Преследвачът

Четох някъде, че разследванията по убийствата струват милиони лири стерлинги на месец. Когато Пол ми демонстрира същите глупост и фалш като Адам, започнах да осъзнавам, че действията, които налагах, можеха да окажат забележително въздействие върху местните данъци. Не че ми пукаше за няколко допълнителни пенса годишно върху общинските данъци. Това бе малката цена, която плащах за удоволствието, спечелено от сблъсъка ми с тяхното коварство.

Душата ми бе опустошена от измяната на Пол. Точно когато щях да поставя сцената с нашата тържествуваща любов, той ми обърна гръб и избра друг. Нощта, когато той постигна желаната близост, не знам как се добрах до вкъщи. Не мога да си спомня подробности от пътуването. Седях в джипа си пред фермата и беснеех за това, че бе толкова повърхностен. Той се бе провалил. Не можеше да осъзнае, че бях единственият човек, когото той обичаше истински. Яростта ми бе толкова голяма, че загубих физическа координация. В действителност направа се смъкнах от шофьорското място и се заклатушках като пияница към убежището на моята тъмница.

Качих се на каменната пейка и притиснах колене до гърдите си, докато, непознати за мен, сълзите се търкаляха надолу по бузите ми и капваха на грубия камък, като оставяха тъмни петна като кръвта на Адам. Какво им ставаше? Защо не можеха да се отпуснат и да приемат това, което знаех, че желаеха?

Избърсах очите си. Трябваше да направя преживяването ни колкото се може по-богато и съвършено. Дължах го и на двама ни. Време за нови играчки. Адам бе генералната репетиция. Пол щеше да бъде премиерата.

Номерът с колата, която не иска да запали, ми бе послужил добре с Адам, така че реших да го приложа и на Пол. Той действаше безупречно. Преди да направя и три крачки по коридора, домакинът ми дори ме покани да пийнем по напитка, докато чакам пътната помощ да пристигне. Но аз не се поддадох на ласкателствата му. Той бе проиграл своя шанс и сега бе твърде късно да изоставя плановете си.

Когато дойде в съзнание, вече бе завързан с каишите за стола на Юда. Отне ми няколко дни, докато го конструирам, тъй като трябваше да започна от чертежа. Той бе едно от откритията ми в музея на Сан Гиминяно. В тефтера ми имаше само няколко препоръки, но нито една не обясняваше точно как бе конструиран въпросният стол. Но там, в музея, имаха свой собствен действащ стол. Тогава направих няколко снимки, които допълваха и увеличаваха образа на този от каталога на музея. Така, снабден с материали, успях да извадя работния модел на компютъра си.

Това не е машина, която инквизиторите са използвали много, въпреки че не мога да разбера защо. Музеят в Сан Гиминяно предлагаше теория, която, откровено казано, ми звучеше абсурдно. В комбинация с другите описания на картончетата, тази малоумна теория ме убеждаваше, че те са били надписвани от някои ограничени, вманиачени феминисти. Та въпросната теория гласеше следното: „Естествено било по онова време да се използват инструменти за мъчения върху жените като вагиналната круша, която разкъсвала шийката на матката и вагината, и като така наречените «целомъдрени» колани, които разцепвали и превръщали срамните им устни в кървава маса. Използвали се инструменти които откъсвали гръдните им зърна с такава лекота, все едно че откъсвали филтър на цигара. Инквизиторите били толкова изобретателни, защото смятали жените за отделно племе и в действителност те често се оказвали дяволски създания. От друга страна, инструментите за мъчения, прилагани върху мъжете, изобщо не били насочени към половите им органи, въпреки особената чувствителност и нежност на тези области, защото мъчителите се чувствали подсъзнателно свързани с жертвите си и затова всяко осакатяване, причинено върху членовете и тестисите им, било немислимо.“ Ясно е, че драскачът на тези картончета в Сан Гиминяно не е много далеч от изтънчената жестокост на Третия райх.

Моят „стол на Юда“ е сам по себе си шедьовър, ако мога да го нарека така. Състои се от квадратна рамка с четири крака във всеки ъгъл, с дръжки отстрани за ръцете и дебела дъска за облегалка. Много наподобяваше примитивен, дялан стол, като изключим това, че нямаше седалка. Вместо това в празнината, където трябваше да се намира, е прикрепен конусовиден шип с остри зъбци, монтиран за основата на краката чрез здрава дървена подпора. За шиповете използвах един от големите конуси, използвани на тъкачните станове за навиване на памучните прежди. Човек може да ги купи от всеки магазин за сувенири от остарялата индустрия. Обвих го с тънък, податлив меден лист и го затегнах с тънка режеща като бръснач жица, намотана спираловидно около него. Добавих едно мое приспособление към модела от музея на мъченията — шипът ми бе снабден с електричество чрез реостат, което ми позволяваше да прилагам електрошок с различно напрежение. Цялото това нещо е монтирано на пода, за да се избягнат инциденти.

