Последна любов в Цариград

Двайсет и първи ключ СВЯТ

Наскоро след идването си в Цариград през 1813 година френският посланик реши да даде градинска забавагодина в своята резиденция. Гадатели и танцьори забавляваха гостите, а когато в обширната къща на посланика-дете започнаха да влизат гости, музиката вече свиреше. Капитанът доведе Дуня, чието лице изглеждаше като да е плакала цяла нощ, а госпожа Растина Калоперович доведе сина си, поръсила със сребърна пудра косите си. Младият Калоперович все търсеше някого с поглед и накрая видя с учудване, че в голямата стая на стената срещу съседната стая има овален прозорец. Рамката му беше във вид на позлатен венец, затова прозорецът приличаше на картина. Този прозорец напомни на Софроний един друг такъв в салона на бащината му къща в Триест. Тогава конниците на майора заиграха хоро в градината и игроводецът така заситни, та не се знаеше къде са му петите, а къде — пръстите. Тук Йерисена прошепна:

— Хорото е лабиринт.

Гостите още се събираха, домакинът беше в гълъбовосин мундир без отличителни знаци, с руси свилени коси и по обичая опасан с коприна, а секретарят му се беше издокарал в черно, със сребърни копчета на дрехата и пояса. Грижата отиваше на лицето му, така както на лицето на момчето в синьо не можеше да се види и сянка от грижа, но за сметка на това тя се беше настанила в ботушите му, които постоянно си търсеха място. Внезапно затъмниха стаята и в рамката на прозореца като жива картина се появи гола фигура, с прехвърлен през бедрата воал. Въпреки че беше с открити гърди, не можеше да се прецени от кой пол е. На жените гърдите им изглеждаха мъжки, на мъжете — момичешки. Когато играта свърши, фигурата застана като жива картина в своята рамка. Стоеше с единия крак свит в коляното и това кой знае защо напомни на младия Опуйич положението на тялото му, обесено на дървото по нареждане на капитан Тенецки. Само че тази фигура тук стоеше, а не висеше.

В това време в стаята и в градината нахълтаха десетина циганки, звънейки с пришити по ръбовете на полите им звънчета, и почнаха да гледат на карти на гостите. Капитанът извика:

— Tarocchi! Tarocchi! — Хвана сина си за ръка и го настани в градината при една врачка.

— Картите са, господине, също като езика. Но, гледай, малка тайна ли искаш или голяма? И кому искаш да врачувам?

— На двамата от едни и същи карти — каза капитанът.

— Голяма тайна — каза Софроний.

— Добре, господине. Докато гледам, недейте да се смеете, защото това ще ви навреди. И всеки от вас, за да не чуя аз, да си зададе наум по един въпрос.

Жената простря пред себе си кърпа, напомняйки, че направо „на камъка не бива“, извади от кожена кесийка двайсет и две карти и ги подаде на Опуйичи да ги „сгреят“. Като ги разбърка, даде на Софроний да ги сече, а Харалампи се прекръсти. Тогава циганката ги хвърли с лявата си ръка накръст по кърпата, а по средата захлупи напряко една карта. Като я откри, каза на младия Опуйич:

— Баща ти е убит. А ти криеш голяма тайна.

— Баща ми не е убит — засмя се младият Опуйич, — той е тук, пред нас.

Врачката погледна ужасена капитан Опуйич, сграбчи картите си и избяга от дома точно когато поканиха гостите на вечеря.

С последните залци и умората, която ги обхвана, гостите на френския посланик заслушаха музика. Подпоручик Калоперович гледаше втренчено като омагьосан полусестра си Дуня, когато майка му, улавяйки този поглед, каза:

— Надявам се, че си спомняш нашите клетви. Изпълни ли твоя дял от обета? Повали ли я?

— Дуня ли? Да. Още в хана. — Госпожа Растина се усмихна горчиво.

— Според моята сметка — добави тя на ухото на сина си — още малко, и обетът ни ще бъде изпълнен. На мен ми останаха две крачки, на тебе — една.

— Една ли? — изрече младият подпоручик с трепет, а майка му го погали със сребърните си очи.

— Последната — забеляза тя небрежно — ще бъде нашата обща крачка.

Тук някой започна да пее тихо на гръцки „Спомените са потта на душата“, но и на гръцки песента беше същата, която обичаха като своя Софроний и Йерисена.

