Последна любов в Цариград

Седми ключ БОЙНА КОЛА

Известно време не се чу нищо за Дуня и Папила, освен че тайно от жена си ги издържа старият господин Калоперович. Скоро обаче до госпожа Растина отново достигна една от онези страшни истории, свързани с Авксентий Папила.

След като любовниците бяха изгонени от дома на Калоперович, Папила още известно време помагаше, както и по-рано, на клисаря в карловачката горна църква да води протоколите за родените и умрелите. Междувременно веднъж хванаха Папила да вписва в книгата за умрелите същите едва-що дошли на свят деца, нанасяйки точно бъдещия ден, месец и година на тяхната смърт, преди още да бъдат кръстени. Въпреки че всичките тези списъци бяха изтрити, щом се откри простъпката на Папила, ужасените родители не можеха да забравят датите, отбелязани там с Папиловата ръка под още ненастъпилите години, далече след хиляда и осемстотната.

Не се свърши обаче с това. Когато веднъж едно дете умря от шарка и беше сравнена датата в книгата на горната църква в Карловац с датата на смъртта, се установи, че Папила е нанесъл точно годината и деня и няма какво да се дописва. Тогава някои родители настояха насила да им покажат книгите и по тях се опитваха да налучкат съдбата на децата си. Накрая се извърши обследване на самото място. Съдебният изпълнител доведе Папила, когото вече не пущаха в училището, да покаже какво е вършил с протоколите на родените и умрелите. Когато отвориха книгите пред него, за миг намери мястото, където беше отбелязано собственото му раждане, издърпа перото от ръката на клисаря, наплюнчи го и отбеляза в книгата датата на своята смърт.

Осъдени да напуснат Карловац, Дуня и Папила се пръснаха по света. Папила се яви в австрийската войска и Дуня го изпрати на война срещу французите. Пътем мислеше със страх за датата на онзи ден, която бе нанесъл Папила при името си в книгата в горната църква в Карловац. За датата, която бе изтрита веднага в книгите и която Папила не искаше да открие никому. Когато го попита, той отговори:

— Убиеш риба с камък като птица с буца в полет, свариш чорба и на дъното намериш рибе име. Това име нито е за ядене, нито за обявяване.

Но самият той знаеше, разбира се, датата. Денят на Папиловата смърт беше във втората половина на столетието и му обещаваше дълъг живот.

Изумителни разкази следваха Авксентий Папила и по бойното поле. Един от тях разказва, че Авксентий със своя вишестоящ в частта, капитан Пан Тенецки, син на прочутия Пахомий Тенецки, отишъл да види представлението на някакъв пътуващ театър. Давали „Трите смърти на капитан Опуйич“. След представлението Авксентий си помислил:

„Ами че този капитан Опуйич е същият онзи капитан Опуйич, чиято френска част гоним. Същият онзи, който е убил бащата на моя капитан Пан Тенецки в миналата война. А капитан Пан мълчи като ням. Може би иска да ме изпробва?“ И веднага му се натрапи изводът. Третата и последна смърт на капитан Опуйич още не се е осъществила! Значи капитанът може да бъде убит. Той има само три живота и ако му се отнеме третият живот като на котките деветия, това ще бъде краят на неговото господство на бойното поле. Авксентий си набави фенер и реши още в първото сражение да потърси капитан Опуйич.

— Ще му смъкна аз шпорите — каза Палила, който вече беше показал какво може на бойното поле. Играеше ролята на „заек“ — препускаше пръв в битката и така увличаше останалите след себе си, а после се изтегляше назад и чакаше нов сгоден случай. И ето че сега той му се предостави в един град. Австрийската част на подпоручик Папила се спря на малък каменен площад, тих като стая. В средата имаше здание, за което му казаха, че е университет. Папила се зачуди, като забеляза, че всички стени на сградата на височина на човешки бой са обилно опикани. Урината отдавна беше изсъхнала, но беше ясно, че в това действие са участвали много хора. Очевидно студентите бяха препикали своя университет. На една стена с въглен беше написано с едри букви:

Зад този надпис в сградата на университета се намираше френската част, която гонеха.

