Преследвачът

Изкачих се дръзко по пътеката до прага на Адам и натиснах звънеца. Докато звънът отекваше, аз се стараех да си докарали извинителна усмивка на физиономията. Вярвах, че се справям добре. Виждах неясното очертание на главата и раменете му, докато слизаше по стълбите и идваше по коридора. После вратата се отвори и изведнъж се озовахме лице в лице. Той се усмихваше полувъпросително. Като че ли ме виждаше за пръв път в живота си.

— Извинявайте за притеснението — започнах аз, — но колата ми се развали и не знам къде има уличен телефон. Чудех се дали мога да използвам вашия, за да се обадя на пътна помощ. Разбира се, ще си платя за услугата… — Оставих гласа си да заглъхне.

Той се разтопи в широка предразполагаща усмивка, а тъмните му очи се присвиха в ъгълчетата.

— Няма проблеми. Заповядайте! — покани ме той и отстъпи назад. Прекрачих прага. После Адам ми посочи с жест коридора. — Има телефон в кабинета ми. Там, право вдясно.

Крачех бавно през коридора, наострил уши за звука от затварянето на външната врата след мен. Когато ключалката щракна бавно на мястото си, той добави:

— Всичко е наред, нали?

— Просто търсех номера — отвърнах, застанал на прага на кабинета, докато ровех в торбичката си. Адам продължаваше да върви по коридора, така че, когато измъкнах сълзотворния спрей, той се намираше само на две крачки от мен. Просто не можеше да бъде по-добре. Оставих го да посрещне струята право в лицето си.

Той изрева от болка и се препъна към стената, като дереше с ръце лицето си. Движех се бързо. Едно стъпало между глезените, ръце на раменете му, светкавично извиване и той падна долу, като заби нос в килима. Едва си поемаше дъх. Намерих се върху него за секунди, сграбчих китката му и извих ръката му на гърба, докато щракнах белезниците върху нея. Досега той се бореше яростно със стичащи се по лицето му сълзи. Аз обаче успях да сграбча свободната му махаща ръка и да щракна другата половина на белезниците около нея.

Съпротивляваше се яростно с крака под мен, но тежестта ми бе достатъчна, за да го задържи прикован към пода, докато измъкна найлоновия чувал с цип. Разкопчах го, извадих напоения с хлороформ тампон и го притиснах към носа и устата му. Гадната миризма ме удари право в ноздрите и почувствах лек световъртеж и гадене. Надявах се хлороформът да не е изветрял. Имах бутилката от две години, когато я свих от диспансера на един съветски кораб, където прекарах нощта с първия помощник-капитан.

Адам започна да се съпротивлява още по-ожесточено, когато почувства студения компрес, който отряза достъпа на въздух, но след няколко минути краката му прекратиха безсмислената съпротива. Почаках още малко, за да съм сигурен, че хлороформът е задействал. После омотах и завързах краката му заедно с хирургическа лепенка. Върнах тампона на сигурно място в торбичката и залепих една лепенка на устата на Адам, за да мълчи.

Станах и въздъхнах дълбоко. До тук всичко беше добре. Надянах чифт гумени ръкавици и се заех с товара си. Запознат съм добре с теорията на един известен френски адвокат, Едмон Локар, демонстрирана за пръв път в един процес за убийство през хиляда деветстотин и дванайсета година. Според него всеки контакт оставя следи. Престъпникът винаги ще вземе нещо от местопрестъплението и ще остави нещо след себе си. Като имах предвид това, бях избрал внимателно гардероба си за днес. Обух дънки „Ливайс 501“ — същата марка, която бях забелязал, че Адам често носеше. Отгоре надянах торбест спортен пуловер с шпиц яка — точно копие на този, който го видях да си купува от „Маркс и Спенсър“ преди две седмици. Всяка изгубена нишка, която оставя след себе си, неизбежно ще бъде приписана към съдържанието на собствения гардероб на Адам.

Огледах набързо кабинета и се поспрях до телефонния му секретар. Беше старомоден, от онези с една записваща касета. Отворих капака и измъкнах касетката. Би било добре да имам спомен от гласа му с нормално звучене. Знаех, че звукозаписът на видеото нямаше да има същото спокойствие и качеството му щеше да се влоши.

Вратата към гаража беше заключена. Отклоних се от стълбите и намерих сакото му, метнато на гърба на един стол в кухнята. Открих връзка ключове в левия му джоб. Върнах се обратно долу, отворих вратата на гаража и отключих багажника на неговия двегодишен „Форд Ескорт“. После се върнах при Адам. Той, разбира се, беше дошъл в съзнание. Погледът му бе пълен с паника, а зад лепенката се чуваше приглушено мърморене. Усмихнах му се, после отново наложих тампона с хлороформ върху носа му. Този път, разбира се, той изобщо не можеше да се бори ефективно.

Изправих го в седнало положение. После донесох един стол от кабинета. Успях да го кача на стола, а от там да го преметна през рамо и да го домъкна до гаража. Разтоварих го в багажника и хлопнах капака. Нямаше никаква следа от тялото му.

Проверих часовника си. Минаваше шест. Щеше да изтече още един час, докато се стъмни достатъчно, за да бъда сигурен, че никой от случайно лишаващите съседи няма да забележи някакъв непознат силует, който кара колата на Адам. Убих си времето, като разгледах набързо живота му. Снимките разкриваха приятелите му, семейна коледна вечеря. Щях да пасна в живота му съвършено. Можехме да имаме всичко това, ако не се беше оказал такъв тъпак.

Бях стреснат и изваден от мечтателния унес от телефона. Оставих го да звъни и отидох до кухнята. Намерих бутилка почистващ препарат и един парцал и грижливо заличих всички петна по коридора. Хвърлих използвания парцал в чантата си, след което донесох прахосмукачката. Минах целия коридор бавно и внимателно, за да залича всички следи от борбата по здравия берберски килим. После довлякох машината с мен право в гаража, където я оставих в един ъгъл. Там изглеждаше така, като че ли винаги е била там. Доволен, че премахнах всички следи след себе си, аз се метнах в колата на Адам, натиснах дистанционното на връзката му с ключовете и запалих мотора. Вратата на гаража се вдигаше плавно пред мен.

Затворих вратата след себе си и потеглих. Можех да чуя приглушените шумове, идващи от багажника на колата. Порових в жабката, докато открия касетката на „Ует, ует, ует“. Пъхнах я в касетофона и увеличих звука. Пеех заедно с музиката, докато излизах от града и се насочвах към пустите полета.

Притеснявах се, че колата на Адам може да не изкара целия път, и се оказах прав. На около километър от дома ми пътят стана твърде избуял с трева и набразден от коловози със засъхнала кал. С тежка въздишка трябваше да изоставя колата и да се кача до къщата да взема, количката. Когато отворих багажника, за да го прехвърля в нея, той ме гледаше с ужасени, широко отворени очи. Но заглушените му викове бяха напразно губене на време — така или иначе той вече не можеше да ме трогне. Извлякох го от колата най-безцеремонно и го прехвърлих в количката. Изкачването на последната част от пътя ми се видя доста тежко, тъй като постоянното му мятане правеше управлението на количката по-трудно. За щастие леля Дорис бе проявила предвидливостта да купи подходяща строителна количка — от тези с две колела отпред.

Когато стигнахме фермата, отворих капака на пода. Мазето долу изглеждаше мрачно и гостоприемно. Очите, на Адам щяха да изхвръкнат от орбитите си от ужас. Погалих меката му коса и казах: „Добре дошъл в царството на удоволствията!“