Пет седмици в балон

Тридесет и четвърта глава

Към три часа сутринта вятърът се засили и задуха така, че за „Виктория“ стана опасно да стои близо до земята. Тръстиката шибаше нейната риза и застрашаваше да я разкъса.

— Трябва да тръгнем, Дик — каза докторът. — Не можем да останем при това положение.

— А Джо, Самуел?

— Аз не го изоставям! Не, разбира се! И дори ураганът да ме отнесе сто мили на север, ще се върна! Но тук всички сме изложени на голяма опасност.

— Да тръгнем без него ли! — извика дълбоко наскърбен шотландецът.

— Да не мислиш, че и на мене не ми се къса сърцето — каза Фергюсън. — Нали се подчинявам на една крайна необходимост?

— На твое разположение съм — отговори ловецът. — Да тръгваме.

Но тръгването беше много трудно. Дълбоко затъналата котва не се поддаваше на усилията им, а балонът теглеше в обратна посока и още повече затрудняваше изваждането й. Кенеди не можа да я измъкне. Пък и в случая положението ставаше много опасно, защото „Виктория“ можеше да излети, преди той да се качи на нея.

Докторът накара шотландеца да влезе в коша, тъй като не искаше да се излага на такава опасност, и се реши да пререже котвеното въже. „Виктория“ отскочи на триста стъпки във въздуха и литна право на север.

Фергюсън не можеше да направи нищо друго, освен да се покори на бурята. Скръсти ръце и потъна в тъжните си мисли.

След като мълча известно време, той се обърна към Кенеди, който беше също така безмълвен.

— Ние може би разгневихме бога — каза той. — Не подобаваше на хората да предприемат такова пътешествие!

И болезнена въздишка се изтръгна от гърдите му.

— А само преди няколко дни се поздравявахме, че сме избягнали много опасности! — обади се ловецът. — Стискахме си и тримата ръцете!

— Бедният Джо! Какъв добър и прекрасен момък! Честна и откровена душа! Заслепен за миг от богатството си, той пожертвува с готовност своето състояние! А сега е далеч от нас! И вятърът ни носи с непреодолима бързина!

— Слушай, Самуел, ако предположим, че е попаднал сред племената край езерото, не ще ли може да постъпи и той като пътешествениците, които са ги посетили преди нас, като Денхам, като Барт? Те са се върнали в родината си.

— Ех, бедни ми Дик, Джо не знае нито дума от езика на местното население! Той е сам и без средства! Пътешествениците, които споменаваш, са напредвали, като са изпращали многобройни подаръци на главатарите на племената, сред охрана, въоръжена и подготвена за такива експедиции. И пак са били изложени на най-тежки мъки и страдания. Какво ли може да сполети нашия клет другар? Страшно е да се помисли и това е една от най-големите скърби, които съм преживявал!

— Но ние ще се върнем, Самуел.

— Ще се върнем, Дик, дори ако трябва да зарежем „Виктория“, дори ако се наложи да отидем пеш до езерото Чад и да влезем във връзка със султана на Борну! Арабите не вярвам да помнят с лошо първите европейци.

— Аз ще дойда с тебе, Самуел — заяви решително ловецът. — Можеш да разчиташ на мене! Ще се откажем по-скоро от това пътешествие! Джо се жертвува за нас, ние ще се пожертвуваме за него!

Това вля известна смелост в сърцата на двамата мъже. Общото решение им даде сили. Фергюсън направи всичко, за да намери противно течение, което да го приближи към Чад. Но това беше невъзможно, както беше и немислимо да се слезе на голата повърхност при такъв страшен ураган.

