Пет седмици в балон

Двадесет и трета глава

Чудна нощ се спускаше над земята. Свещеникът заспиваше, кротко унесен.

— Няма да се събуди! — промълви Джо. — Горкият момък! Той е едва тридесетгодишен!

— Ще угасне в ръцете ни! — каза отчаяно докторът. — Дишането му става все по-слабо и по-слабо и аз не мога да направя нищо, за да го спася!

— Гнъсни безсрамници! — извика Джо, който от време на време избухваше в гняв. — И като си помисля, че този почтен свещеник пак намери думи да ги пожали, да ги извини, да им прости!

— Небето му изпраща прекрасна нощ, Джо, може би последната му нощ. Той няма да страда вече много и смъртта ще бъде за него спокоен сън.

Умиращият промълви няколко несвързани думи и докторът се приближи. Болният дишаше тежко, искаше въздух. Отметнаха краищата на палатката и той вдъхна с наслада лекия лъх на прозрачната нощ. Звездите трептяха над него, а лунните лъчи го обвиваха в бял саван.

— Приятели — каза той с отпаднал глас, — аз си отивам. Нека справедливият бог ви изведе на спасителния бряг! Той да ви възнагради вместо мене за стореното добро!

— Не губете надежда — отвърна му Кенеди. — Това е временна слабост. Вие няма да умрете! Може ли човек да умре в такава чудна лятна нощ?

— Смъртта е тук — продължи мисионерът, — зная това! Оставете ме да я погледна право в лицето! Смъртта, начало на вечността, е само край на земните тегла. Поставете ме на колене, братя мои, моля ви!

Кенеди го повдигна. Тъжно беше да се види как изнемощелите му крака се подгънаха.

— Господи! Господи! — извика умиращият проповедник. — Смили се над мен!

Лицето му засия. Далеч от земята, чиито радости никога не беше познал, сред нощта, която го обливаше с най-нежната си светлина, на път към небето, към което се издигаше като в чудотворно възнесение, той сякаш започваше вече да живее нов живот. Със сетни сили той отправи последна благословия към приятелите си, които познаваше от един ден. И падна в ръцете на Кенеди, от чиито очи бликаха едри сълзи.

— Умря! — промълви докторът, като се наведе над него. — Умря!

И сякаш се бяха сговорили, тримата приятели коленичиха и се помолиха мълчаливо.

— Утре сутринта ще го заровим в тая африканска земя, оросена от неговата кръв — обади се след малко Фергюсън.

До края на нощта над тялото бдяха един след друг докторът, Кенеди, Джо и нито думичка не смути религиозното мълчание. Всички плачеха.

На сутринта задуха южен вятър й „Виктория“ доста бавно полетя над обширно планинско възвишение. Тук — угаснали кратери, там — безплодни долове, а по сухите хребети нямаше нито капка вода. Струпани канари, свлечени камъни, белезникави варовици, всичко говореше за пълно безплодие.

За да погребе мъртвеца, по обед докторът реши да слезе в един дол, сред плутонически скали от първичен произход.

Околните планини трябваше да му пазят завет и да му позволят да спусне коша си на земята, тъй като нямаше нито едно дърво, за което би могъл да се закачи. Но както беше обяснил вече на Кенеди, вследствие на загубата на баласт при отвличането на свещеника, сега можеше да слезе само ако изпуснеше съответното количество газ, И той отвори клапата на външния балон. Водородът излетя й „Виктория“ се спусна спокойно към дола.

Щом кошът опря о повърхността, докторът затвори клапата. Джо скочи на земята, като се държеше с едната ръка за външния борд, а с другата събра няколко камъка, които скоро заместиха собствената му тежест. Тогава можеше да работи с двете си ръце и скоро струпа в коша повече от петстотин ливри камъни. Докторът и Кенеди вече също можеха да слязат. „Виктория“ бе уравновесена и подемната й сила беше безсилна да я издигне.

Всъщност нямаше нужда от много камъни, тъй като парчетата, събрани от Джо, бяха извънредно тежки и това привлече за миг вниманието на Фергюсън. Повърхността беше осеяна с кварц и с порфирни скали.

