Последна любов в Цариград

Девети ключ ОТШЕЛНИК

Поручикът от френската войска Софроний Опуйич яздеше събут, сякаш току-що си беше забол жълтицата в хляба, а хляба — пуснал във водата. На един хълм Опуйич даде почивка на войниците, а самият той се отби до килията на върха на хълма, където някакъв отшелник се опитваше да си нацепи дърва. Опуйич се разпореди и войниците помогнаха на отшелника. Когато на връщане тази нощ те навлязоха в такъв мрак, че трябваше да се спрат, на хълма светна пламъче. Отшелникът им осветяваше пътя и връщаше светлина за огъня. Тогава поручикът отдаде заповед за придвижване, но щом я изрече, и пламъчето угасна. Млъкна и пламъчето се появи отново. Поручикът нареди никой да не говори, но взе, че зацвили кон и светлинката отново угасна в мъглите на мрака.

„Кой ще ни даде дарител, с когото не мрат даровете, щом и звездите окапват от светлината си като листа?“ — помисли Софроний и нареди да вържат муцуните на конете. И така се добраха до хълма.

Тук Опуйич нареди на частта да пренощува и почука на вратата на килията. Отшелникът го въведе и му даде да легне в един ъгъл. Лежаха в мрака и Софроний мълчеше като ням. Отшелникът беше един от онези, които по скока на дивата коза четат кой ден от годината е, а по звука на водата — какво ще е времето на другия ден.

А поручикът усещаше как в него се буди онзи малък глад като болка под сърцето и през глада и болката слушаше как дълбоко под земята бучат водите на подземната река, как заобикалят и падат в подземната бездна или се разливат по металния чакъл и сребърния пясък. Чу как носят подземна риба на север и как неговият стремеж от дъното на душата откликва на тези движения и звуци, на тази музика и на нейния трептеж, и знаеше, че всичко това в утробата на земята е само отзвук на звездния трепет и че златото в земята проговаря така със златото във всемира, с животните, растенията и предците на човека. Страстно желаеше всичко, което е във връзка с него, да се промени колкото може повече. Нямаше никаква причина да обича миналото си, но се надяваше на бъдещето и го обичаше, въпреки че го водеше към смъртта. Всичко беше пред него, нищо зад него. Гонеше го и го носеха стремеж и надежда, че може би ще се случи чудо, ще се промени подредбата на планетите над главата му, че времето, което бие като второ сърце в джоба му, ще престане да отмерва часовете в негова вреда, че Водолеят и скорпионът ще се наемат на друга служба и тогава отшелникът няма да може да отчита по скока на дивата коза колко е часът на часовника на поручик Софроний Опуйич. От безтелесния стремеж в него струеше светлина, но не обикновена, ами някаква чудна, която можеше да се вземе в уста като вода. Тя обаче не беше от този свят и не можеше да го води през нощта, а само под земята. А на него му трябваше и малко светлина от тази земя.

— Знам защо не спиш — проговори по едно време отшелникът. — Скоро отивате на бой. Дошъл си да ти кажа какво ще се случи в тази битка…

Поручик Опуйич мълчеше и слушаше, защото беше разбрал, че светлината няма да му бъде подарена, ако говори.

— Ето как стоят нещата с тебе, сине мой. Представи си две числа — едно мъжко и едно женско. Или по-добре представи си две неприятелски войски, които се сражават. Едната побеждава, както в миналата война победи френската войска, където беше твоят баща. Другата губи, както изгуби австрийската войска. Но обърни внимание — победата няма деца, има само баща. А поражението има стотина деца. Помисли, кой е по-силен? И какво става с победителите след победата? Страшен, брадат и непознат на тебе човек, въоръжен до зъби, кален до шия, се появява неочаквано вкъщи, изплашва те до смърт с непознатата си миризма и целува майка ти, преди ти да успееш да излезеш от стаята и да разбереш, че това е баща ти. Същото се случва в домовете на всички победители. Оттогава и досега те държат здраво своите жени, коне и сила. А децата си, тебе и твоето поколение ще ви държат в сянката си и на юзда чак докато почнете да си броите белите коси.

Но сега погледни малко другия, неприятелския мундир, в двора на съседната държава, която заради баща ти и френската войска изгуби войната. Там бащите са се върнали вкъщи посърнали като кутрета, съсипани. Войската на победените бащи е заляла с нещастие цялата тяхна земя. Цяла Австрия и Прусия. И какво става? Техните синове, твои връстници, които не са носили още оръжие тогава, не са могли да понесат и вината от изгубената война. Нямали са никакви грехове на душата си, бентове насреща си, никакви бащи на вратовете им да ги яхат. Затова днес те могат това, които вие не сте могли никога. Могат всичко, което можеха вашите бащи. Искаш ли доказателство? Доказателството ти стои на раменете. В миналата война твоят баща Харалампи Опуйич уби прочутия австрийски стрелец Пахомий Тенецки. И сега, след толкова години, ти, синът на твоя баща победител, както и синът на победения Пахомий Тенецки, също сте войници. Но виждаш ли, ти в Наполеоновата, той в австрийската войска, нямате еднакъв чин. Ти си поручик, а той е вече капитан, въпреки че ти е връстник. Това значи, че силните в тази съседна армия, която изгуби от вашите бащи миналата война, са с едно поколение по-млади от силните във вашата армия, където все още господстват престарелите ви бащи. Но с тях, с тези силни, сте очи в очи вие, слабаците, които и сега нямате никакви права, но ще носите цялата отговорност и целия риск на новата бойна свада. В нея, в новата война ще се сблъска вашето слабо поколение синове на някогашните победители с могъщите синове на победените. Затова се пази и си имай наум, че иде часът на тежко изпитание за тебе…

Но аз искам да питам нещо, което не разбирам, когато става дума за тебе и за баща ти. И което не разбирам, когато става дума за вашия неприятел, капитан Тенецки. Защо сте в чужда войска, а не в своя? Воювате и загивате и едните, и другите за две чужди царства, за Франция и Австрия, и то докато вашите съплеменници в Сърбия и в Белград воюват за своята земя срещу турците.

Докато говореше отшелникът, офицерът слушаше как в голямата главоломна глъбина под килията трептят различни мъгли — червени, жълти, зелени и сини, също като ветровете, които духат над главите им. И вече не мислеше за схватката, която му предстои. Беше онзи час от нощта, в който мустаците растат по-бързо и в който той усещаше как нещо като паяжина се мотае около устните му.

— Кой е правият път, отче? — попита Софроний накрая. — Как се разпознава този път измежду останалите пътища?

— Ако вървиш в посоката, по която твоят страх расте, значи си на прав път. И нека Бог да ти бъде на помощ.