Последна любов в Цариград

Пети ключ ЖРЕЦ

Капитан Тенецки и Растина лежаха в кулата на бойното поле сами. На война Тенецки винаги беше сам. На стената в стаята висеше картина на кораб в буря и Растина, преди да заспи, гледаше морето на месечината и се страхуваше, че като някога в детинството ще се напишка в леглото от тази нарисувана вода. На другата стена висеше картина на жена, нарамена от кентавър, когото в тръс тя кърмеше така, че той да обръща глава в движение и да суче. Както пишеше под картината, това бил елевзинският хиерофант, а яхналата го жена представлявала светът. Жрецът сучел от едната й гръд милосърдие, от другата суровост, от едната — закон, от другата — свободата да се послуша или да не се послуша. На Растина й се струваше, че той е майсторът на светите мистерии на войната, царят, който се превръща в жрец, кентавърът, които навън в тъмнината дебне мига да покаже на Тенецки своя свети огнен предмет, а от нея, Растина, да посуче мляко.

Както и да е, двамата ненадминати стрелци се срещнаха най-сетне. Заеха положение в двете срещуположни кули, отдалечени на осем изстрела с пушка. И двамата мислеха, че почва взаимно изтощаване, което ще трае седмици. Между това всичко трая само един ден.

Бял мрак падаше. Тенецки лежеше на тавана, гледаше в покрива отгоре си като в обърнат кораб и наблюдаваше кулата под себе си, вдишвайки миризми, които почваха да вампирясват. После слезе. Усещаше Растина, пръстите и устата и на себе си. И си мислеше, че тези докосвания в своето неизчерпаемо разнообразие траят цяла вечност, траят сякаш „завинаги“. И после ненадейно престана да усеща тези докосвания и почна да ги слуша. За пръв път чу Растинините устни и пръсти навътре, през себе си. И така най-сетне проумя. През време на всичките битки, през време на пропадането на Венеция, през двете смени на бойното поле Растина вместо на кларнет е свирила на него, на австрийския капитан Пахомий Тенецки, Франц Йозеф Хайдн. В момента свиреше „Allegro con spirit“ от Хайдновото дивертименто „Corale di Sant’Antonio“ за флейта, обой, кларнет, фагот и рог, при което устните и пръстите владееха съвършено Хайдновата композиция. И изведнъж Пахомий Тенецки си направи извода, че момичето владее такава техника на свирене на кларнет, в сравнение с която умението на самия Тенецки заедно с неговия Paisielli е детска игра. Погледна изненадано момичето над себе си и свърши точно когато тя минаваше на „Minuetto“. Но тогава пак се намеси малката мръсна война. Тенецки усети мириса на пушек, изпсува и помисли:

— Никога няма достатъчно време за вечността! — И изтича до прозореца.

Среднощ добре се виждаше как от съседната кула, онази, в която се бе затворил капитан Опуйич, излиза дим. Тенецки не можеше да повярва на собствените си очи. Опуйичевата кула гореше. Сега трябваше бързо да се мисли. Онзи, другият, ако кулата наистина гореше, можеше или да изгори заедно с нея, или да изскочи на единствения вход, право пред мушката на Тенецки.

Скоро пламъкът се показа и на етажа. Ставаше нещо невероятно. Тенецки грабна бинокъла и почна внимателно да оглежда изхода на кулата, при което се отмести малко от прикритието. Тогава капитан Опуйич с един изстрел простреля окото на далекогледа и окото на главата миг преди да изскочи от пламъка, който бе запалил сам.

След малко в кулата, където лежеше прострелян Тенецки, влезе мъж, толкова тежък, че можеше да понесе църковна камбана, с пушка в ръце и в разкошна куртка от френската конница. Той притича до мъртвия Тенецки, ритна с крак пушката му и усети непреодолимо желание да препикае поваления неприятел. Но като видя в един ъгъл на кулата момиче, настръхнало и уплашено, се отказа от намерението си, прегърна го и почна да го успокоява с тих глас. Шепнеше като в молитва:

— Какво е сега това, Господи? Защо с ракия на огъня, Господи Боже мой? Защо не бе Бог, който пред нас ходи, ами след нас? Изпревари ме, но не ме надхитри. Защо ни посоли морската шир, толкова сол и вода пропадна, Боже мой! Де ще ни отправи това?

Тогава се обърна към Растина, все едно че я гали по косата:

— Върви, чедо мое, не се бой, долу те чакат брат и годеник, побеляха от грижа по тебе.

Като излязоха от кулата в нощта, наистина ги посрещнаха два силуета. Братът на Растина и годеникът й Йеремия Калоперович. Братът носеше пушка, а Йеремия държеше в прегръдката си черната кутия с украса от слонова кост, в която беше Растининият кларнет. Но Растина и не обърна глава към тях. Без да продума, взе черната кутия от годеника си и тръгна в мрака след капитан Опуйич. Този се обърна учуден и рече:

— Къде, дете мое? Мустаците ми са по-стари от теб. Съвземи се.

— Искам да имам дете от теб. Живот за живот.

И не пожела да се отдели от него. На първия хан, по време на вечерята в кръчмата „Пъпът на земята“, капитанът постеше с леща и ракия. И не се отпусна никак. В кръчмата влезе просякиня, носейки мъжка шапка, и викаше:

— Да обдарят тази шапка онези жени, които никога не са измамили своя мъж! Само те! Останалите да не се и залавят…

При тези думи Растина откъсна едно сребърно копче от ризата си и го хвърли в шапката. Капитанът се засмя и я отведе със себе си на отдих. Пътем все мърмореше:

— Знаеш ли, Тенецки сбърка в сметката. Той мислеше и вярваше, че толкова по-дълго ще живее, колкото повече хора е убил. Воистина това са глупости. Същността е в нещо друго — никога не се знае кой кого е убил: победителят ли победения или победеният победителя. Тенецки лежи сега в онази кула и птиците вече кацат отгоре му, сякаш е клон, и не знае, че може би аз съм убитият, а не той…

Като видя, че капитанът е неспокоен като неговата двегодишна кобила, Растина го обсипа с целувки, искайки да му пошепне нещо на ухото, но той и затвори устата с шепа.

— Не бери грижа, душо, знам, че си имала други преди мене. Но това няма значение. Пак аз ще те лиша от невинност.

И той така й наби клитора с водача си, че и двете й устни изпукаха. А тя заплака и му каза на ухото:

— Ще трябва още веднъж.

Когато капитан Опуйич легна при нея повторно, с учудване разбра, че Растина била девица.