Последна любов в Цариград

Трети ключ ЦАРИЦА

На Великден 1813 г. знаменосецът Софроний Опуйич беше изпратен в Главния щаб на своята военна част по поверителна военна работа. Пътят му минаваше през Триест и най-сетне Софроний след толкова години отново видя червената земя, рижия добитък с лъскави топки на рогата, вдъхна горчивия вятър от морето и пренощува в бащината си къща, без да успее същата вечер да види майка си.

В заспалия палат го посрещна хубавица със скъпоценен камък на зъба, с много сребърен прах по черната коса и с изкуствена бенка между гърдите.

„Тази ще е винаги на 17 години“ — помисли Софроний, а тя каза, че се нарича Петра Алауп, че му се пада нещо като леля и че госпожа Параскева, майка му, я е задължила да го настани за отдих. Въведе го в стая, на чиято стена висяха икона, огледало и картина в овална златна рамка. Опуйич забеляза учуден, че на картината е изобразена само една кадифена завеса. Петра обърна огледалото към стената да не привлича насекоми и без да пита нещо, помогна на младия Опуйич да се съблече, полагайки го в леглото, както се полага дете. Като видя единайсетия му пръст така изправен, тя забеляза:

— Госпожа Параскева казва, че не можеш да идеш такъв утре в църква.

После седна под лампата и взе да плете.

— Гладен ли си? — попита го тя, усмихвайки се в плетката си. Опуйич се засмя и каза:

— Имам името на риба. Трябва ми още рибата и ще съм сит. Но това не е за всеки.

— Виж го ти! — отвърна Петра. — Сега дава мило и драго, за да получи, а щом получи, тозчас ще заспи връз теб и ще ти напълни устата със слюнка от кой знае какъв мръсен сън, в който му дават това, което наяве не биха му дали. Едва можеш да се измъкнеш изпод него. Ето ти кълбенце, дръж го, докато заспиш. Внимавай само да не скъсаш конеца. Ако се скъса, отиде, та се не видя този, за когото плета.

— А какво плетеш?

— Събрах коса и плета нахуйник.

— Кому?

— Сигурно не на теб, щом не съм ти взела мярка.

В този миг Петра спря да плете и допря добре гледаната си ръка до гърдите.

— Горко ми — прошепна.

— Какво ти е?

— Имам посещение.

— Какво посещение?

— Някаква малка болка под сърцето, която плаче като малък глад. Или по-добре имам малък глад, който се тревожи за болката.

— Бих казал, че преди това си имала посещение, а тази болка и глад на дъното на душата обикновено си идват сами след посещението. Не съм аз онзи, който носи бяла брада в черната. Знам аз в коя чаша не се долива.

— Горко ми!? В коя?

— В пълната, много добре знаеш.

— Нищо не знаеш ти. Умът ти работи само на приказка. Знаеш ли колко са пренощували под тази коса?

— Не знам.

— И аз не знам. Само знам, че съм родена с този глад.

При тези думи Петра отиде при прозореца и избра от саксията стрък бодлива трева, сложи я в уста, завърза я на възел с езика си и показа възела на Софроний.

— Край! Вече не боли… А ти? Бих казала, че още не си опитвал женски хляб. Нали? Не си ли прогледнал с третото око? Хайде де, не бой се. И спрелият часовник минава през точно време. Ще те науча как се моли на четири ръце, ако ми отгатнеш нещо.

— Какво?

— Познай как се казва лявата ми гръд.

— Не знам.

— А дясната?

— Знам! — Знаменосецът Опуйич прошепна нещо в мрака.

— Позна! — закиска се Петра, свали китарата от стената и му я подаде.

— Не умея да свиря.

— Аз не те и карам. Хвърли сребърник и влизай.

Тогава Софроний реши да изиграе последната си карта. И той сложи ръка под гърдите и заохка.

— Какво ти е? Да нямаш посещение и ти? Малка болка под сърцето, която плаче като малък глад?

— Не е това.

— Ами какво е?

— Нямам сребърник.

— Пинтийо — каза Петра, обърна огледалото към стаята, а иконата към стената и легна в постелята на Софроний. На всяка гръд имаше нещо като малка крушка.

— Ако ти нямаш сребърник, има майка ти — каза му с ням шепот устни в устни.

— Пили, пили, хубави мои, бъдете умни и не вярвайте на всеки вятър!

С тези думи в срядата на свети Мартин изповедник някой събуди младия поручик Опуйич в къщата му, в Триест.

