Последна любов в Цариград

Първи ключ ФОКУСНИК

— Искате ли да ви накърмя, топ lieutenant? — попита някаква девойка младия Опуйич пред една палатка в предградието на Улм.

Вниманието на поручика привлече птицата, замахала бързо с крила над палатката като вързана. В палатката мъжки глас пееше „Спомените са потта на душата“ и Опуйич плати и влезе.

Вътре на една маса седеше факир и пееше, запасан със змия, която си гълташе опашката. В косата си имаше червени рози. Като свърши песента, той насочи висок глас през своята тръба, сякаш се целеше точно в онази птица над палатката, и я свали с гласа си като със стрела. После предложи услугите си на посетителите. Можеше да изяде името на който и да е от присъстващите за четвърт Napoleon d’or, а за малко по-голяма сума — и името, и презимето.

— Който приеме, никога вече няма да се казва както когато е дошъл! Ако имате ключове от къщи, а къщата ви е съборена през войната, мога да ви я възстановя до най-малките подробности с обикновено хвърляне на ключовете в бакъра, защото всеки ключ произвежда ехо, което точно описва в ухото вида и големината на стаята, която чува ключът.

Накрая факирът предложи на присъстващите да си намислят по едно желание, което той ще помогне да им се изпълни, а mademoiselle Maril с удоволствие ще накърми на излизане всеки от присъстващите господа в знак на благодарност, че са посетили това място. Когато дойде ред на Опуйич да си намисли желание, факирът се изплаши и въпреки че желанията на присъстващите не му се съобщаваха, той слезе бързо от стола и понечи да се измъкне от палатката.

— Не бива много ум в един ден, нито много мед в едно цветче — помисли Опуйич и като настигна факира, го сграбчи за яката, седна на някакво буре и го сложи на коляното си.

— Изплези се! — нареди му той, което факирът изпълни бързо. — Вали ли дъжд?

Факирът кимна, въпреки че не валеше.

— Лъжеш! Да не мислиш, че можеш да си играеш с мен като с онази птица, дето лети на място над палатката ти? Знаеш ли кой съм?

— Знам, затова исках да побегна. Ти си син на капитан Харалампи Опуйич от Триест.

— Добре, сега на въпроса. Можеш ли, или не можеш да направиш да се сбъдне желанието?

— В твоя случай не мога. Но знам къде може да се осъществи то. Ще ти поверя нещо. В Цариград в един храм има стълб, за който е прикрепен меден щит. В средата на щита има отвор. Който си пожелае нещо, слага пръст в отвора и завъртайки шепа около пръста, така че шепата да не напусне нито за миг медената повърхност, а пръстът — отвора, може да бъде чут. Но внимавай и много се пази, господине мой. Когато Бог иска да накаже някого, го дарява едновременно с изпълване на желанието и с голямо нещастие. Може той да постъпва така със своите любимци, не знаем, но за нас и бездруго е все едно. Затова се пази, господин поручик. И не забравяй песента „Спомените са потта на душата“.

— Не ти вярвам нито дума — отвърна поручикът. — Но все пак ще ти задам още един въпрос. Можеш ли да помогнеш да намеря баща си? Не съм го виждал, откакто камъкът отслабна, а вятърът надебеля. Знам, че се оттеглил към Лайпциг, но сега къде е, не знам.

— Не мога да ти кажа това, но мога да ти кажа, че в тази палатка всеки четвъртък идва група джебчии и ментарджии да дава представление за лековерните. Те играят една мистерия за смъртта на капитан Харалампи Опуйич, баща ти.

— Как така за смъртта? Ами че той е жив!

— Знам, господин поручик, че е жив. Но това представление се нарича тъкмо така: „Трите смърти на капитан Опуйич“.

— Нито дума не ти вярвам — каза поручикът и отиде да спи.

Обаче в четвъртък той разпита. В палатката на факира наистина представяха трите смърти на Харалампи Опуйич, неговия баща. Като влезе в палатката, младият Опуйич попита първия маскиран, когото хвана, как си позволяват да представят смъртта на жив човек, но онзи отговори кротко:

— Знайте, че за представлението плати лично капитан Харалампи Опуйич, който е, господине мой, голям любител на театъра и подкрепя театъра и комедията. Той се намира сега на Елба.

Поручик Опуйич знаеше, разбира се, че неговите триестки Опуйичи отдавна са театрални меценати, така че не му оставаше нищо друго, освен да седне и види представлението. Като го видяха, хората в палатката сякаш се вкамениха. Бяха го познали. Той им каза да почват.

