Последна любов в Цариград - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Милорад Павич (Тринайсети ключ СМЪРТ) #15

Тринайсети ключ СМЪРТ

Щом премина Елба в кал и дъжд и под вражески огън, капитан Харалампи Опуйич намери бивак в малък напуснат замък близо до град Торгау. Осем готически прозореца разсипаха със светлината си на осем овалното помещение, което служеше за библиотека, и също така на осем — всеки изстрел на оръдието, който се чуваше от бойното поле. Останалите части на залата бяха в полумрак и глухи. Около рафтовете с книги вървяха в кръг галерии, а в средата на каменния под на стаята беше поставена огромна вана във формата на бакърен цвят. Във вряла, добре подсолена вода лежеше заваден като мечка капитан Харалампи Опуйич, миеше от себе си калта и кръвта и предеше като котка, сърбайки леден чай от коприва с мед. По някое време ординарецът прехвърли чевръсто дъска през ваната и сложи отгоре й малък дървен чук. С опитни пръсти той сплете плитки на капитановата брада, после намести под тях реката и с чукчето ги изчука хубаво, за да се изцедят и добият добра форма. После метна на дъската бял пешкир и нареди на капитан Опуйич лека вечеря — първо малко сирене, сирено от женско и козе мляко, салата от мъжки домат и лук в олио, после пушен свински бут и чаша токайско вино от избата на приятеля на Харалампи — Виткович. Капитанът носеше това вино през войната от Йегра до Русия и обратно през Елба…

И изведнъж посред вечерята капитан Опуйич изстреля като от пушка:

— Defiguris sententiarum! Как беше той?

И започна да изброява, свивайки пръстите на лявата си ръка:

— Iterogatio, subjectio, anteoccupatio, correctio, dubitatio… Как беше по-нататък? Добре, че още ни расте коса на главите, а не трева — обърна се капитанът към своя ординарец, — вземи по този случай, mon cher, чаша токайско и да четем „Илиада“-та.

— Разбирам — отвърна ординарецът и прочете заглавието:

Илиада

Има зад моретата, край Троя, една вода, горчива и негодна за пиене. Тук край поилото, се събират жадни животни, но не могат да пият, докато не дойде еднорогът. А неговият рог е лековит и като сведе той глава да пие, размътва с него водата, но я прави сладка за пиене. И тогава и други жадни животни се напиват с него. А като си утоли жаждата и си вдигне рога от водата, водата пак остава горчива, каквато си е била. Е, докато еднорогът мъти водата с рога си, малко по-надалече я бистри с очи. И в тази бистрота като на длан се вижда цялото бъдеще на света. Много пъти тук идваше и чакаше с животните еднорога и моят брат Йелен Приямужевич…

— Ама наистина ли имаш брат? — прекъсна от ваната капитан Опуйич ординареца.

— Това не е моят брат, mon seigneur. Това е брат на онзи от книгата.

— Чети тогава нататък.

Много пъти идваше при тази вода и чакаше еднорога и моят брат Йелен Приямужевич. И веднъж, докато другите пиеха, той видя онова място във водата, което бяха избистрили очите на еднорога. И тогава пред него, безделника и никаквеца, се откриха в безкрая и се разтвориха безброй безсмислици, които виждаше толкова ясно, че се изпълни цял с тях. Гледаше все по-нататък и по-нататък през дните, които прииждаха като вълни, и непрекъснато ни разправяше какво вижда. А виждаше съботната си брада, преждевременно порасла за неделя, така че не можеше да я хване и среши. Сушата му се отвори и бъдещите растения зашумолиха в ушите му, и вкус на камъни затрополи в устата му. Броейки слънчевите години, той видя как огнената ябълка на Ева и Адам се пренася в нашия град Троя. И видя мене, своя брат Парис Пастиревич Александър, как по-стар, какъвто съм, забивам овчарската гега в шапката, преобувам чорапи и отивам в Спарта, за да изпиша с топнат във вино пръст любовна покана на масата на една хубава и чужда жена по име Елена. И след това видя как ще открадна тази жена като овца и ще я донеса в нашия град Троя и как поради това Троя ще вземе огнената ябълка и ще изгори до основи.

