Пет седмици в балон

Петнадесета глава

Казех, важен пункт в Централна Африка, не е никакъв град. Истината е, че във вътрешността няма градове. Казех е само сбор от шест грамадни котловини. Там се намират къщурки, колиби на робите, с дворчета и грижливо обработени градини. Там растат в изобилие лук, картофи, сини домати, тикви и чудно вкусни гъби.

Униамвези е истинската Лунна страна, плодородната и прекрасна градина на Африка. В центъра се намира окръгът Унианембе, вълшебен край, където живеят в безгрижие няколко семейства омани, които са чистокръвни араби.

Те дълго са търгували във вътрешността на Африка и Арабия. Търгували са със смола, със слонова кост, с басма и с роби. Керваните им са кръстосвали тези екваториални области. Те още ходят до крайбрежието да търсят предмети за разкош и удоволствие на забогателите търговци, които водят в тая прелестна местност, сред жени и слуги, най-спокойното и най-водоравното съществуване — винаги лежат, смеят се, пушат или спят.

Около тия котловини има много колиби на туземци, обширни пазарни площи, ниви, засети с коноп и татул, хубави дървета и прохладни сенки — това е Казех.

Там се срещат главно керваните: те пристигат от юг с роби и с товари слонова кост, а от запад доставят памук и стъклени мъниста на племената от Великите езера.

Затова на пазарите цари вечно вълнение, страхотен шум, произлизащ от виковете на мелезите-носачи, от звука на барабани и корнети, от цвиленето на мъски38, от магарешкия рев, от песни на жени, от детски крясък и от ударите с тръстикова тояга на жемадара39, който отмерва такта в тая пасторална симфония. Изложени са без ред и дори в прелестно безредие ярки платове, мъниста, слонова кост, зъби от носорози, зъби от акули, мед, тютюн, памук. Тук стават най-странни сделки, където стойността на всеки предмет се определя само според желанията, които възбужда.

Изведнъж това вълнение, движението, шумът внезапно стихнаха. „Виктория“ се беше появила във въздуха. Тя се виеше величествено и се спускаше бавно и отвесно. Мъже, жени, деца, роби, търговци, араби и негри — всичко изчезна и се скри в тембетата и колибите.

— Драги ми Самуел — обади се Кенеди, — ако продължаваме да правим такова впечатление, трудно ще влезем в търговски връзки с тия хора.

— Има една търговска сделка, която може да се сключи много просто — каза Джо. — Ще се спуснем спокойно и ще си вземем най-ценната стока, без да обръщаме внимание на търговците. Ще забогатеем.

— Ами! — възрази докторът. — Туземците се уплашиха само в първия миг. Но скоро ще се върнат от суеверие или пък от любопитство.

— Мислите ли, господарю?

— Ще видим. Разумно ще бъде да не се приближаваме много до тях. „Виктория“ не е нито блиндиран, нито брониран балон, с други думи, не е защитена от куршуми и стрели.

— Смяташ ли да влезеш в преговори с тези африканци, драги ми Самуел?

— Стига да имам възможност, защо не? — отвърна докторът. — В Казех навярно се намират по-образовани и не така диви арабски търговци. Спомням си, че господата Бъртон и Спик се хвалеха много с гостоприемството на казехските жители. И ние можем да си опитаме щастието.

„Виктория“ се беше приближила неусетно до земята и закачи едната си котва за върха на едно дърво край пазарния площад. Населението започваше да се измъква в тоя миг от дупките си. Подаваха се предпазливо глави. Няколко ваганги — познаваха се по почетните си знаци от конусообразни раковини — пристъпиха смело. Те бяха местните магьосници.

Лека-полека около тях се струпа тълпа, заобиколиха ги жени и деца, тъпаните се заглушаваха един друг, туземците плеснаха ръце и ги издигнаха към небето.

— Така се молят — обясни доктор Фергюсън. — Ако не се лъжа, ще бъдем призовани да изиграем голяма роля.

— Добре, господарю, изиграйте я!

— Ти самият, добри ми Джо, ще станеш може би божество.

