Пет седмици в балон

Тридесет и шеста глава

Откакто Кенеди зае отново наблюдателния си пост в предния край на коша, той не преставаше да разглежда хоризонта с изострено внимание.

След известно време се обърна към доктора и каза:

— Ако не се лъжа, там се движат много хора или животни. Не мога още да ги различа. Във всеки случай те се движат много бързо, тъй като дигат облак прах.

— Дали не е пак някой противен вятър — каза Самуел — някой смерч, който ще ни отхвърли пак на север?

И стана, за да разгледа хоризонта.

— Не вярвам, Самуел — отвърна Кенеди. — Трябва да е стадо газели или диви бикове.

— Може да е така, Дик. Но те са най-малко на девет или десет мили от нас и аз самият дори с далекогледа нищо не мога да различа.

— Във всеки случай няма да ги изпускам из очи. Там има нещо, което ме озадачава — понякога изглежда, че се движи конница. Ха! Не се лъжа! Конници са! Погледни?

Докторът разгледа внимателно посочената група.

— Мисля, че имаш право — каза той. — Това е отряд араби или тибуси. Препускат в същата посока като нас. Но ние се движим по-бързо и скоро ще ги стигнем. След половин час ще можем да ги видим и да решим какво да правим.

Кенеди беше взел далекогледа си и се взираше внимателно. Конниците се виждаха по-ясно. Някои от тях се отделяха.

— Ясно е — продължи Кенеди, — имат учение или са на лов. Тия хора сякаш преследват някого. Много бих искал да узная какво правят.

— Потърпи, Дик. След малко ще ги стигнем и дори ще ги отминем, ако продължават по същия път. Ние летим със скорост двадесет мили в час, а няма коне, които могат да издържат на такава бързина.

Кенеди продължи да наблюдава и след няколко минути каза:

— Това са араби, които препускат с всичка сила. Много добре ги различавам. Те са около петдесет. Виждам бурнусите им, които се издуват на вятъра. Правят конни учения. Водачът им е на сто крачки пред тях, а те летят подире му.

— Каквито и да са, не са опасни, Дик, и ако се наложи, ще се издигнем.

— Почакай, почакай, Самуел!

— Странно — добави Дик, след като наблюдава пак известно време, — става нещо, което не мога да разбера. Ако се съди по бързината и по разпръснатия им ред, те не следват, а по-скоро преследват някого.

— Уверен ли си, Дик?

— Разбира се. Не се лъжа! Това е лов, но лов за човек! Пред тях не препуска водач, а беглец.

— Беглец ли! — възкликна развълнуван Самуел.

— Да!

— Да не го изпускаме из очи и да почакаме.

Приближиха с три или четири мили конниците, които препускаха стремглаво.

— Самуел! Самуел! — извика разтреперан Кенеди.

— Какво ти е, Дик?

— Сънувам ли? Възможно ли е това?

— Какво искаш да кажеш?

— Почакай.

И ловецът изтри бързо стъклата на далекогледа, и загледа.

— Е? — попита докторът.

— Той е, Самуел!

— Той ли! — извика Самуел.

„Той“ изразяваше всичко! Нямаше защо да се казва името!

— Той, на кон! Само на сто крачки пред враговете си! Бяга!

— Джо е! — каза пребледнял докторът.

— Не може да ни види, защото бяга!

— Ще ни види — отвърна Фергюсън, като намали пламъка на горелката.

— Но как?

— След пет минути ще бъдем на петдесет стъпки от земята. След петнадесет ще бъдем над самия него.

— Трябва да го предупредим с изстрел!

— Не! Той не може да се върне обратно — пътят му е отрязан.

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме.

— Ще чакаме! А арабите?

— Ще ги стигнем! Ще ги отминем! Не сме и на две мили от тях и стига конят на Джо да издържи.

— Боже господи! — извика Кенеди.

— Какво има?

Кенеди издаде тоя отчаян вик, като видя Джо повален на земята. Конят му, явно изтощен, капнал от умора, се бе строполил.

— Видя ни! — извика докторът. — Махна ни, като стана!