— Пили, пили, хубави мои — говореше дълбок глас, като да излизаше от вулва, — нека е свещникът ви единствен сред хиляди! Вълците и борени овце ядат. Пили, пили, хубави мои! Да не преминете на тъжната страна, на черното рамо, от брега на плодородието и мярата на брега на пясъка и вятъра, където всяка тежест и стойност изчезва като цената на шапка без глава. Пазете ми се и от другата страна! Да не мине на ваша страна онзи мой син харамия, комуто между очите расте тъмнина, а между зъбите целувки. И обрив не се хваща там, където той ще ви хване… Пили, пили, хубави мои…

Над кревата се навеждаше едра жена с прошарена коса, но тъй като белите й коси растяха по-бързо от черните, белите бяха значително по-къси. Гледаше го с очите си, напръскани като змийско яйце. Преди още да вдигне клепачи, Софроний усети миризмата и на бадем и по този мирис позна майка си. Около нея над леглото се бяха надвесили четири-пет женски особи в шумящи кринолини и един лис младеж с черни мустаци.

— Ставай, мързелане, трябва да се ходи на църква! — галено му говореше майка му, обръщайки иконата към стаята. — Какво зобе кокошката? Пшеница. А с какво се зобе часовникът? С чукане, хубавецо мой. Слушай, той зоба и мука все едно и също — сега, сега, сега!

И госпожа Параскева отметна бързо завивката от сина си, а жените писнаха, като го видяха гол и напърчен.

— Ще я убия онази Петра! Как ще идеш такъв на църква? — кипна госпожа Параскева и се хвана накръст за ушите.

Църквата „Свети Спиридон“ беше пълна и се виждаше как с единия край потъва, защото иконите на южната страна в долния край се бяха отделили малко от стената. Землището, на което беше изградена, бе с подземни води. Някой настъпи шпората на Софроний посред службата и той се обърна. Видя Петра в черно, от което блесна усмивката й със скъпоценно камъче на дъното.

— Виж — обърна му тя внимание, — онази, която стои до иконата на свети Алимпий и си увива врата с косата, е сестра ти Сара. Тя носи пръстен под езика, за да залъгва глада, и вечер намъква чорапи вместо ръкавици, защото няма кой да я сгрее. Онази пък, която стои до майка ти и може да се опаше с косъм, е снаха ти Аница. Можеш да й закрепиш чаша вино между гърдите и да пиеш, без да пролееш и капка. До нея е снаха ти Мартица, лека на онази работа като на сълзи. Ако я сънуваш, обърни си възглавницата и тя ще те сънува. Онзи лисият е нейният мъж и твоят брат Лука. Той държи сега камък в ръцете, за да не заспи в църквата. Ако заспи, камъкът пада и го събужда. А майка ти казва, че държи камък и в постелята, докато поваля Мартица…

— Сега малко пиян хлебец — каза госпожа Параскева Опуйич, сядайки край масата за дванайсет души, — и да си видим очите в супата. А ето какво казвам на онези, еретиците, за тебе, Господи, дето ми пазиш щастието под прага. На чиято кола се возя, томува и коня хваля! Помилуй, Господи, господаря наш и мой господин Харалампи, измий неговите и нашите ръце, Господи, пред твоя хляб и твоята кръв, защото твоите ръце са винаги чисти и в тях не взимаш глаголи. Пазейки се, Господи, пази и мен и всичко Харалампиево съхрани. Амин!

Като седнаха, госпожа Параскева взе парче хляб и го, сложи в пояса си.

— Виж, сине, твоите сестри и братя и жените им, твоите снахи — шест месеца годишно прекарват в месец юни, а декември едва им идва веднъж вкъщи. И всичко това им дарува баща ви Харалампи. Виж само Марта: пирожкови внученца, пуснати в топли подправки, виж Марка — свинско, наръсено със захар и запечено, и зеле за свети Лука подкислено, вземи Сара, тесто във възглавница, а ти, Лука, най обичаш рибешки племеннички във вряло вино, взимайте, деца, моите гълъбчета с две и с три крила… Гледайте и яжте тази хубост. Всички — сладки топигъзовци и пълнигащниди, пък топлят, пък жужат, пък скачат под зъбите, бранят се, пишкат под езика, хапят под ушите и се надуват, докато минават. Размислят и — хайде на носа. А като минат, оставят следи: спомен, който сладни и целува, като да си иконка… А ти, Анице, сложи чесън в ухото срещу нечисти сили, защото са тук наблизо като и онзи харамия моят Софроний, който пие от чужда жажда и от чужд глад вечеря. Знаеш ли ти, Софроний, кое се яде най-сладко?

— Не зная, майко.

— Бащина къща. Оглозгваш рамките на вратите, бравите, прозорците и праговете, а изплюваш само ключа.

— На мен, майчице, не ми трябва бащината къща.

— Виж го ти него! В мед варен, а на чаша учен. А ние тук… чиба, куче, няма място за теб! Знам аз какво ти трябва. Жена ти трябва. А в тази торбичка е гривната за нея.

