Пет седмици в балон

Тридесет и втора глава

След като стигна езерото Чад, „Виктория“ срещна течение, което извиваше по̀ на запад. Няколко облака правеха по-умерена дневната горещина. Чувствуваше се прочее известна прохлада над необятната водна шир. Но към един часа балонът пресече косо част от езерото и отново полетя над сушата на седем-осем мили височина.

Докторът, малко ядосан, в началото от посоката, не помисли вече да се оплаква, когато съгледа града Кука, прочутата столица на Борну. Той я зърна само за миг, оградена със стени от бяла глина. Няколко доста груби джамии се издигаха внушително над множеството зарове, на които приличат арабските къщи. В дворовете и по площадите растяха палми и каучукови дървета, увенчани със свод от листа, широк повече от сто стъпки. Джо забеляза, че тия грамадни слънчобрани съответствуваха на силата на слънчевите лъчи и направи няколко много любезни заключения за провидението.

Кука се състои всъщност от два различни града, разделени от дендал — широк булевард от триста разтега, задръстен в тоя миг от конници и пешеходци. От едната страна се разстила богатият град с високите си и просторни къщи, а от другата се гуши бедният град, жалка купчина от схлупени островърхи колиби, където живее в неволя бедно население, тъй като Кука не е нито търговски, нито промишлен град.

Кенеди намери, че със своите две напълно различни части той прилича донякъде на Единбург, но на Единбург, разположен в равнина.

Пътешествениците хвърлиха само бегъл поглед върху града, защото въздушните течения в тоя край са променливи и противен вятър ги грабна изведнъж и ги върна на четиридесет мили над Чад.

Тогава се разгърна нова гледка. Те можеха да преброят множеството острови на езерото, населени с бидиомахи, много страшни кръвожадни пирати, чиято близост е също така опасна като близостта на туарегите в Сахара. Тия диваци се готвеха да посрещнат смело „Виктория“ с камъни и стрели, но тя премина бързо над островите, сякаш прелиташе над тях като гигантски бръмбар.

В това време Джо се взираше в хоризонта и като се обърна към Кенеди, му каза:

— Вие мечтаете само за лов, господин Дик. Ей богу, ето работа тъкмо за вас!

— Какво има, Джо?

— И този път господарят ми няма да ви забрани да стреляте.

— Но какво има?

— Виждате ли там онова ято големи птици, които летят към нас?

— Птици ли? — извика докторът и грабна далекогледа.

— Виждам ги — заяви Кенеди. — Те са най-малко дванадесет.

— Четиринадесет, ако нямате нищо против — поправи го Джо.

— Дай боже да са много вредни, та милозливият Самуел да няма нищо против!

— Аз нямам какво да кажа — отвърна Фергюсън, — но бих предпочел да видя тия птици далеч от нас!

— Да не се боите от тях? — попита Джо.

— Те са брадати орли, Джо, и то от най-едрите. Ако ни нападнат…

— Какво от това! Ще се браним, Самуел! Имаме цял арсенал, за да ги посрещнем! Не мисля, че тия птици са толкова страшни!

— Кой знае! — отвърна докторът.

След десет минути ятото се беше приближило на един пушечен изстрел. Въздухът ехтеше от хрипкавите крясъци на тия четиринадесет птици. Те летяха към „Виктория“ повече разярени, а не уплашени от нейното присъствие.

— Как крещят — обади се Джо. — Каква врява! Навярно не им харесва, че сме навлезли в техните владения и че си позволяваме да летим като тях?

— Истината е, че изглеждат много страшни — забеляза ловецът — и щяха да бъдат много опасни, ако бяха въоръжени с карабина Пърдей Мур!

— Нямат нужда от карабини — заяви Фергюсън, който почваше да се замисля.

Орлите летяха, като описваха грамадни кръгове, и обръчът им се стесняваше все повече и повече около „Виктория“. Те пресичаха небето с шеметна бързина, като се спускаха понякога със скоростта на снаряд и изведнъж пречупваха своя полет с внезапен и смел завой. Разтревожен, докторът реши да литне високо, за да избегне опасната им близост. Той разшири водорода и балонът бързо се издигна. Но орлите се издигнаха заедно с него, тъй като нямаха намерение да го изоставят.

— Изглежда, че искат да ни нападнат — каза ловецът, като напълни карабината си.

И наистина птиците се приближаваха и някои от тях долитаха само на петдесет стъпки от балона, сякаш не искаха и да знаят за карабината на Кенеди.

— Страшно ми се иска да стрелям в тях — каза той.