Същата нощ в една странична улица край площада се срещнаха Опуйич, който обхождаше своята стража, и подпоручик Папила, който с луда храброст излезе пред него. За миг двамата се озоваха на ничия земя, и двамата с фенери и саби в ръце. Папила не беше правил никакви войнишки планове. Той разчиташе на театралната пиеса, в която точно така започваше третата Опуйичева смърт. Папила заби сабята в земята, окачи фенера на нея и се скри в мрака с нож в ръце. И капитанът е сторил същото в своя край на улицата, предполагаше Папила, т. е. забол е сабята си в земята и е окачил на нея фенера. Младежът очакваше, че и Опуйич ще се оттегли в мрака и ще налети на неговия приготвен нож. Дори в един миг Папила се извърна мълниеносно при някакъв шум зад себе си и употреби ножа, но зад него нямаше никой. Само по лицето го докосна с крило нощна пеперуда, подобна на два окачени на халка ключа. Накратко, Папила не намери никого в тъмнината. Търсеше и търсеше, а капитан Опуйич го нямаше никъде. Подпоручикът вече мислеше, че тук се върши някаква подигравка с него. След напразното търсене из мрака и калта, ядосан и мокър, той се насочи право срещу фенера и сабята на своя противник да ги прибере като военна плячка. Когато тази плячка му беше вече в ръцете, капитанът, който не се беше и помръднал от сабята и фенера, угаси пламъка и така го съсече, че езикът на Папила падна върху ухото му. Опуйич си продължи пътя, а Авксентий Папила остана да лежи на улицата в калта и вече не беше млад. Защото мъртвите никога не са млади.

Новината за Авксентиевата смърт дойде в Сремския Карловац по вода. Пръв я чу господарят Йеремия Калоперович. В дюкяна му влезе един от хайманите на Карловац, от тези, дето на сянка почиват и със сянка се покриват, и разказа следното:

— Хубава историйка чух днес на пристанището. Двама селяни продали волове, взели доста пари и се връщат вкъщи. А французите отстъпват през Прусия. С тях и онзи сърбин, дето служи на Бонапарт. От дълго време един от онези селяни се обзалагал, че за сто десетачки ще изяде жаба. А нашите сърби, които са в австрийската войска, нападат французите през немската земя. Оня наистина изял жаба за облог и взел парите. Е, сега Папила предизвикал на двубой някакъв френски капитан, Опуйич, от онези Опуйичеви, дето живеят в Гриест. А онзи, дето изгубил облога за жабата и дал сто десетачки, си помислил: „Ще ми се смеят на село, като научат за какво съм дал пари“. Пък тя, вашата Дуня, не била вече с нашите, с австрийците, че капитан Опуйич я пратил да види раните на ранения му син, поручика от френската войска Софроний. Затова и онзи другият се обзаложил да изяде жаба, та дано си върне стоте десетачки! И я изял. Тогава капитан Опуйич убил със сабя Папила, без и да го попита за името му, а онзи, който също изял жаба, попитал първия, понеже му върнал същите сто десетачки:

— Абе, защо ние, сърбите, гълтахме тези жаби?

Господарят Калоперович изгони злобаря от дюкяна, но цял ден не посмя да се мерне пред жена си със страшната вест. Криеше си сълзите, но работата бързо се разчу и госпожа Растина, която не се отделяше от възглавницата със звънчетата, вече мокра от сълзи, чу вестта за Папиловата гибел след мъжа си, но преди мъжа си узна още една страшна история, от онези, които се рояха покрай Папила, макар и мъртъв.

На верандата, която гледа в Дунав, седяха него следобед госпожа Растина с нейната приятелка госпожа Авакумович, дошла да й съобщи бързо именно това нещо:

— Когато Авксентий Папила бил убит — разправяше госпожа Авакумович, — вашата Дуня взела един нож с формата на риба и отишла да отмъсти за любовника си. Търсела онзи, който го е убил, а се знаело, че е старият капитан Опуйич. Намерила убиеца на своя любовник в един френски бивак и войниците я извели пред него.

— Идвам отдалече, търся твоята ръка. Чувала съм, че е изключително лека и бърза със сабята. Затова ми трябваш. Имам една молба.

— Каква молба? — попитал капитан Опуйич.

— Трябва да махнеш някого от този свят.

— За това се плаща.

— Разбира се, че се плаща — казала Дуня и показала кесия със злато.

— Добре — казал той, — кого трябва да убия?