И Марко, братът на Софроний, бързо подаде копринена торбичка, в която Софроний видя златна гривна с надпис, а той започваше с думите „Аз съм талисман…“

— Благодаря, майчице, но нямам намерение да се женя.

— А какво да правя аз? Да се разболея от твоята младост, докато ти оздравяваш от нея? Не ти трябва къща, не ти трябва жена. Но твоята жена ми трябва на мен, а къщата — на сестрите ти. Няма мираз за Йована, ако тази къща не иде за неин мираз. Но на мен в ръкава си ми ти като джокер в картите и ще те оженя, ако ще със сълзи да се умивам! В църквата видя Петра, тя няма да се омъжи нито за мъжки, нито за женски кръст, но има толкова лозя, колкото и кораби, и може огън да премери. Вземи я. Ще ти посоли вятъра и ще ти опитоми вилицата. Тогава ще дадем половината наш дворец на Йована за мираз и тя ще може да избира жених. Ако не искаш, няма да може да избира. Ще вземе стар, но богат. Сега ти избирай.

— Или се пазари! — намеси се в разговора Софрониевата снаха Марта, при което Аница прихна да се смее и прибави: — Този скопен петел на мъжко или на женско дърво е печен?

— Не искам, майко, да ме жените така със скопен петел.

— А знаеш ли как съм се женила аз? Една нощ се ухапах за езика. Втората нощ пак, стана ми рана на езика. Питам се аз какво ли говоря нощем, та се хапя за езика? Прехвърлям наум всички думи, които знам, и — намирам! Намирам единствената дума, която отговаря на онази рана на езика като кания на сабя. Триест! — викнах и долетях с първия файтон право тук и право в прегръдката на Харалампи Опуйич. Като че днес е било. Запознах се с него на една забава и искам да танцуваме. А момичетата ми казват, че е зает. — Как така зает? — питам аз, а те се смеят и ме отвеждат при едно прозорче, като ми казват да погледна. Поглеждам аз, а там затворили в стаята Харалампи с жива мечка и като я уби той с ножа, мечката от болка го напика целия. Много се смеехме и много се обичахме и същата 1789 г., в най-голямата зима, те родих тебе, Софроний. Такива ми ти работи… Яж, соколе мой, яж и не се тревожи. Колкото по-бързи са зъбите, толкова по-бързи са и ушите. А какво ще правиш не казвай на мен, ами на сестра си Йована. Аз пека вече сватбените баници. Тупат под пръстите като барабаните на баща ти. Вътре по два жълтъка трептят като две цицки, а като отхапеш, дишат!.. Наздраве!

Тази вечер Софроний влезе сам в стаята си и си легна, без да пали светлина. На стената до иконата и огледалото стоеше онази овална картина в златна рамка с кадифената завеса, но сега на нея се забелязваше красив женски портрет до кръста, така умело изработен, че изглеждаше като жив. В русата коса блещукаше златен прах, а гърдите бяха разголени по най-новата мода и само ги покриваше прозрачен воал. Виждаше се, че зърната са начервени, също както и устата. Всичко изглеждаше толкова живо, че Софроний приближи и в съмнението си протегна ръка към изрисуваните зърна. И в здрача изведнъж го плеснаха през пръстите.

— Не пипай! — каза портретът. — Аз съм сестра ти Йована, а това не е картина, ами прозорецът на стаята ми. А на тебе, господин брате, благодаря за всичко, което ми даде и не ми даде. Аз държа в душата си земен слуга — своето тяло. И то ме слуша. Виж колко е покорно…

И Йована облегна лакът на своя прозорец и заплака.

— А когато, господин брате, ми се ядосаш и ме затрупаш с годините като с камъни, отгоре, от Амперейското небе на небесното течение, където прелитат птиците, Девицата ще заплаче за мен. И като вземе мляко в двете си стъкленици и запали пламък в кандилото си, с черна виолетка под роклята, тя ще тръгне, пристъпвайки бавно към своя жених на среща, на уговорка. И всичко ще й служи покорно: и стъклениците, и кандилата, и цветето, и тя ще има своя земен слуга — тялото си. И така ще се срещнат помежду си Милостта и Истината. А аз не мога да се обърна нито към нея, нито към тебе.

Тогава Йована заплака още по-силно на прозорчето си. Софроний дойде при нея, почна да я гали, а тя докосна косата му и каза:

— Много си обрасъл. Ела да те подстрижа.

И го промъкна през прозореца. Софроний седна сред стаята, сестра му сложи едно глинено гърне в скута, взе нож от полицата, наостри го във вилица, дойде при брат си, сложи ножа в зъбите и почна да го реши с вилицата. Като го среса, му намъкна гърнето на главата и взе да го стриже около гърнето като овца. Тогава на ръката му капна една капка.

— Дъжд ли е това?

— Да, дъжд.

— Не, не е дъжд, ти плачеш. Толкова ли го обичаш онзи?

