Последна любов в Цариград

Осемнайсет и ключ МЕСЕЧИНА

Беше времето от годината „между два хляба“, когато Йерисена Тенецки и нейният любовник тръгнаха на Изток. Съгласно карантината трябваше да дочакат в едно ханче капитан Харалампи Опуйич и мисията, която той придружаваше. Йерисена спеше в колите, натоварени със снаряжение, младият Опуйич яздеше. През цялото време под копитата на своя кон той усещаше как откликват два пътя, как под горния цариградски път като кънтяща сянка звънеше, бързайки на Изток, пътят на римските легиони.

Пътят го водеше през областта, която зиме се наричаше „между кучето и вълка“. Когато в далечината съгледаха две кули, от всяка страна на пътя по една, ненадейно запукаха пушки. Опуйич смушка коня и зад завоя видя река. Тя миришеше на хайвер и носеше орехи, които тази година се бяха родили толкова, че клоните се чупеха и пълнеха водата под себе си с плод и листа. Насред реката като паяк лежеше окачен за пушека на червения си комин голям прогнил хан, а пред него група пътници целеха с пушките си нещо във водата.

— Не му давай, не да… не да-дай да мине — викаше един, заеквайки.

— Их, по дяволите, ето го, спря! — ядосваше се друг, като пълнеше пушката си.

Софроний Опуйич реши, че това е някаква празна работа, и влезе в хана да пита за стая.

— Има само една стая — каза му ханджията и ги отведе двамата с Йерисена на етажа, около който заобикаляше калдъръмен балкон. Калдъръмът на този балкон беше вече обрасъл с трева, а стаята някога явно е била боядисана в зелено. Имаше и печка, която се палеше отвън с фъшкии и слама, а отвътре на плоча се грееше вода.

— Най-хубавата стая в хана — каза момчето, извръщайки очи настрани, като че ще плюне.

— Виждам, че се упражнявате в стрелба с пушка — каза на вечеря Софроний на онзи, който викаше най-много при реката.

— Не ра-разбираш ти, господине, от това — отряза онзи. — Утре, като се ориентирате малко, ще почнеш и ти да се с-с-стреляш. Ами в коя стая ви настаниха?

— Да не са в зелената? — намеси се друг пътник в разговора. — Да знаете, ако сте в зелената, обърнете внимание какво ще сънувате нощес.

— Защо, моля ви се? — отвърна Опуйич със смях.

— Всички, които чакаме тук под карантина, сме минали през тази стая. И веднага поискахме друга. Всички, които нощувахме в нея, сънувахме едно и също.

— А какво, ако мога да знам? — продължи Опуйич с шеговит оттенък в гласа.

— Че ти си някакво недоказано същество! — каза пък трети. — Сънували са, брате, един и същ човек, който мирише на орех, а перчема му държи пеперуда от седеф. Човекът носи мундир и иска да убие всеки, който го сънува в тази стая. И мен се опита да ме светне със сабята, но аз се събудих навреме. Някои не се събудиха.

— А какво стана с тях?

— Ами з-з-заекват — отвърна онзи от брега. — Затова стреляме.

— По какво стреляте? — попита Йерисена, като се смееше.

— По орехови черупки. С тях нечистите сили се превозват по вода от Турция насам. Защото нечистата сила не може да върви през вода. Затова търси да я преведе орехова черупка. Вчера онзи от зелената стая сънувал един и го познал. Казва, че държал леярна за камбани в Земун.

— Орехови черупки взимат за лодки вещиците, а вие се мъчите да ги спрете. Залудо се трудите! Такива и в яйчена черупка се превозват — подигра се на всички Йерисена, но на сутринта и тя осъмна бледа.

Нея вечер тя и младият Опуйич отидоха рано да си почиват. Тя лежеше по гръб в зелената месечина и усещаше как миризмите на реката се наслагват една върху друга, по-леките над по-тежките: най-първо миризмата на катран, вода и кал, после на дим, докато най-сетне на повърхността не заплуваха плочи от мирис на липа. Самата месечина имаше три миризми и в нея тази вечер се смесваха и трите й фази. Влагата от водата влизаше през прозорците, а някъде в хана някой засвири на кларнет. Свиреше съвсем тихо тяхната песен „Спомените са потта на душата“ и Софроний Опуйич задъвка кичур от Йерисенината коса. Лежеше по корем, учудваше се на свирнята в такова място и усещаше, че старее и той, и онази страшна мечта в него. Нощите започнаха да го връщат в миналото, дните пък го влачеха обратно напред и бъдещето му се стори от мрак, който се мъкне полека пред всяка негова стъпка. Тревожеше се за Йерисена без някаква видима причина, усещаше под леглото вкуса на прах, а под хана — на гнилоч. Чу как раците излизат по месечина на брега и дъхът му потъваше все по-надълбоко, натъквайки се под земята на мириса на влажно сребро и опожарени камъни. Усещаше как подземните газове гонят петрол по падините на земната утроба, как в нея се наслагват един през друг мирисът на сяра и вряла вода, пълна с желязо. А призори Йерисена писна край него в леглото и го събуди:

— Тук ще се побъркаш от дъжд, ще се побъркаш и от суша! И аз го сънувах — каза.

— Как разбра, че е той?

— Имаше в перчема си онази пеперуда от седеф… В пояса си носеше някаква книга, стори ми се, че бяха стихове…

— Не те ли нападна?

— Не. Напротив, смъртно се уплаши, като ме видя.

В този момент навън отново гръмна пушка. Опуйич стана, погледна през оградата на балкона и се вкамени. Пътниците от хана стреляха право в бащата на Софроний. При това Йерисена викна:

— Това е той! Познах го! Ето му седефената пеперуда в косата! — на което Софроний отсече:

— Млъквай! Това е баща ми и тези ахмаци искат да го убият.

И грабна пушката.

Но на капитан Харалампи Опуйич не му бе нужна помощ. Неговите конници за миг разоръжиха пътниците, опалиха шамар на онзи, дето заекваше и стреляше по капитана, от което той престана да заеква, и въведоха в двора на хана разкошната карета на посланика — с един пръст позлата отгоре й и два пръста кал. Когато отвориха вратичката и спуснаха стъпалото, на него се появи най-напред виолетов ботуш, а след това изскочи дете в син мундир, опасан със свилен воал, изскочи онзи, за когото казаха шепнешком, че е посланик на Негово царско величество Наполеон и че отива в служба в Цариград.