Пет седмици в балон

Шестнадесета глава

— Ето какво значи да станеш Син на Луната без нейно разрешение! — каза Джо. — Тоя сателит едва не ни скрои лоша шега! Господарю, да не би да сте изложили случайно името й с вашата медицина?

— Какъв беше, всъщност, тоя казехски султан? — запита ловецът.

— Стар, полумъртъв пияница, чиято загуба няма да се почувствува особено много — отвърна докторът. — Но поуката от това е, че почестите са краткотрайни и не трябва да им се радваме много.

— Толкова по-зле! — възрази Джо. — Много ми допадаше! Да те боготворят! Да бъдеш бог! Но какво да се прави? Луната се показа, и то кървавочервена, което ясно доказва, че е била сърдита!

По време на тези разговори, в които Джо разгледа нощното светило от съвсем нова гледна точка, небето на север се отрупваше с грамадни облаци, със зловещи и тежки облаци. Доста силен вятър, извил се на триста стъпки над земята, носеше „Виктория“ на север-североизток. Лазурният свод над нея беше чист, но се чувствуваше, че тегне.

Към осем часа вечерта пътешествениците се намираха на 32°40’ дължина и 4°17’ ширина. Въздушните течения, под влияние на близката буря ги носеха със скорост тридесет и пет мили в час. Под краката им отминаваха бързо вълнистите и плодородни равнини Мфуто. Гледката беше възхитителна и те се възхищаваха от нея.

— Намираме се сред Лунната страна — заяви доктор Фергюсън. — Тя е запазила името, което са й дали в древността, навярно защото тук луната е била боготворена открай време. Това е наистина прелестна страна и трудно би могло да се срещне другаде по-красива растителност.

Слънцето плъзгаше последните си лъчи под струпаните облаци и позлатяваше върховете и на най-леките възвишения: исполински дървета, дървообразни треви, мъхове на самата земя, всичко бе залято от светлия поток. По леко нагънатата повърхнина тук-таме се издигаха конически хълмчета. На хоризонта нямаше никаква планина. Грамадни огради от храсталаци, непроходими плетове, трънливи джунгли разделяха една от друга поляните, където се простираха много села. Гигантски млечоци ги ограждаха като естествени укрепления и се преплитаха в кораловидните клонки на дръвчетата.

Скоро Малагазари, главен приток на езерото Танганайка, залъкатуши под гъстата зеленина. В нея се вливат много потоци, образувани от прелелите при прииждане на водите порои или от изровените в глинестата почва блата. Наблюдателите горе виждаха мрежа от водопади, хвърлена върху цялата западна част на страната.

Добитък с големи гърбици пасеше в тучните ливади и изчезваше под високата трева. Горите с чудно ухание изглеждаха грамадни китки. Но в тия китки се криеха лъвове, леопарди, хиени и тигри, за да се спасят от дневната горещина. Понякога някой слон разклащаше върховете на сечищата и се чуваше пращенето на дърветата, които се чупеха под зъбите му от слонова кост.

— Ей, че място за лов! — извика възторжено Кенеди. — Един куршум, пуснат наслуки сред гората, ще удари достоен за себе си дивеч! Не може ли да поопитаме?

— Не, драги ми Дик. Припада нощ, опасна нощ, придружена с буря. А бурите са страхотни в тоя край, където почвата е заредена като огромна електрическа батерия.

— Имате право, господарю — обади се Джо. — Жегата души, вятърът е стихнал напълно. Чувствува се, че ще стане нещо.

— Атмосферата е наситена с електричество — отвърна докторът. — Всяко живо същество чувствува това състояние на въздуха преди борбата на стихиите, но да си призная, то никога не ми е влияло толкова силно.

— В такъв случай не трябва ли да слезем на земята? — попита ловецът.

— Напротив, Дик, предпочитам да се издигнем. Боя се само да не бъда отклонен от пътя си при тия кръстосани въздушни течения.

— Да не искаш да изоставим посоката, която следваме покрай брега?

— Ако ми е възможно, ще летя седем-осем градуса по̀ на север — отвърна Фергюсън. — Ще се опитам да стигна ширината, където се предполага, че се намират изворите на Нил. Може би ще забележим някои следи от експедицията на капитан Спик. Ако изчисленията ми са точни, намираме се на 32°40’ и бих искал да се издигна право отвъд екватора.

— Виж там! — извика Кенеди, като прекъсна другаря си. — Виж тия хипопотами, които се измъкват от блатата, тия грамади обагрена с кърви плът и крокодилите, които вдишват шумно въздуха!

— Задушават се! — обясни Джо. — Ах, колко е приятно да пътуваш така и как презиращ тия зловредни гадини! Господин Самуел! Господин Кенеди! Вижте тия глутници. Животни, които вървят в гъсти редици! Трябва да са най-малко двеста. Това са вълци.

— Не, Джо, това са диви кучета. Известна порода, която има смелостта да напада и лъвове. Това е най-страшната среща за един пътешественик. Веднага ще го разкъсат.

— Охо! Джо няма да се залови да им слага намордници — заяви любезният момък. — Пък щом им е такава природата, не бива да им се сърдим много-много.

Безмълвието малко по малко растеше с приближаването на бурята. Сгъстеният въздух сякаш нямаше свойството да предава звуците. Атмосферата изглеждаше подплатена с памук и като тапицирана зала губеше всякаква звучност. Гмурецът, качулатият жерав, червените и сини сойки, дроздът и орехчетата се криеха в големите дървета. Цялата природа показваше, че наближава бедствие.