— Откъде ти е това име Парис Пастиревич? Онзи е бил хубав, затова и Елена тръгнала след него, а ти, я се виж, да не са ти ушите, щеше да се смееш през косата.

— Това не е моето име, mon seigneur. Това е името на онзи от книгата.

— Ами току-що каза, че е. Чети нататък и недей вече да бъркаш имената!

Виждаше и нататък, все по-надълбоко моят брат Йелен Приямужевич през времето всякакви бабини деветини и не можеше да се спре, потъвайки чрез своите очи и онази бистра вода в онова време, когато тези очи и тази вода нямаше да ги има, както когато се обръща чорап. Научи от палмата, че стоенето най боли, но продължаваше да стои на прозореца на своята смърт измежду ушите и видя кръстоносците в Цариград през 1204 година да товарят четири дебели коня на венецианска галера, видя уплашените Палеолози и славяните, обути в кал, как забиват копия в цариградските стълбове на вратите и как пропада цяло царство. И видя как Рим се преселва в Цариград и видя Рим в Москва и кораба на Индоплувеца Косма, и Колумбовия кораб на брега на Новия свят, видя турците под Виена и французите във Венеция да свалят четирите цариградски коня от църквата на свети Марко и да пропада пак цяло едно царство…

— Лъжеш! Empire de Napoléon не пропада!

— А нашите свалиха ли тези коне, или не?

— Чети нататък, да видим какво ще стане.

И видя галите в Белорусия, пълни с конско месо, и битката при Лайпциг, и Наполеон на двата острова…

— Воистина глупости! Що ще нашият цар на островите? И каква е тази битка при Лайпциг? Ами че това е тук наблизо! Като плюнеш, та право там. Нищо не ти разбирам аз от бъдеще… Никога не ми е била силата в него. Моята работа не е бъдещето. Моята работа е смъртта. Воистина.

И видя моят юродив брат Йелен Приямужевич от троянските крепостни стени Шлиман и червените снегове на един октомври в Русия, и видя лов на евреи и Blitz Krieg, и четиримата в Ялта, и Сталин от 1948 година, и уплашен, раздирайки мъглата на своите грехове, видя Йерусалим и Стената на плача, и арабите, и как тече нефтът, пак от Изток, и англосаксонците на Луната, във вселената, където са съветските руснаци, и сърбите пред лицето на целия свят, и кой знае още какво и докъде е виждал, черпейки от кладенците на своите пророчески очи…

Тогава мен ме доядя от всичките тези уловки и дрънканици и аз наистина забих гега в шапката и преобувайки чорапи, отидох в Спарта, за да напиша с пръст, топнат във вино, любовна покана на масата на онази хубава жена, Елени Василеуси. Нека веднъж виденото да почне вече!

В това време капитанът усети, че водата е изстинала.

— Klarinetto! — гръмна той и се изправи с цял бой във ваната, така устремно, че половината вода се изплиска навън. Стегна голото си тяло с пояс „камериер“, изтъкан от червени вълнени гайтани, и легна в постелята. Тогава му донесоха кларнета и зелената лула, вече разпалена. Той дръпна веднъж-дваж от лулата, седейки в кревата, с инструмент на коленете, и един войник се яви пред него, държейки в ръце също такъв кларнет.

— Вярно ли е — попита капитанът войника, — че имаш такива вещи пръсти, та можеш да откраднеш на човек обувката, докато онзи тича?

— Лъжат. За какво ще ми е една обувка? Но вас, господин капитан, мога да науча и на едното, и на другото. И да свирите, и да крадете. Каквото предпочитате.

При тези думи капитан Харалампи Опуйич прихна да се смее така, че пепелта се разлетя и лулата му угасна. А той взе кларнета и ведно с войника изсвири един Paisielli.

Така капитанът от френската конница Харалампи Опуйич се учеше посред походите да свири на кларнет. И на латинска реторика. За разлика от френската войска напредваше не лошо. Може би тъкмо затова преображението на капитан Опуйич не учуди никого. Твърде много смърт имаше покрай Елба, за да могат такива неща да спрат окото.