Последна любов в Цариград

Четвърти ключ ЦАР

Пахомий Тенецки беше от онези Тенецки, които в две поколения бяха дали двама големи художници, от онези Тенецки, които знаеха, че у Веласкес могат да се различат 27 черни цвята. В Земун дошли през 1785-а Георги Тенецки да нарисува портрети на известните карамати. Пахомий Тенецки, от страничния клон на семейството, беше по майка наполовина поляк. И вероятно от нея имаше дарбата си за музика. Въпреки че бе наследил леярницата на камбани в Земун, той отиде на драго сърце в Буда да учи за музикант.

Още като дете, т. е. по времето, когато в сънищата му още е нямало мъртви, Тенецки взел необикновено решение. Свиреше много добре на кларнет и радостта от този инструмент в един момент му отвори такъв глад за живот, че реши, за собствена изненада, да живее дълго, колкото е възможно по-дълго. Както се казва, завинаги и един ден повече. Не знаеше по какъв начин се постига това, никой не можеше да му открие тайната, но Пахомий почувства пълна решимост и необуздано желание да постигне всичко това. Питаше се първо тялото ли изчезва или душата. Но чу, че онова „завинаги“ от познатото изречение се отнася за душата, а онова „ден повече“ за тялото. При това — му каза един свещеник — по-леко е да загубиш онова „завинаги“, отколкото „един ден повече“ при тази сложна аритметика, която толкова го занимаваше сега.

По-късно, като порасна, Пахомий Тенецки учи музика във Виена. Тогава краката му станаха топли като въглен, така че обувките му в дъждовно време димяха, а едната му ръка — ледена, та с нея разхлаждаше бузите си вместо с чаша бира. Боготвореше композициите на Paisielli и можеше да раздели на топли и студени спомените си за Мезун, Пеща и родителите си. Беше вече женен, имаше двама синове — Пан и Макарий, и щерка Йерисена, когато някакъв негов приятел съвсем случайно подхвърли едно изречение, което промени живота на Пахомий Тенецки. Той каза:

— Онези, които са убили най-много хора, живеят най-дълго.

Пахомий Тенецки започна веднага да се упражнява. Вече не с кларнет, не с Paisielli и с Хайдн. Упражняваше стрелба с пушка. Известно време наистина се колебаеше между музиката и войската, но изключителната пъргавина на пръстите му, с години упражнявана на кларнета, изведнъж се оказа изключително полезна и в друга насока. Тази пъргавина на пръстите даде възможност на Тенецки да стане един от най-добрите стрелци във Виена. И не само това. Студените и топлите спомени, едната студена и едната топла ръка, като че бяха създадени за новата вещина на Пахомий Тенецки. Тези качества създаваха в неговото умение изключителност и, което в работата с пушката е още по-важно, непредвидимост. Хората от стрелбището, където се упражняваше, започнаха да се боят от него и да го избягват.

— Той стреля, сякаш свири на кларнет — шепнеха, — на такъв не можеш му дойде дохаки.

Действително беше така. Щом почна новата война, в което французите унищожиха Венецианската република през 1797 г., Пахомий Тенецки подкъси седемгодишните си мустаци, опакова пушката си в плюшена кутия, като че е кларнет, и се яви в австрийската войска. Веднага го изпратиха на бойното поле и в едно от първите сражения той показа своята чутовна вещина с пушката, а от някакво мазе спаси или, по-точно казано, плени едно чернокосо момиче. Оттогава я мъкнеше непрекъснато със себе си. Не знаеше нищо за нея, не знаеше разбира ли неговия език, не знаеше дали е грамотна, но се съмняваше в това. Вместо да й каже нещо в онзи първи ден, той й опали един шамар, защото думата може да се премълчи, но шамарът не. И така се разбраха от самото начало без излишни думи.

Тя мълчеше упорито, ядеше малко и ставаше все по-хубава. Не знаеше как й е името, нито от коя е вяра. Не знаеше невинна ли е, или не, защото не правеше любов с нея. Но всяка вечер, някъде в „белия мрак“, я караше да го смуче. С червило за устни момичето бе боядисало червени като кръв ушните си раковини и вършеше всичко, което иска той, докосвайки го с леки пръсти и устни, без да показва знак на привързаност или отвращение. Колкото повече време минаваше, толкова тези сеанси ставаха по-дълги и по-необикновени. Понякога на Тенецки му се струваше, че нейните докосвания и прегръдки му напомнят на нещо, но не можеше да разбере на какво. Между другото той и нямаше време да си блъска главата над такива неща. Махаше с ръка и заключаваше, че съдбата на една жена винаги се решава от някакво „да“, а на мъжа — от някакво „не“. Бушуваше войната против Франция и в тази война Пахомий Тенецки се прочу бързо. Скоро около него на един изстрел разстояние се образува празно място като на стрелбището във Виена. От двете страни на огневата линия всички се бояха от него. А той правеше каквото си иска. Ако онова изречение, което чу на младини, беше вярно, неговият живот из ден в ден се увеличаваше значително… Но тогава началниците му казаха:

— Това не е работа за тебе. Тук няма нито един, който да ти е равен. Няма такъв, с когото да се надстрелваш. Ще се занемариш и ще изгубиш вещината си. Що за известие е това ли? Сам си прави извод: „И се бихме от шест часа сутринта до десет, и кои във водата натикахме и издавихме, кои по гората изклахме, кои побихме на колци, а някои побегнаха и взехме от тях десет знамена и тромпети.“ Това ли трябваше ти да правиш? Има си хора за това. Ти се стягай. На друг фронт, но на север има един, който ти е равен на теб, ако не и по-добър. Внимавай само, той е от другата страна, от френската. Иди да го подредиш.