И тогава Софроний извърши най-решителната крачка в своя живот. Трогнат от пеенето, той потърси погледа на жена си, която седеше до него. Но не го намери. И Йерисена слушаше песента, загледана пред себе си и задъхана. Тогава тя вдигна очи. Почесвайки се замислено с пръст, Йерисена впери поглед в тъмния прозорец на съседната сграда, отвъд която в мрака се издигаше стена, а зад стената царуваше непрогледна нощ, пълна с вода и трева. И така нейният поглед се сблъска най-напред с прозореца, после опря в стената и продължи да се движи през мрака, въпреки че по този път вече не виждаше нищо. Движеше се по права пътека на Изток през гора, пълзеше над Черно море, мина през Одеса, през степта, размина се с някакви каспийски рибари, излезли на нощен риболов, мина през Кавказкия масив, през Памир и в един миг угасна на Великата китайска стена, но не защото се бе уморил или защото препятствията бяха големи за този поглед, ами затова, защото Йерисена не видя онова, което мечтаеше да види, а просто престана да гледа в тази посока. И тогава Йерисена се разтрепери от песента, която слушаше, и нейният поглед намери най-сетне зад съседната маса капитан Харалампи Опуйич, бащата на нейния мъж, и цялото и тяло замириса на праскови.

Така Софроний гледаше ужасе`н Йерисена, а Йерисена гледаше унесено неговия баща. Няколко мига седяха неподвижни и чак тогава Софроний забеляза, че Йерисена отново маже с една и съща боя гърдите и устните си и че на шията й вече я няма сърмената обувчица. Йерисена си беше свалила третата обувка.

„Тя ще добие с моя баща детето, което не може да има от мен“ — прелитна през главата му.

В този миг в Софроний Опуйич угасна онзи глад, който като малка болка расна с години под сърцето му, и се превърна в голяма болка. Всичко, което го беше боляло някога, го заболя отново, всички стари рани на неговото тяло и душа се пробудиха, всички белези от детинство се сепнаха и заработиха отново, а от тялото му паднаха кичурът черна и кичурът рижа коса. След седемнайсет години му спадна и членът, десният ботуш престана да го стяга, слухът му бързо се скъси и той вече не чуваше под земята. А светът се отвори широм пред него. Ужасе`н, той поиска да се оттегли, да си откъсне пръста, но вече беше късно. Неговата заветна мечта се осъществяваше някъде далече от него, по най-добрия начин, действайки за него, през него и може би въпреки него, но на страшна цена. Някой всемогъщ му изпълняваше мечтата, но го лишаваше от Йерисенината любов. Някъде, кой знае къде (опасяваше се Софроний), вече пътуваха знаците на милостта като вихри и той усети, че нещо му олекна на душата, че нещата около него и в него се отместват, че решението за тях пада и че всички бъдещи решения сега са му облекчени. Чу как се преименуват съзвездията в негова полза и как неговият звезден знак се преиначава от везна на скорпион и от това чак се промени вкусът на гъбите със сърнешко месо в устата. Всичко, което съществуваше и което той добре знаеше, в миг му стана непознато и чуждо, а онова, което го нямаше и не съществуваше, му стана близко и познато. Като че всяка карта от съдбата му, цялата негова Major Arcana падна наопаки, преобърна живота му и чувствата му, пренасочвайки ги от подземния свят към всемира.

„Бог награждава своите любимци едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие“ — помисли той и щеше да заплаче, когато чу как баща му бъбри на масата:

— И усмивките трябва да се превеждат, моя госпожо, също като че са думи! Френската усмивка например трудно може да се преведе на гръцки. Европейската усмивка е непреводима, а пък немецът ще се усмихне, ако на шегата виси цена…

Докато капитанът бърбореше така, докато Софроний Опуйич седеше и гледаше жена си, а тя — неговия баща, имаше някой, който гледаше и Софроний. Прегръщайки възглавницата, госпожа Растина Калоперович го изяждаше с очи. Защото Софроний беше предпоследният любовник на дъщеря й Дуня, с когото тя още не беше спала. Той беше предпоследната крачка от нейния обет, който след това трябваше да се изпълни и короняса с една обща последна крачка. Нейна и на нейния Арсений. Накратко, Софроний Опуйич беше последното препятствие между госпожа Растина и леглото на нейния син Арсений Калоперович.

Този поглед на госпожа Калоперович прекъсна за миг капитан Опуйич, който чукна с нож по чашата и стана да вдигне наздравица за френския цар. И тогава се случи нещо, недостъпно за разбиране.

Пред очите на всички присъстващи в градината на френския посланик в Цариград капитан Харалампи Опуйич изчезна безследно заедно с чашата си. Под неговия стол на сутринта слугите намериха само чифт кървави шпори.