— Е, това не ме тревожи много, господарю, а и тамянът не ми е неприятен.

В тоя миг един от магьосниците, един мианга, махна с ръка и целият крясък заглъхна в дълбоко мълчание. Той отправи няколко думи към пътешествениците, но на непознат език.

Тъй като не разбра, доктор Фергюсън подхвърли наслуки няколко думи на арабски и веднага му отговориха на същия език.

Ораторът се впусна в красноречива, цветиста реч, която бе внимателно изслушана. Докторът скоро разбра, че „Виктория“ е взета чисто и просто за самата Луна и че любезната богиня е благоволила да се приближи до града с тримата си Сина, чест, която никога няма да бъде забравена в тая любима на слънцето страна.

Докторът отговори с голямо достойнство, че Луната правела всеки хиляда години обиколка на своите владения и изпитала нужда да се покаже по-отблизо на своите поклонници. И той ги молеше да не се стесняват, а да се възползуват от нейното божествено присъствие и да изкажат своите нужди и желания. Магьосникът на свой ред отговори, че султанът — Мвани, — болен от дълги години, призовава небесното благоволение и кани Синовете на Луната да отидат при него.

Докторът предаде поканата на своите спътници.

— Ще отидеш ли при тоя негърски цар? — попита ловецът.

— Разбира се. Тия хорица ми изглеждат добре разположени. Времето е спокойно. Не духа никакъв ветрец! Няма никаква опасност за „Виктория“.

— Но какво ще правиш?

— Бъди спокоен, драги ми Дик. С малко медицина ще се справя.

После се обърна към тълпата.

— Луната се смили над скъпия за децата на Униамвези владетел и ни възложи да се погрижим за неговото здраве. Нека той се приготви да ни приеме!

Виковете, песните, възгласите екнаха с още по-голяма сила и целият грамаден мравуняк от черни глави се раздвижи.

— Сега, приятели — каза доктор Фергюсън, — трябва да предвидим всичко. Може изведнъж да бъдем принудени да отлетим бързо. И така, Дик ще остане в балона и ще поддържа с горелката достатъчна подемна сила. Котвата е здраво закачена и няма никаква опасност. Аз ще сляза на земята. Джо ще ме придружи, но ще остане до стълбата.

— Как? Сам ли ще отидеш при този негър? — запита Кенеди.

— Как, господин Самуел! — възкликна Джо. — Не искате ли да ви следвам докрай?

— Не, ще отида сам. Тия добри хорица си въобразяват, че тяхната велика богиня Луната е дошла да ги посети. Аз съм закрилян от суеверието. Тъй че не се бойте от нищо и всеки да остане на поста, който съм му определил.

— Щом като искаш… — примири се ловецът.

— Внимавай за разширението на газа.

— Разбирам.

Виковете на туземците станаха още по-силни. Те искаха усърдно божествената намеса.

— Вижте! Вижте! — извика Джо. — Намирам, че са много настойчиви към добрата Луна и към божествените й синове.

Докторът слезе бавно на земята с походната си аптечка, предшествуван от Джо. Важен и величествен, както подобава, Джо седна в подножието на стълбата, кръстосал крака по арабски, и част от тълпата го заобиколи в почтителен кръг.

В това време доктор Фергюсън, воден под звуците на музика и сред обредни танци пристъпваше бавно към царското тембе, което се намираше доста далеч извън града. Беше към три часа и слънцето ярко блестеше. Какво ли друго можеше да прави в случая?

Докторът вървеше тържествено. Заобикаляха го ваганги и задържаха тълпата. Фергюсън скоро бе настигнат от незаконородения син на султана, доста хубав момък, който според обичая в страната беше единствен наследник на бащините си богатства в ущърб на законните деца. Той се просна в краката на Сина на Луната, който го изправи с изискано движение.