— Но арабите ще го стигнат! Какво чака? Юначага! Ура! — ревна ловецът, който не можеше да се сдържа повече.

Джо стана веднага след като падна и когато един от най-бързите конници връхлетя върху него, той скочи като пантера, дръпна се настрани, метна се на задницата на коня, сграбчи арабина за шията, задуши го с трескавите си железни пръсти, хвърли го на пясъка и продължи да препуска бясно.

Силен вик от страна на арабите екна в простора. Но всецяло увлечени в преследването, те не бяха забелязали „Виктория“ на петстотин стъпки зад тях и само на тридесет стъпки над земята. Самите те бяха на един хвърлей от беглеца. Един се приближи чувствително до Джо и щеше да го прониже с копието си, но Кенеди с острия си поглед и твърдата си ръка го спря с един куршум и го повали на земята. Джо не се и обърна при изстрела. Част от конниците се спря и падна с лице в праха, като видя „Виктория“. Другите продължиха преследването.

— Но какво прави Джо? — извика Кенеди. — Той не спира!

— Много добре прави, Дик! Разбрах го! Препуска в посоката на аеростата. Разчита на нашата съобразителност! Ах, славен момък! Ще го отвлечем под носа на тия араби! Вече сме само на двеста стъпки от него.

— Какво трябва да направя? — попита Кенеди.

— Остави пушката.

— Ето — каза ловецът, като остави оръжието си.

— Можеш ли да държиш в ръцете си сто и петдесет ливри баласт?

— Мога и повече.

— Не, това е достатъчно.

И докторът струпа в ръцете на Кенеди торбички пясък.

— Стой в задния край на коша и бъди готов да хвърлиш наведнъж баласта… Но заклевам те в живота ти, не прави това без мое нареждане!

— Бъди спокоен!

— Иначе ще изтървем Джо и той ще загине!

— Разчитай на мене!

Тогава „Виктория“ се намираше почти над самите конници, които препускаха с всички сили по следите на Джо. Докторът, застанал на предния край на коша, беше развил стълбата, готов да я хвърли, когато потрябва. Джо беше запазил разстоянието от около петдесет стъпки между него и враговете му. „Виктория“ ги отмина.

— Внимавай! — каза Самуел на Кенеди.

— Готов съм.

— Джо! Пази се!… — викна докторът с гръмкия си глас и хвърли стълбата, долните стъпала на която се повлякоха по земята и дигнаха прах.

Когато докторът извика, Джо се обърна, без да спира коня си. Стълбата стигна до него в същия миг, в който той се залови за нея, докторът извика на Кенеди:

— Хвърляй!

— Готово!

И облекчена от тежест, по-голяма от тежестта на Джо „Виктория“ се издигна на сто и петдесет стъпки в простора.

Джо се вкопчи здраво в стълбата, докато „Виктория“ силно се люшкаше. После махна подигравателно на арабите, покатери се пъргаво като клоун и стигна другарите си, които го прегърнаха. Арабите ревнаха изненадани и вбесени. Беглецът им бе грабнат във въздуха и „Виктория“ бързо се отдалечаваше.

— Господарю! Господин Дик! — извика Джо.

Сломен от вълнение и от умора, той изгуби съзнание, докато Кенеди викаше почти обезумял:

— Спасен! Спасен!…

— Разбира се! — каза докторът, който бе възвърнал спокойствието и невъзмутимостта си.

Джо беше почти гол. Разкървавените му ръце, тялото му, покрито със синини, говореха за неговите страдания. Докторът му превърза раните и го сложи под палатката. Джо скоро дойде на себе си и поиска чаша ракия — докторът реши, че не трябва да му отказва, тъй като с Джо не биваше да се отнася като с другите. След като пи, Джо стисна ръка на двамата си другари и заяви, че е готов да разкаже преживелиците си.

Но не му разрешиха да говори и славният момък заспа дълбоко, от което изглежда имаше голяма нужда. Тогава „Виктория“ полетя косо на запад. Понесена от стихиен вятър, тя пак мина над трънливата пустиня, над сведените или изкоренени от бурята палми. И като прелетя около двеста мили след отвличането на Джо, привечер премина десетия градус дължина.