— Виждам, брате, че няма да родиш душа от тялото. Изглежда, душите ни не са от същите земни родители като краката, не са произлезли от Харалампи и Параскева, а извират от други кладенци и вървят през живота всяка след своята вълна, и търсят ушите си, и брат и сестра не се чуват, и душите ни не са роднини, както са ръцете ни. Откъде е дошла твоята душа? Насън създават цвят, а никнат тръни. А онзи, когото чакам, е тих на глас и скъперник на истината.

— Сигурно има глава като крина и вашият ум — ядоса се Софроний и свали гърнето. — Кой е той?

— Мой брат по душа и мъж по отношение на тялото. Казва се Пан Тенецки, от Земун е. Още не съм го опознала хубаво. Знам само, че съществува, и сън не ме хваща от будната му хубост… Нощес ще дойде да ме види. А ти кротувай, да не те порежа.

И Йована отново намъкна гърнето на главата на брат си и продължи да го стриже.

— Той ще дойде през твоята стая. Нали няма да ни издадеш? — попита.

— Няма — каза Софроний и реши да заспи, щом си легне. Но някъде около полунощ за негова изненада през стаята му премина мъж с австрийска офицерска куртка и веднага след това се чу шепот, който идваше от прозореца със златна рамка. Женски глас, гласът на Софрониевата сестра, каза:

— Уплашихте ме. Човек може да заспи и като плаче…

— Защо си плакала?

— Този, когото ми предлагат, е стар, а аз не съм — как да се омъжа за него? Ако беше тук баща ми, щеше да ме отбрани от майка ми. Той ме обича. А вие? Дайте ми съвет какво да правя.

— Няма.

— Защо? — отвърна умоляващо женският глас в мрака.

— Защото съвет няма. Всеки трябва като червея да изяде своя път пред себе си.

— Значи няма помощ.

— Кой говори за помощ? Помощта, която мога да ти предложа аз, съществува. Тя е бърза и ползотворна, но не зная дали би ти допаднала.

— Защо не?

— Защото е от този вид помощ, която после не може да се поправи.

— Какво мислите?

— Нищо не мисля. Моята помощ не е да мисля, а да извърша нещо.

В този миг Софроний чу как тежък мъжки колан падна на земята, издрънчавайки като верига.

— Направете тогава нещо, за Бога, докато не е късно! Спасете ме! — подхвана шепота си женското гласче.

— Не смея.

— Защо?

— Ще викаш.

— Ще викам ли? Защо да викам? Ако тази уста е няма, и твоята любов ще е глуха.

— Казва се: приеми моята кръв и моето тяло и аз ще се пожертвам за тебе и ще те изкупя. Само ми имай вяра. Но ти не вярваш, че това боли.

— Какво боли?

— Моята помощ. Поне първия път… Копчетата на ризата ти могат ли да се откопчеят с език?

— Защо да се откопчават с език?

— Защото, докато са закопчани, не мога да ти помогна.

В този миг Софроний Опуйич почна да се облича безшумно. Докато си обуваше ботушите, чу последните думи на сестра си; шепот, който нито веднъж не се превърна в писък:

— Помощ! Насилник! Ох, господине, не ми правете това, моля ви! Помощ! Тежък си, слез, не мога да дишам, защо си ме притиснал толкова… Бодеш, недей тук, гъделичка ме… ама че си космат, какво правиш? Ще ме задавиш с плюнка, махни се, в устата ми тече… Ще отхапеш това, недей! Стягаш ме… На помощ, убиец!.. Това не са ли кръв и плът?… Ох, господине, не ми правете това… правете… правете. Ох, господине, моля ви.

Знаменосецът Софроний Опуйич се измъкна тихо като крадец от родната си къща. В преддверието гореше свещ, забодена в пъпа на малко хлебче, а в сребърна табла имаше великденски яйца. Той взе едно шарено яйце, голямо, сякаш беше от петел, оседла бързешком коня си и в парадна униформа на френската конница се спусна право към Петрината къща. Събуди я, даде и яйцето, каза, че е дошъл да се сбогува, и я попита:

— Кажи ми какви връзки имаме ние, Опуйичи, с Тенецки от Земун?

— Нима не знаеш? Това е почнало още в предишната война и в миналия век. В онази 1797 година, когато пропадна Венецианската държава. Баща ти и Пахомий Тенецки, баща на този Пан Тенецки, който сега поваля сестра ти, се срещнали.

— И какви отношения са това?

Петра го целуна за раздяла и в целувката му каза с ням шепот, уста в уста:

— По-лоши не могат да бъдат.

Софроний яздеше на северозапад и усещаше, че има посещение. Някакъв малък глад се виеше под сърцето му като неутолено желание или това беше някаква слаба болка, която цвилеше в него като глад.