След три четвърти час, по сенчести пътеки, сред целия разкош на тропическата растителност, възторженото шествие стигна двореца на султана — квадратна сграда, наречена „Ититения“ и разположена върху склона на един хълм. Навън се простираше нещо като веранда, образувана от сламения покрив, подпряна с дървени колове, украсени с нещо подобно на резба. Дълги ивици, от червеникава глина красяха стените и се стремяха да изобразят хора и змии — разбира се, змиите бяха по-сполучливи от хората. Покривът на това жилище не се опираше направо на стените, така че въздухът влизаше свободно вътре. Прочее нямаше прозорци, имаше само една врата.

Доктор Фергюсън бе посрещнат с големи почести от стражата и от любимците на султана, хубави мъже от расата ваниамвези, чист представител на населението в Централна Африка, силни и снажни; добре сложени и с добро здраве. Косите им, сплетени на много плитчици, падаха върху раменете им. Страните им бяха татуирани с черни и сини резки от слепите очи до устата. На страшно разтегнатите им уши висяха дървени кръгове и плочки от копалова смола. Облечени бяха в ярки пъстри платове. Войниците бяха въоръжени с копия, с лъкове, с назъбени и натопени в отровен сок от млечок стрели, с ножове, със сими — дълги назъбени като трион саби — и с бойни брадвички.

Докторът влезе в двореца. Там станалият вече страхотен шум се увеличи при неговото идване напук на султанската болест. Той забеляза на горния праг на вратата заешки опашки и гриви от зебри, окачени като талисмани. Посрещнаха го всички жени на негово величество под благозвучните акорди на упату, вид цимбал, направен от дъното на медно гърне и под трясъка на килиндо, тъпан, висок пет стъпки, издълбан от дънера на дърво, по който блъскаха здравата с юмруци двама виртуози.

Повечето жени изглеждаха много красиви и пушеха засмени тютюн и thang с големи черни лули. Те изглеждаха добре сложени под грациозно надиплените си роби и носеха килт, къси полички от кратунени нишки, прикрепени на кръста им. Шест от тия жени бяха също така весели, макар че бяха отделени настрана и ги очакваше жестоко мъчение. Като умре султанът, те трябваше да бъдат живи заровени до него, за да го развличат във вечния му покой.

Доктор Фергюсън, след като обгърна с един поглед цялата тая картина, пристъпи към дървеното легло на властелина. Той видя там около четиридесетгодишен мъж, напълно затъпял от най-различни оргии и на когото с нищо не можеше да се помогне. Болестта, която продължаваше от години, беше само едно непрекъснато пиянство. Царственият пияница беше почти в безсъзнание и всичкият амоняк на света не би го изправил на крака.

Любимците и жените, препънали колене, стояха приведени през време на тържествения прием. Благодарение на няколко капки силно укрепително лекарство докторът съживи за миг безжизненото тяло. Султанът направи слабо движение и при един труп, който от няколко часа не даваше вече никакъв признак на живот, тая проява бе посрещната с радостни викове в чест на лекаря.

На него му беше дотегнало и той отстрани с бързо движение много разпалените си поклонници и излезе от двореца. Отправи се към „Виктория“. Беше шест часа вечерта. През неговото отсъствие Джо чакаше спокойно под стълбата. Тълпата му отдаваше най-големите почести. Като истински Син на Луната той позволяваше това. За божество той изглеждаше доста добродушен човечец, не беше горд, дори се държеше приятелски с младите африканки, които не можеха да му се нагледат. Той им отправяше между другото любезни думи.

— Обожавайте ме, госпожички, обожавайте ме — казваше им той. — Аз съм добро момче, макар че съм Син на богиня!

Поднесоха му изкупителните дарове, които се намираха обикновено в мциму — колибите с фетиши. Те се състояха от ечемични класове и от помбе. Джо се почувствува задължен да вкуси тая силна бира, но небцето му, макар че беше свикнало с вино и уиски, не можа да понесе силата на това питие. Той страшно се намръщи, а присъствуващите помислиха, че се усмихва любезно. А после девойките сляха гласовете си в провлечена мелодия и извиха около него бавен танц.

— А! Танцувате ли? — рече той. — Добре! Аз няма да остана по-назад от вас и ще ви покажа един танц от моята родина.