— Мене.

— Тебе ли? Сама плащаш, за да те усмъртят?

— Така е. И нямам време за губене. Бързам. И имам само едно условие. Виждаш ли косата ми, малко прошарена? След твоето дело тя трябва да остане такава, каквато е. Да не се повреди нито една месечинка, нито една звездица от бялото.

Тогава той ненадейно й нахлузил конски оглавник и й сложил юздата между зъбите. Войниците се изумили, но не щеш ли, оглавникът си застанал на място, а юздите си намерили вдлъбнатина между зъбите, като че всичко било правено за Дунината глава.

— Сега сме наясно. По дебела котка бълхи не ходят — казал капитанът, обърнал ножницата и Дуня я напълнила с жълтици. Тогава я разпрегнал и наредил да донесат пити с мътеница, от тия, дето се пекат цял ден, защото всяка една се сваля от огъня, щом се омеси и намаже следващата, и тогава заедно с новата се връща на огъня. Като се навечеряли, той отвел Дуня в покоите си и казал:

— Май не се боиш да легнеш с онзи, от когото искаш такава услуга като от мене?

— Вече не се боя от нищо — отвърнала Дуня, — но кажи ми какво ще ми сториш? Казват, че по отношение на постъпките си непредвидим… — И погледнала към небето, като да мери времето.

— Ще ти дам най-хубавата смърт за една жена. В мене семето на смъртта и семето на живота е смесено. Ще бъдеш двойно оплодена и сама ще избираш кое от тези две семена искаш, семето на живота или семето на смъртта.

— Много дълго ще трае това. Аз искам отведнъж.

— Няма, това ще стане още тази нощ.

Тогава Дуня прегърнала своя палач и усетила как нощта се раздвоява в нея и оставя място на някаква сладка светлина. А после всичко утихнало. И тя не използвала своя скрит нож. Нож с форма на риба.

— Сега можеш да останеш с мен — казал й той на сутринта, целувайки пръстена й. Дуня разбрала, че ще живее, и сякаш се позарадвала.

— Не ме уби твоето семе — казала му.

— Не, но не те оплоди. Ти си бездетна. — И двамата се засмели.

Такъв беше разказът, който ужасената госпожа Растина чу от своята приятелка. Тази вечер тя пак кръстоса стаята си и разгневена на щерка си, повтаряше като в треска:

— Тая няма путка! Тая няма путка! Да изтърве Папила. Такъв мъж! И да не употреби ножа!

Между това по време на вечерята мъжът й каза, че техният син Арсений се е явил във войската, решен да отмъсти за приятеля си, да убие Опуйич и отмъкне сестра си. Тогава госпожа Растина се уплаши още повече, викна сина си при себе си и му каза през сълзи:

— Сега и двамата сме с верига на врата. Но не е стегната, можем да я отхвърлим, ако искаме, и да продължим нататък, като че нищо не се е случило. Искаш ли?

— То се знае, че не искаш — отвърна Калоперович, който вече носеше хусарски мундир.

— Тогава ми се закълни, че ще спиш с всички жени, с които е спал Папила.

Като видя странния блясък в очите на сина си при тези думи, госпожа Растина сякаш се позарадва. Тя наистина закле сина си да легне с всички жени, с които е лягал Папила. И по този начин да го държи в спомените и в известен смисъл в живота чрез тези жени, които са го обичали. А сама пред себе си се врече, че ще отнеме от своята щерка и съперница, която я лиши завинаги от Авксентий, всички мъже, с които тя е лягала или иска да легне.

— Още нещо — прошепна тя в ухото на сина си, когато го изпращаха при французите и когато той се наведе от седлото да я целуне. — Знаеш ли, досега не смеех да ти кажа. Сега се налага. Капитан Опуйич ти е баща.

Младият Арсений Калоперович се дръпна при тези думи и усети, че му никне трева под езика. Вместо отмъщения пред него се заредиха онези бързи и къси любови, които някога бяха любови на приятеля му, а сега трябваше да станат негови.

В мига, в който реши да смеси своето семе със семето на мъртвия си приятел, на Арсений още не му беше съвсем ясно какво значи този обет. Засега той само си помисли, че Дуня — в светлината на новите сведения — му е полусестра, а не сестра.

И радостно пришпори коня си.