Последна любов в Цариград

Шестнайсети ключ КУЛАТА

Една чудна сутрин в Земун стаите по сградите осъмнаха светли от падналия през нощта сняг и огледалото на стената събуди с белотата си преждевременно Софроний и Йерисена.

Нея снежна утрин той я запита на закуска:

— Защо по-големият ти брат никога не идва да ни навести? — Затова, защото той е австрийският офицер, който те разпра с ножницата и те обеси на дървото. Той е далече. Гони французите.

— И чак сега ми казваш това? А ти защо ме спаси?

Тя го гледаше как дъвче един залък на дядо си, на майка и друг на баба си по баща и отговори:

— Има два типа жени. В този смисъл жените сякаш имат два различни пола като двете обувки на краката.

Първия тип можеш да наречеш Жена на победителя. Тя няма баща. И се държи към мъжа, когото обожава, като към властник, към Адам като към бащата на своите деца и победител на света на животните, на които е дал имена, и на природата, на която се е противопоставил.

Тази жена не забравя къде е пъпът на земята. Има сила и пари чрез мъжа си. „Неговите дни са по-дълги и в тях има повече нощи, отколкото имам аз“ — мисли тя за своя мъж и презира синовете си, защото смята, че са мекушави и разединени като Каин и Авел, че са единаци без власт и влияние. „Нека изорат своята сянка и я полеят с пот, за да порасне“ — казва си тя и не може да търпи връстниците им и цялото това поколение, което си запушва ушите с брадата. Когато избира, тя не избира онзи, когото най-много обича, ами онзи, когото най-много мрази баща и или синът и. Нейната любов е вързана за задника и значи наслада без оглед на зачеването.

Другият тип можеш да наречеш Дъщеря на победителя. Тя е влюбена в Бащата, който може да каже за себе си: „И научен бях, преди да съм бил.“ Тя вижда в него Създателя, победителя, властника, който води около себе си и нея кумството на единодушните. Тя презира собствения си мъж. Въпреки че той може да бъде добър човек и отличен специалист в областта си, за него такава жена казва: всички го бият по часовника и му смучат музиката на душата, бодил да поникне в ушите му! Не му прощава, че е самотник „За какво ще ми е някой без власт и влияние, дето няма власт за кокоша баба?“ По същите причини тя презира и своите братя и техните връстници. „Бяха под шапката на времето, а свалиха тази шапка“ — казва тя за тях. Затова пък обожава сина си и връстниците му, чиито дни се близнят и в които тя вижда новото голямо кумство, свързано с духа на бащиното братство, вижда в тях бъдещите победители. „Те са смъкнали под себе си и четвъртата изсъхнала пот, четирите вятъра и сега са свободни“ — мисли тя, защото силата и богатството се придобиват или чрез бащата, или чрез сина. Тази жена свършва обикновено в леглото с някой от другарите на сина си. Когато избира, тя не избира този, когото обича най-много, ами онзи, когото най-много мразят мъжът й или брат й… Нейната любов е свързана за матката и значи зачеване без оглед на насладата.

— А ти към кой от двата типа спадаш? От кой пол си? — попита я той с трепет.

— Към нито един. В известен смисъл аз съм без пол. И поне засега представлявам изключение. Аз съм третата обувка. Когато избирам, избирам онзи, когото най-много обичам.

— Значи наистина съществува трета обувка!

— Да. Стремя се да не се държа като другите жени. Не се подчинявам на законите за смяна на поколението на победителите и победените, защото това са норми на отношение от мъжки вид. Знам, че за мъжа светът се осъществява в някого другиго, а за жената — в самата нея. Знам, че когато сенките на вечерните растения излетят на небето, аз съм Дъщерята на победения. И обожавам баща си въпреки всичко.

— А нима не знаеш, че моят баща е убил твоя още миналата война, миналото столетие?