И Пахомий Тенецки взе кутията с пушката си, далекогледа, момичето за ръка и отиде. Но там нямаше ни вест, ни кост от онзи. Нямаше никой, който би могъл да се мери с Тенецки. И тук Пахомий правеше по бойното поле каквото си иска, а вечерите прекарваше с момичето. Един следобед му се случи нещо чудно. Върху му връхлетя някакъв невъоръжен търговец по име Йеремия Калоперович и се опита да го рани. Тенецки не искаше да го убие, а го рани в ръката. Въпреки раната онзи продължаваше като бесен да броди по бойното поле, следейки отдалече Тенецки. Плачеше, натоварил някаква черна кутия, украсена със слонова кост, и предлагаше подкуп на войниците да предадат кутията на госпожица Растина.

— Коя е тази Растина? — попита учуден своите войници Тенецки.

— Как коя е Растина? Това е жената, с която господин капитанът благоволява да живее. Тя е годеница на въпросния търговец от Карловац, кир Калоперович.

Тенецки прихна да се смее и отиде да прекара още една вечер с Растина. По този случай той откри, че тя би могла да има съвършен „enbouchure“ — както музикантите от виенската школа наричат обхвата на устните при свирене с някакъв духов инструмент. Понечи да продължи да размишлява за това. Растина продължаваше да мълчи упорито, но малката мръсна война ги прекъсна още веднъж. От старата му част се обадиха да се върне. Онзи от френската страна се появил в другия край на бойното поле. Очевидно и той търсеше Тенецки. И Генецки се върна в старата си част, а Растина проговори най-сетне:

— Какъв дявол търсим по цели дни? — попита.

— Виж ти, виж ти, гълъбицата прогука! — отвърна Тенецки. — Прогука точно когато трябва. Другият ли те интересува? Онзи, който иска да ме погуби? Слушай тогава хубавичко.

Този, когото търсим, се казва Харалампи Опуйич. Опуйичи са богати, те са търговци от Триест и са сърби. Този е капитан, има най-добрия кон от това крило на френската войска, а подире му в кожен сандък се носи неговото трапезно сребро, докато той самият държи в пояса си сгъваемо ножче и виличка в калъф. Поддържа собствен театър, който пътува и играе приключенията от живота му и, което е необикновеното, играе неговите смърти, въпреки че той е жив. Знае се, че жените го обичат. А пък той обича мека путка и пръстите му винаги миришат на женско, та не е леко да му се наситиш. Майка му го обича повече от мъжа си, жена му повече от сина си, а щерка му повече от братята си и повече от който и да е мъж, когото ще обича. Той е снажен и светкавичен. Може като мечка да извади с ръка риба от водата. Кръсти се бързо, сякаш лови муха, а силата и здравето си черпи от женското мляко. Като на дете му се наемат кърмачки, а жените, които му пасат ушите, привечер му приготвят сирене от млякото си. Сутрин една му цръква мляко на четката, с която той си търка зъбите после. След любов никога не става, преди да изпуши лула тютюн. Не води наложници по походите, но все се намира по някоя някъде на Дунава да го чака. Сега Харалампи Опуйич, този, когото гоним, лежи в тъмното в онази кула срещу нашата, подпрял врат на юмрука си, и мисли. От тези негови мисли на някого, далече някъде в мрака му се съсирва кръвта в жилите или поне дъхът му спира насън. Но не и на мен. Аз не се боя. Аз виждам как побелява враната, докато лети.

Но и капитан Опуйич е монолитен камък. От Рейн до Нева, от Ваграм до Дунав се е нагледал на птичи гнезда от женски коси и се е навоювал — някога в австрийската, сега във френската войска.

Що се отнася пък до неговите смърти, аз съм ги гледал по театрите и по панаирите и знам всичко за това. Трудно можеш да настигнеш капитан Опуйич. Да кажем, той пие ракия от 24 билки, но никога не се напива. Ако малко го обори алкохолът, взима глава кромид лук, стиска я в шепа, докато прокапе, и я мирише. Това бързо премахва махмурлука и избистря главата. Той знае, че между народите няма любов, а има омраза, и обича да казва, че победата има много бащи, а поражението винаги е сираче, като мисли също така, но никога не го казва, че и на поражението, и на победата майката е една и съща. Знае, че аз, както и всички други, най-вече мразим тъкмо онова, от което живеем. Но над всичко той е способен войник. Досега в битките под него са паднали девет коня. А с пушка може да убие шаран, когато изскача от реката. И свои, и чужди се боят от него. Чувал съм, че един френски офицер го бил нарочил нещо и искал да се майтапи с него ли, що ли. Опуйич премълчал и преглътнал обидата, дори изпратил майора до жилището му, което той бил завладял в град Улм на Дунава. Починал си добре французинът, но на сутринта на същото това място — ни къща, ни двор. А през нощта Опуйичевите хора задигнали цялата къща с все живия майор. Никой не могъл да намери дори едничка тухла. Само сред полето стоял креватът на майора с балдахин, на кревата — една старица, а под кревата — куп карти. А от майора ни вест, ни кост.

Разказва се още, че слухът на капитан Опуйич отслабва. И то по странен начин. Казват, че колкото по-добре чува под земята капитановият син Софроний Опуйич, толкова по-слабо чува на този свят над земята баща му. А за онзи се знае, че все повече расте и все по-добре чува. Поради това капитан Опуйич казва: „Всяко нещо, за да се чуе наистина, трябва да се каже поне два пъти“ Ето какъв цар лежи там, оттатък пътя, в кулата и ме дебне през мрака и звездите, както и аз него.