— Не, Дик, недей! Да не ги дразним без причина! Това значи да ги предизвикаме да ни нападнат.

— Но аз ще се справя лесно с тях.

— Лъжеш се, Дик.

— Имаме по един патрон за всяка от тях.

— А ако се хвърлят върху горната част на балона как ще ги улучиш? Представи си, че се намираш пред лъвове на суша или пред акули сред океана! Положението е също така опасно за въздухоплавателите.

— Сериозно ли говориш, Самуел?

— Много сериозно, Дик.

— Да почакаме тогава.

— Почакай. Бъди готов, в случай че ни нападнат, но не стреляй без мое нареждане.

Птиците се трупаха на близко разстояние. Ясно се виждаха голите им шии, издути от крясъците, хрущялните им гребени с лилави брадавици, настръхнали от ярост. Те бяха от най-едрите. Дълги бяха повече от три стъпки. Отвътре белите им криле, блестяха на слънцето. Сякаш бяха крилати акули, на каквито страшно много приличаха.

— Те ни гонят — каза докторът, като ги видя, че се издигат заедно с балона — и можем да се издигаме, колкото си искаме, те могат да излетят по-високо от нас!

— Какво да правим тогава? — попита Кенеди.

Докторът не отговори.

— Слушай, Самуел — продължи ловецът, — тия птици са четиринадесет. Ние имаме на разположение седемнадесет изстрела, като стреляме с всичкото си оръжие. Няма ли начин да ги унищожим или да ги прогоним? Аз се наемам с няколко от тях.

— Не се съмнявам в твоето умение, Дик. Предварително смятам за мъртви тия, които минат пред карабината ти. Но ти повтарям, ако нападнат горната част на балона, няма да можеш вече да ги виждаш. Те ще пробият ризата, която ни държи във въздуха, а ние сме на три хиляди стъпки височина!

В същия миг една от най-свирепите птици се нахвърли право върху „Виктория“, разтворила клюн и нокти, готова да хапе, да разкъсва.

— Огън! Огън! — извика докторът.

Едва довърши, и смъртно ударената птица се завъртя във въздуха и полетя надолу. Кенеди грабна едната двуцевна пушка. Джо се прицелваше с другата.

Уплашени от изстрела, орлите се пръснаха за миг. Но връхлетяха почти веднага, страшно разярени. С първия куршум Кенеди откъсна шията на най-близкия; Джо пречупи крилото на другия.

— Остават само единадесет — рече той.

Но тогава птиците промениха тактиката си и всички заедно литнаха над „Виктория“. Кенеди погледна Фергюсън.

Въпреки своята сила и хладнокръвието си той побледня — последва страшно мълчание. После се чу остър шум, както кога цепят коприна, и кошът се олюля под краката на тримата пътешественици.

— Загубени сме! — извика Фергюсън, като погледна барометъра, който бързо се покачваше. После добави: — Баласта! Хвърляйте баласта!

В няколко секунди всичкият кварц бе изхвърлен.

— Продължаваме да падаме! Излейте сандъците с вода!… Джо! Чуваш ли?… Ще паднем в езерото!

Джо се подчини. Докторът се наведе. Езерото сякаш прииждаше към него като прилив. Предметите бързо растяха. Кошът не беше и на двеста стъпки над Чад.

— Храната! Храната! — извика докторът.

И сандъкът с храна бе изхвърлен навън. Падането стана по-бавно, но нещастниците продължаваха да падат!

— Хвърляйте! Хвърляйте още! — извика за последен път докторът.

— Няма вече нищо — каза Кенеди.

— Има! — отвърна кратко Джо, като се прекръсти бързо. И скочи от коша.

— Джо! Джо! — извика ужасен докторът.

Но Джо не можеше вече да го чуе. Облекчена, „Виктория“ полетя нагоре, издигна се на хиляда стъпки във въздуха, а вятърът нахлу в разкъсаната риза и я понесе към северните брегове на езерото…

— Загина! — махна отчаяно ловецът.

— Загина, за да ни спаси! — отвърна Фергюсън.

И от очите на двамата смели мъже се търкулнаха две едри сълзи. Наведоха се, за да открият някаква следа от клетия Джо, но бяха вече далеч.

— Какво да направим? — попита Кенеди.

— Ще слезем на земята веднага щом имаме възможност, Дик, и ще чакаме.

След като измина шестдесет мили, „Виктория“ кацна върху пуст бряг, на север от езерото. Котвите се закачиха за едно ниско дърво и ловецът здраво ги закрепи.

Настана нощ, но Фергюсън и Кенеди не можаха да мигнат.