— Ти за това вина не можеш да имаш, виновен е моят брат Пан Тенецки, капитанът от австрийските войски, който е също такъв кръволок като баща ти капитан Харалампи Опуйич от френската конница. В техния случай вината може да се връща назад през времето. Затова не понасям високомерния боен ред на моите братя и техните другари, победители и насилници, които пък не могат мен да ме възприемат. Както не ме възприемат и техните жени. С трепет мисля за своите и техните деца, когато ще бъдат подложени на тяхното победоносно насилие, ако спечелят войната, която сега губите ти и твоите. Бих искала, ако доживея, да свърша в леглото с някой от тези слаби връстници на бъдещия ми син, и то повече като майка, отколкото като любовница, както те избрах и тебе като слаб син на един силен и побеждаващ баща. Избрах те, защото не те обичаха нито майка ти, нито сестрите ти, нито любовниците, а няма да те обича и дъщеря ти, ако я имаме. За мен ще бъде по-голямо поражение и най-страшно наказание в живота ми, ако не успея, ако бъда принудена да се завърна в силното ято на моите победоносни братя, към което принадлежат всички мои връстници и към които е принадлежал и твоят баща. Ще бъде край на моя път, ако бъда принудена да сваля третата обувка.

Но остави ме мен. Да видим къде си ти, тоест къде сме ние двамата. Ти искаш да се върнеш в твоята част, която продължава да отстъпва, марширувайки на северозапад. Това неминуемо ще свърши някъде във Франция. Не зная Франция ли е твоята държава, или не, но знам, че служиш на нейната войска. Знам също така, че държавата е необходимо зло. Най-многото, което можеш да очакваш от държавата, е да не ти плюне в супата. А войните? Говориш за народ, казваш, че се биеш за слава на нацията. А какво е народът? Виж ме мене. Аз съм на седемнайсет години. Връстница съм на човечеството, защото човечеството е винаги на 17 години. Това значи, че един народ е вечно дете. Той расте непрекъснато и неговият език, дух, неговите спомени и дори бъдеще му отесняват като дреха. Затова един народ трябва да сменя постоянно своята одежда — тя винаги му омалява, стяга го и се пука по шевовете от неговото уголемяване. И това е една тежка и радостна работа. Говориш за език. Насън всички разбираме всички езици. Сънят е нашата родина отпреди вавилонската кула. Насън всички говорим един-единствен велик праезик — на всички нас, на живите и мъртвите… И за какво са тогава войните? Защо се върви назад в историята? Всяко убийство е част от самоубийство.

— Наговаряш ме да зарежа своето военно занятие ли?

— Да. Искам да оставиш военното си занятие. Това е занятие на баща ти, не твое. Хайде да излезем от поражението и катастрофата, от тази кула в пламъци, за която напразно мислиш, че ни пази и ни носи сигурност и пари. Хайде да започнем отначало.

— Знаеш ли, душо моя, аз научих нещо във войната. Онези мои връстници, които загинаха по-рано, бяха по-мъдри и знаеха за света около себе си повече от онези, другите; по това ги познавахме и отгатвахме, че ще бъдат скоро убити. А те знаеха, че всяко убийство се върши с предумисъл от хиляда години… Онези, другите, които щяха да умрат по-късно, бяха по-глупави. Но всичко това нямаше никаква връзка с природната интелигентност или ограниченост на едните или другите. Значи съществуват два случая. Ние спадаме към втория случай.

— Как така?

— Ние сме щастливи любовници. Нали? А от щастие се оглупява. Щастието и мъдростта не вървят заедно, както не вървят заедно тялото и мисълта. Защото само болката е мисълта на тялото. Значи щастливите хора стават глупави хора. Едва когато се уморят от щастието си, любовниците могат отново да станат мъдри, ако и иначе са били. Затова недей сега да решаваме дали ще отпаша сабята…

Така говореше през това зимно утро в Земун младият и луд поручик Опуйич от Триест, като не забелязваше, че сабята му е вече отпасана.