И Джо се впусна в шеметен английски танц, като се извиваше, изпъваше се, свиваше се, играеше с крака, с колене, размахваше ръце, кършеше се най-чудновато, в невероятни пози, с невъзможни гримаси и даваше по този начин на местните жители странна представа за начина, по който танцуват боговете на Луната. И всички тези африканци, подражатели като маймуните, скоро започнаха да правят същите движения, същите скокове и подхвърляния. Те не изпускаха нито едно движение, не забравяха нито една поза. И започна такава неразбория, такова объркване и безредие, за които е трудно да се даде и най-бледа представа. В самия разгар на тържеството Джо забеляза доктора.

Той се връщаше много бързо, сред виеща и разюздана тълпа. Магьосниците и вождовете изглеждаха силно възбудени. Заобикаляха доктора, блъскаха го, заплашваха го. Странен обрат! Какво ли се беше случило? Султанът да не е издъхнал случайно в ръцете на небесния си лечител? Кенеди видя от поста си опасността, без да разбере причината. Балонът, силно издут от разширения газ, изпъваше въжето, което го задържаше, нетърпелив да литне в простора. Докторът стигна до стълбата. Суеверен страх сдържаше още тълпата и не й позволяваше да извърши насилие над личността му. Той изкачи бързо стълбата, а Джо ловко го последва.

— Нямаме време за губене — каза му неговият господар. — Не се опитвай да откачваш котвата! Ще прережем въжето! Бързо след мене!

— Но какво има? — запита Джо, като се изкатери в коша.

— Какво се е случило? — попита Кенеди с карабина в ръка.

— Гледайте — отвърна докторът и посочи хоризонта.

— Е, какво? — попита ловецът.

— Какво! Луната!

И наистина луната изгряваше червена и величествена — огнено кълбо на лазурното небе. Тя беше тя! Тя и „Виктория“!

Или имаше две луни, или чужденците бяха измамници, сплетници, лъжливи богове!

Такива мисли се въртяха напълно естествено в ума на тълпата. На това се дължеше и обратът. Джо не можа да се сдържи и прихна да се смее. Населението на Казех като разбра, че плячката му ще се изплъзне, нададе продължителен вой. Лъкове и мускети бяха насочени към балона.

Но един от магьосниците даде знак. Воините сведоха оръжие. Той се покатери на дървото с намерението да улови въжето на котвата и да издърпа балона към земята.

Джо се спусна с брадвичка в ръка.

— Да режа ли? — попита той.

— Почакай — отвърна докторът.

— Но тоя негър?…

— Може би ще успеем да спасим котвата, а аз държа на това. Винаги ще имаме време да отрежем въжето.

Магьосникът се покатери на дървото и свърши добра работа, като счупи няколко клонки, и накрая откачи котвата. Притеглена силно от аеростата, тя сграбчи магьосника между краката и той, яхнал тоя неочакван крилат кон, полетя във въздуха.

Тълпата ахна, като видя как един от нейните ваганги литна в простора.

— Ура! — ревна Джо, докато „Виктория“ благодарение на подемната си сила се издигаше много бързо нагоре.

— Той се държи здравата — рече Кенеди. — Едно малко пътешествие няма да му подействува зле.

— Изведнъж ли ще пуснем тоя негър? — попита Джо.

— Ами! — възрази докторът. — Ще го поставим лекичко на земята и мисля, че след такова приключение вълшебната му сила ще порасте извънредно много в очите на неговите сънародници.

— Те са в състояние да направят от него бог — забеляза Джо.

„Виктория“ се беше издигнала на около хиляда стъпки височина. Негърът се беше вкопчил във въжето със страхотна сила. Той мълчеше, очите му бяха неподвижни. Ужасът му бе примесен с удивление. Лек западен вятър носеше балона отвъд града. След половин час докторът, като видя, че местността е пуста, намали огъня в горелката и се приближи към земята. На двадесетина стъпки от повърхността негърът бързо се престраши. Той скочи, падна на краката си и хукна да бяга към Казех, а „Виктория“, внезапно облекчена от неговата тежест, се издигна отново във въздуха.