„Виктория“ премина така страната на племето тибу. Тя прекоси Белад ел Джерид, трънлива пустиня на границата на Судан, и навлезе в пясъчната пустиня, набраздена от дълги следи на кервани. Последната растителност скоро се сля с хоризонта на юг, близо до главния оазис в тая част на Африка, чиито петдесет кладенци са засенчени с чудни дървета. Но беше невъзможно да се спрат. Един арабски лагер, шатри от платове на черти, няколко камили, които протягаха на пясъка главите си, прилични на глави на пепелянки, оживяваха пустинята. Но „Виктория“ мина като падаща звезда и прелетя шестдесет мили за три часа, без Фергюсън да успее да намали бързината й.

— Не можем да се спрем! — каза той. — Не можем да слезем! Няма нито едно дърво! Нито едно възвишение! Пак ли ще полетим над Сахара? Явно, че небето е против нас!

Той говореше така с бясно отчаяние, когато видя, че пясъците на пустинята се надигат на север в гъст прах и се извиват, подети от противоположни течения. Сред вихрушката, разпръснат, объркан и сломен, цял керван изчезваше под пясъчната лавина. Пръснатите камили стенеха глухо и жално. Крясъци и вой долитаха от задушната мъгла. Понякога пъстра дреха се открояваше с ярките си цветове сред хаоса, а бурята ревеше властно над тая картина на разрушението. Скоро пясъкът се струпа на твърди купчини и там, където преди се разстилаше гладка равнина, сега се издигаше още подвижен хълм, грамаден гроб на погълнатия керван.

Докторът и Кенеди гледаха бледи страхотната картина. Те не можеха да управляват балона си, който се въртеше сред противоположни течения и не се влияеше вече от различните разширения на газа. Грабнат от вихрушката, той се въртеше с шеметна бързина, кошът се люшкаше силно. Окачените под палатката уреди се блъскаха един в друг, аха̀ да се счупят, тръбите на серпантината се огъваха до спукване, сандъците с вода подскачаха с трясък. На две стъпки един от друг пътешествениците не можеха да се чуят и вкопчили сгърчени ръце във въжетата, се мъчеха да устоят на яростната буря. Кенеди с разчорлени коси гледаше безмълвен. Докторът беше възвърнал смелостта си пред опасността и с нищо не издаваше страшното си вълнение — той не трепна дори когато „Виктория“ се завъртя за последен път и се закова на място: но северният вятър надделя и я понесе обратно със същата бързина по сутрешния път.

— Къде отиваме? — извика Кенеди.

— Провидението да ни води, драги ми Дик. Сгреших, като се усъмних в него. То знае по-добре от нас какво е необходимо и ето че се връщаме към местата, които не се надявахме вече да видим.

Толкова гладката, така равната повърхнина, когато идваха, беше раздвижена като вълни след буря. Редица малки, току-що изникнали възвишения браздяха пустинята. Вятърът духаше силно и „Виктория“ летеше в простора. Посоката, която следваха пътешествениците, се различаваше малко от посоката, в която летяха сутринта. Затова към девет часа, вместо да стигнат бреговете на Чад, пред тях още се разстилаше пустинята.

Кенеди обърна внимание на това.

— Няма значение — отвърна докторът. — Важното е да се върнем на юг. Ще стигнем градовете Борну, Буди или Кука и аз ще се спра там без колебание.

— Щом ти си доволен, доволен съм и аз — отвърна ловецът, — Не дай боже само да бъдем принудени да преминем пустинята като ония нещастни араби! Това, което видяхме, беше ужасно.

— А се случва често, Дик. Преминаването на пустинята е даже по-опасно от преминаването на океана. Пустинята крие всички опасности на морето, дори и вероятността да потънеш, а освен това в нея има непоносими лишения и умора.

— Струва ми се — каза Кенеди, — че вятърът стихва. Пясъчният прах не е така гъст, вълните му намаляват, хоризонтът се прояснява.

— Още по-добре. Трябва да следим внимателно с далекогледа и нищо да не избегне от погледа ни.

— Остави това на мене, Самуел. Щом се мерне първото дърво, веднага ще бъдеш предупреден.

И Кенеди с далекоглед в ръка застана в предния край на коша.