гледаха, без да разбират, но мълчаха. Когато докторът привърши работата си, застана прав сред коша. Той взе във всяка ръка по един проводник и приближи върховете им.

Изведнъж силна, ослепителна светлина блесна ярко между двата въглена. Грамаден сноп електрическа светлина просто разкъсваше нощния мрак.

— О! Господарю! — възкликна Джо.

— Нито дума — пошепна докторът.