В девет часа вечерта „Виктория“ висеше неподвижно над Мсене, сбор от много селища, които едва се забелязваха в мрака. Понякога отражението на заблуден лъч в тъмната вода осветяваше правилно прокопани ровове, а при някоя последна светлинка погледът обхващаше спокойните и мрачни очертания на палмите, на сикоморите и на гигантските млечоци.

— Задушавам се — каза шотландецът, като вдъхна с пълни гърди колкото се може повече от разредения въздух. — Не помръдваме вече. Ще слизаме ли?

— Ами бурята? — обади се доста неспокоен докторът.

— Ако се боиш да не ни отнесе вятърът, струва ми се, че това е единственото разрешение.

— Бурята може да не се извие тая нощ — подзе Джо. — Облаците са много високи.

— Това именно е една от причините, които ме възпират да излетя над тях. Трябва да се издигнем на голяма височина, да не виждаме земята и да не знаем през цялата нощ движим ли се и в каква посока се движим.

— Решавай, драги ми Самуел. Няма време за губене.

— Жалко, че вятърът стихна — забеляза Джо. — Щеше да ни отнесе далеч от бурята.

— Да, жалко е, приятели мои, защото облаците са опасни за нас. В тях има противоположни течения, които могат да ни завъртят в своята вихрушка, и светкавици, способни да ни подпалят. От друга страна, силната буря би могла да ни повали на земята, ако хвърлим котва на върха на някое дърво.

— Какво да правим тогава?

— Трябва да държим „Виктория“ в една средна зона между опасностите от земята и опасностите от небето. Имаме достатъчно вода за горелката, а баластът ни от двеста ливри не е пипнат. Ако стане нужда, ще го използувам.

— Ние ще дежурим заедно с тебе — каза ловецът.

— Не, приятели. Приберете храната на безопасно място и си легнете. Ще ви събудя, ако стане нужда.

— Господарю, няма ли да бъде по-добре вие да си починете, щом не ни грози още никаква опасност?

— Не, благодаря, момчето ми. Предпочитам да бдя. Ние висим неподвижни и ако обстоятелствата не се променят, ще осъмнем на същото това място.

— Лека вечер, господарю.

— Лека нощ, ако може да бъде лека.

Кенеди и Джо се излегнаха под одеялата, а докторът остана сам в безкрая.

Куполът облаци неусетно се свеждаше и мракът ставаше все по-дълбок. Черният свод висеше над земното кълбо, сякаш за да го смаже. Изведнъж силна светкавица, бърза и ослепителна, проряза мрака. Още не беше угаснала, и страшен гръм разтърси небесните висини.

— Ставайте! — извика Фергюсън.

Двамата заспали, събудени от страхотния трясък, чакаха нарежданията му.

— Ще слезем ли? — попита Кенеди.

— Не! Балонът няма да издържи долу. Да се изкачим, преди облаците да се излеят в дъжд и да се извие вятър.

И той насочи бързо пламъка на горелката в спиралите на серпантината.

Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Втора светкавица раздра облаците и бе последвана веднага от двадесет други. Небето бе набраздено с електрически искри, които пращяха под едрите дъждовни капки.

— Закъснели сме — заяви докторът. — Сега ще трябва да прелетим през огнен пояс с нашия балон, пълен със запалителен газ!

— Да слезем на земята! На земята! — продължаваше да повтаря Кенеди.

— И там има почти същата опасност да ни удари гръм, а клоните на дърветата бързо ще ни разкъсат!

— Изкачваме се, господин Самуел!

— По-бързо! Още по-бързо!

В тая част на Африка при екваториални бури често могат да се наброят от тридесет до тридесет и пет светкавици в минута. Небето буквално гори, а гръмотевиците не престават да трещят.

Вятърът се развихряше със страхотна сила в огнената атмосфера. Той извиваше пламналите облаци. Сякаш дъхът на грамаден вентилатор раздухваше целия този пожар.

Доктор Фергюсън поддържаше в горелката си най-висока температура. Балонът се издуваше и се изкачваше. Застанал на колене в средата на коша, Кенеди държеше краищата на палатката. Балонът шеметно се въртеше и пътешествениците бяха подхвърляни на опасни клатушкания. В ризата на балона се образуваха големи гънки. Вятърът ги шибаше стремително и тафтата плющеше под напора му. Някаква градушка с оглушителен шум пореше въздуха и трещеше върху „Виктория“. Но тя продължаваше полета си нагоре. Светкавиците чертаеха огнени тангенти по окръжността й. Тя беше сред самия огън.

— Бог да ни пази! — каза доктор Фергюсън. — Ние сме в неговите ръце. Само той може да ни спаси. Да бъдем готови за всичко, дори за пожар. Може да не паднем бързо.

Гласът на доктора едва достигаше до ушите на неговите спътници. Но те виждаха при блясъка на светкавиците спокойното му лице. Той наблюдаваше фосфоресценцията, получена от електрическите пламъчета, които трептяха по мрежата на аеростата. Балонът се въртеше, извиваше се, но продължаваше да се издига. След четвърт час той изскочи от буреносните облаци. Електрическите заряди трещяха под него като грамаден венец от бенгалски огън, провесен на коша му.

Това беше една от най-красивите гледки, които природата може да поднесе на човека. Долу — бурята. Горе — спокойното звездно небе, безмълвно и невъзмутимо, с луната, която огряваше с кротките си лъчи разярените облаци. Фергюсън погледна барометъра. Той показваше дванадесет хиляди стъпки височина. Беше единадесет часа вечерта.

— Слава богу, няма вече никаква опасност — каза той. — Достатъчно е да се държим на тая височина.

— Страшно беше — обади се Кенеди.

— Ами! — възрази Джо. — Това поразнообрази пътуването и съм доволен, че видях буря малко от височко. Гледката е прекрасна!