— Необикновено откритие! — помисли си докторът.

През това време Кенеди и Джо се отдалечиха на няколко крачки, за да изберат място за гроб. Беше страшно горещо в тоя дол, затворен отвсякъде като пещ. Обедното слънце хвърляше отвесно палещите си лъчи. Трябваше първо да разчистят мястото от струпаните канари. После изкопаха доста дълбок гроб, та хищните зверове да не могат да изровят трупа. Положиха почтително в него тялото на мъченика. Пръст затрупа смъртните останки, а отгоре наредиха грамадни камъни като надгробен паметник.

Но докторът продължаваше да стои неподвижен, потънал в мислите си. Той не чуваше виковете на приятелите си й не се върна с тях да потърси завет от дневната горещина.

— За какво мислиш, Самуел? — попита го Кенеди.

— За едно странно противоречие на природата, за една особена случайност. Знаете ли в каква земя е заровен тоя човек на себеотрицанието, тоя клет добряк?

— Какво искаш да кажеш? — попита шотландецът.

— Тоя свещеник, обрекъл се на бедността, сега почива в златна мина.

— В златна мина ли? — извикаха Кенеди и Джо.

— В златна мина — отвърна спокойно докторът. — Тия буци, които тъпчете с крака като камъни без никаква стойност, са много чиста руда.

— Невъзможно! Невъзможно! — повтори Джо.

— Без да търсите дълго в пукнатините на тия синкави шисти, ще откриете много самородно злато.

Джо се хвърли като луд върху пръснатите парчета. Кенеди беше на път да го последва.

— Успокой се, добри ми Джо — спря го господарят му.

— Господарю, на вас ви е лесно.

— Как! Един философ като тебе…

— Ех, господарю! Тук никаква философия не помага!

— Чакай, поразмисли малко. За какво ни е всичкото това богатство? Ние не можем да го вземем.

— Не можем да го вземем ли? Хайде де!

— Малко е тежичко за нашия кош! Дори се колебаех да ти съобщя ли за това откритие, страх ме беше да не те накарам да съжаляваш.

— Как! — извика Джо. — Да се откажем от това съкровище! Да оставим това състояние, което е наше, защото то е наше!

— Пази се, приятелю. Да не те е хванала златната треска! Покойникът, когото току-що зарови, не те ли научи, че всичко земно е суета?

— Всичко това е истина — отвърна Джо. — Но в края на краищата това е злато! Господин Кенеди, няма ли да ми помогнете да събера малко от тия милиони?

— Какво ще ги правим, бедни ми Джо? — каза ловецът, който не можа да се сдържи, и се усмихна. — Не сме дошли тук да търсим богатство и не бива да го вземаме.

— Милионите са малко тежички и не се слагат лесно в джоба — забеляза докторът.

— Но най-сетне — предложи Джо, поставен на тясно — не може ли вместо пясък да вземем за баласт от тая руда?

— Добре! Съгласен съм! — каза Фергюсън. — Но няма да се мръщиш много, като изхвърлим няколко хиляди ливри вън от коша.

— Няколко хиляди ливри! — повтори Джо. — Възможно ли е всичко това да е злато!

— Да, приятелю. Тук природата е трупала от векове съкровищата си. Има с какво да се обогатят цели страни! Австралия и Калифорния, събрани заедно в дъното на една пустиня!

— И всичко това няма да се използува!

— Може би! Във всеки случай ето какво ще направя за твое утешение.

— Мъчно ще ме утешите — каза съкрушено Джо.

— Слушай. Ще определя точното местоположение на тия златни залежи, ще ти го дам, а като се върнеш в Англия, ще го съобщиш на своите съграждани, щом вярваш, че толкова злато може да ги направи щастливи.

— Добре, господарю, виждам, че имате право. Подчинявам се, щом като няма възможност да постъпим другояче. Да напълним нашия кош с тая скъпоценна руда. Каквото остане на края на пътешествието ни, все ще бъде печалба.