Най-напред пред тях излезе някакъв мъж с чужда брада и френски мундир, с който се представяше за капитан Опуйич. Покрай него стояха четири жени и едно момиче. Една от жените се обърна към него:

— За да сме наясно кое как е, имай предвид, че аз не съм духът на твоя прадядо по майка, нито пък съм той във вид на вампир. Той умря и от него вече няма нищо, нито тяло, нито дух. Но понеже смъртите не умират, аз съм тук. Аз съм неговата смърт. А това до мен е смъртта на твоята прабаба. Това е всичко, което е останало от нея. Като се уточнихме дотук, да продължим. Твоите прадеди имат, значи, само по една смърт. Ти не. Ти ще имаш три смърти и ето ги и тях. Тази старица тук, тази хубавица и това момиче тук са твоите три смърти. Хубаво ги виж.

— И това ли е всичко, което ще остане от мен?

— Да. Това е всичко. И не е малко. Но, обърни внимание, капитане, ти не ще забележиш своите смърти, ще минеш през тях като през арка на победител и ще си продължиш пътя, като че ли не са се случили.

— А какво ще стане след третата ми смърт, когато вампирясам за трети път?

— Изглежда, и за тебе, и за другите известно време ще е сякаш че продължаваш да живееш, като че нищо не е станало, докато не ти се случи последната любов, докато не се загледаш в жена, с която би могъл да имаш поколение. Тогава в същия миг ще изчезнеш от лицето на целия свят, защото третата душа не може да има поколение, както и онзи, който вампирясва за трети път, не може да има деца.

После в палатката притъмня и се чу ръмжене на мечка. Когато светлината се върна на сцената, там се биеха на живот и смърт мъж с френски мундир (който представяше капитан Опуйич) и огромна мечка. Мъжът удари животинката с нож и тя в предсмъртен хрип го попика и взе да го души. И мъжът, и животното паднаха на земята… Хората ръкопляскаха, артистите разделиха на зрителите по лъжица жито за душата на убития и някой забеляза, че това е първата смърт на капитан Харалампи Опуйич. Следваше втората.

Тогава хубавицата от първата сцена излезе пред зрителите и каза:

— Вие, хора, не умеете да мерите дните си. Мерите им само дължината и казвате, че траят 24 часа. А вашите дни понякога имат дълбочина, по-голяма от дължината, и тази дълбомина може да достигне месец или дори година дълги дни. Затова не умеете да видите живота си. А за смъртта да не говорим…

При тези думи в палатката влетя на кон капитан Опуйич, разбутвайки зрителите, с далекогледа в ръце. След него се появи мъж с пушка, с австрийски мундир. Капитанът се обърна и постави далекогледа на окото си. Тогава онзи го уби през далекогледа. Капитанът падна от коня, а животното, освободено от тежестта, хукна в галоп навън в нощта… Това беше втората смърт на капитан Опуйич. И отново си поделиха по хапка от житото за душата му.

Тогава момичето от първата сцена излезе пред зрителите и се поклони.

— Не си отивай още. Моите мъртви са лоши вечерно време; сложи пръст в ухото ми, да знам, че и когато заспя, си тук. Слушай! Сърцето бие в тъмата сбора от нечии години, които се навършват у нас…

Това беше съобщение за идването на третата капитанова, най-млада смърт. На сцената беше нощ (също като навън). Двама мъже с фенери и саби вървяха един срещу друг за среща. Очевидно това беше двубой. Един от тях представяше капитан Опуйич (във френския мундир), а другият — австрийски офицер. Онзи, който представяше Опуйич, изведнъж се спря, забоде сабя в земята, на сабята окачи фенера и се скри встрани с намерение да нападне другия откъм гърба. Промъкваше се към противника през мрака, следейки как онзи стои с фенер в ръце, неотлъчно, няколко стъпки по-натам, без да може да разбере в тъмнината какво възнамерява неприятелят и защо стои. В този миг на съвсем неочаквано място в мрака Харалампи Опуйич налетя право върху австрийския нож, далече от сабята и фенера, които онзи другият ловко беше оставил забити насред улицата. И това беше третата смърт на капитан Харалампи Опуйич.

„Нищо не разбирам“ — мислеше си младият Опуйич, като напускаше палатката.

Тогава се чу глас зад гърба му:

— По-добре да не разбираш!

Като се озърна, поручикът видя факира с розите в косата и го попита:

— Къде е истината? Жив ли е баща ми, или не е?

— Всеки човек има двойно минало — отвърна факирът. — Едното се нарича „Забавяне“. То расте заедно с човека от раждането му и върви към смъртта му. Другото минало се нарича „Пътека“ и се връща от човека към раждането му. Двете са с различна дължина. В зависимост от това кое минало е по-дълго, човек или се разболява от смъртта си, или не се разболява от нея. Това другото значи, че човек зида миналото си и от другата страна на гроба и то продължава да расте и след неговата смърт. А истината е между тези два вида минало… Но защо господин поручикът не потърси „Папесата“? — попита факирът накрая и си отиде.