И Джо се залови за работа. Той работеше от все сърце. Скоро струпа около хиляда ливри кварц, в който златото бе затворено като в твърда обвивка.

Докторът го гледаше усмихнат. В същото време той измери местоположението и определи, че гробът на мисионера лежи на 22°23’ дължина и 40°55’ северна ширина. После хвърли прощален поглед върху могилката, под която почиваше трупът на младия французин, и тръгна към коша.

Искаше му се да постави скромен груб кръст върху тоя самотен гроб сред африканските пясъци. Но наоколо не растеше нито едно дърво.

— Бог ще го разпознае — каза той.

И друга, доста голяма грижа тежеше на Фергюсън. Той би дал много от това злато, за да намери малко вода. Искаше да набави водата, която беше изхвърлил със сандъка при издигането на негъра, но това беше невъзможно в тая безводна местност. Това непрестанно го безпокоеше. Принуден беше да поддържа постоянно горелката и нямаше вода за пиене. И реши да не пропусне никаква възможност и да попълни запаса си.

Като се върна в коша, видя, че той е задръстен с камъните на ненаситния Джо. Качи се вътре, без да продума. Кенеди зае обичайното си място, а Джо ги последва, като хвърли алчен поглед върху съкровищата в дола. Докторът запали горелката. Серпантината се нагря, след няколко минути потече водород, разшири се, но балонът не помръдна.

Джо го гледаше неспокоен как работи и мълчеше.

— Джо — обади се докторът.

Джо не отговори.

— Джо, чуваш ли ме?

Джо направи знак, че чува, но че не иска да разбере.

— Ще ми направиш удоволствието — продължи Фергюсън — да хвърлиш малко от тая руда на земята.

— Но, господарю, вие ми позволихте…

— Позволих ти да замениш баласта и толкоз.

— Но…

— Да не искаш да останем вечно в тая пустиня?

Джо хвърли отчаян поглед към Кенеди. Но ловецът дигна безпомощно рамене.

— Е, Джо!

— Горелката ви не работи ли? — упорствуваше Джо.

— Горелката ми е запалена — ти виждаш много добре това! Но балонът ще се издигне само като хвърлиш малко баласт.

Джо си почеса ухото, взе парче кварц, най-малкото от всички, претегли го на ръка веднъж, още веднъж, подхвърли го — то тежеше три-четири ливри — и го хвърли. „Виктория“ не помръдна.

— Ха! — зачуди се той. — Още ли не се издигаме?

— Още не — отвърна докторът. — Продължавай.

Кенеди се смееше. Джо изхвърли още десетина ливри. Балонът продължаваше да стои неподвижен. Джо пребледня.

— Бедно момче — обади се Фергюсън. — Дик, ти и аз тежим, ако не се лъжа, около четиристотин ливри, тъй че трябва да изхвърлиш поне равностойна тежест, щом като тя ни заместваше.

— Да изхвърля четиристотин ливри! — възкликна жално Джо.

— И дори малко повече, за да се издигнем. Хайде, смело!

Почтеният момък започна да изхвърля баласт, като въздишаше тежко. От време на време се спираше:

— Издигаме се! — казваше той.

— Не се издигаме — беше постоянният отговор.

— Движим се — рече той най-после.

— Продължавай — повтаряше Фергюсън.

— Издига се, уверен съм в това!

— Продължавай — обади се Кенеди.

Тогава Джо грабна отчаян една последна буца и я хвърли вън от коша. „Виктория“ се издигна на стотина стъпки и с помощта на горелката скоро прелетя над околните върхове.

— Сега, Джо — каза докторът, — ти остава добро състояние и ако успеем да го запазим до края на пътешествието, ти ще бъдеш богат през целия си живот.

Джо не отговори нищо, а се отпусна блажено на каменното си ложе.

— Виждаш, драги Дик — обади се докторът, — какво влияние оказва тоя метал върху най-добрия момък на света. Колко страсти, колко алчност, колко престъпления би могло да породи откриването на такава златна мина! Жалко!

Привечер „Виктория“ бе изминала деветдесет мили на запад. Намираше се на хиляда и четиристотин мили по права линия от Занзибар.