Докато все още бе в безсъзнание, Пол бе закрепен над шипа от здрав ремък, минаващ под мишниците му. Той го държеше привързан за облегалката. Бях завързал също всеки от глезените му за предните крака на стола. Веднага щом отвържех ремъците, той щеше да увисне на собствените си сили, разчитайки на мускулите в прасците и раменете си да го държат далеч от жестокия шип, сложен внимателно точно под ануса му. Тъй като столът бе толкова висок, че само пръстите му можеха да достигат пода, не очаквах той да издържи твърде много.

Очите му отразиха същата паника, която вече бях видял в погледа на Адам. Но той сам си бе виновен за ситуацията, в която бе изпаднал. Казах му го и на него, преди да махна превръзката от устата му.

— Нямах никаква представа, наистина нямах представа! — бръщолевеше той. — Съжалявам! Съжалявам! Трябва да ми позволиш да се реванширам! Просто ме освободи от това нещо и ти обещавам, че ще можем да започнем всичко отначало!

Аз поклатих глава.

— Робърт Максуел бе казал нещо много важно и вярно. Според него доверието е като девствеността. Може да го загубиш само веднъж. Ти си фалшив в душата си, Пол. Как да ти повярвам?

Зъбите му започнаха да тракат, въпреки че, както подозирах, причината не бе студът.

— Направих грешка! — извика той отчаяно. — Знам, че е така. Всички грешим! Моля те единствено да ми дадеш шанс да опитам да я поправя! Обещавам, че мога да се справя!

— Покажи ми тогава. Покажи ми, че наистина го мислиш. Нека да видя, че ме желаеш!

Погледнах сбръчкания му член, който висеше с топките му на мястото, където трябваше да се намира седалката на стола. Очаквах с нетърпение да видя нещо красиво, но той и там ме бе разочаровал.

— Н-не тук, не така! Не мога! — Гласът му се изви в трогателен вой.

— Това или нищо. Тук и никъде другаде — отсякох аз. — Между другото, в случай че се чудиш, ти си привързан към „стола на Юда“. — После внимателно му обясних как действаше този уред. Исках да бъде информиран. Докато говорех, кожата му посивя от страх и започна да му избива студена пот. Когато му обясних за електричеството, той напълно изгуби контрол върху себе си и от члена му започна да се стича урина, която направи локва под него. Вонята ме удари в носа и направо ме задуши.

Залепих му такава плесница, че главата му се удари и пукна в дървената стена на „стола на Юда“. Той изкрещя от болка и от очите му бликнаха сълзи.

— Ти, гадна, мръсна свиня! — креснах му аз. — Ти не заслужаваш любовта ми! Погледни се — пикаеш и ревеш като момиченце! Ти не си никакъв мъж!

Чувайки думите на майка ми да излизат от собствената ми уста, самоконтролът ми направо се разби, както нищо друго не би могло да го направи. Продължавах да го удрям, като се опивах от пращенето на хрущяла, когато му размазах с юмрук носа. Не бях на себе си от ярост. Той ме бе изиграл, карайки ме да го смятам за нещо, което не беше. Мислех, че Пол е силен и смел, интелигентен и чувствителен. Но той бе просто една тъпа, страхлива и развратна свиня, жалко подобие на мъж. Как можах да допусна в представите си, че той би могъл да бъде съвършеният партньор?! Дори не се съпротивляваше. Просто седеше там и скимтеше като помиярче, оставяйки се да го налагам.

Накрая, след като се задъхах от изтощение и гняв, спрях. Пристъпих назад и се взрях презрително към него. Стичащите се сълзи измиваха вадички през кръвта по лицето му.

— Ти сам си го докара! — изсъсках аз.

Всичките ми внимателно обмислени планове се стопиха като лед.

Но сега не исках да му давам втория шанс, който дадох на Адам. Не желаех любовта на Пол при никакви обстоятелства. Той не ме заслужаваше. Приближих се обратно към гърба на стола и сграбчих края на каиша.

— Не! — изхленчи той. — Моля те, недей!

— Проигра си шанса — срязах го аз вбесено. — Дадох ти шанс, но ти го проигра. Няма кого да виниш, освен себе си. Идваш тук и пикаеш по пода като бебе, което не може да се контролира.

Дръпнах колана, затягайки го достатъчно, така че да мога да го освободя от закопчалката. После го оставих да се плъзне свободно.

Мускулите на Пол веднага се стегнаха, като го задържаха вдървено на няколко сантиметра от зловещия шип. Аз се придвижих в полезрението му и бавно се съблякох, като галех тялото си, представяйки си какво щях да почувствам под ръцете му. Очите му щяха да изскочат от усилието да се задържи в същото положение. Седнах бавно и започнах нежно да се разтърквам, като се разпалвах непреодолимо от отчаяната му борба да остане над мъчителния шип.

— Можеше ти да правиш това — подигравах му се аз, докато се възбуждах още повече от треперенето на бедрата и прасците му. — Можеше да правиш любов, вместо да се мъчиш да опазиш задника си.

Ако той не се изтощеше бързо като Адам, удоволствието ми би продължило по-дълго. Както и стана, писъците на неговата агония се смесиха със стенанията на моето удоволствие. Превърнах се в ракета. Цялото ми тяло бе пронизвано от мълнии и разкъсвано от огъня, който накрая избухна в оргазъм. Това ме накара да коленича.

Той се опитваше да се освободи, но това само помагаше остриетата да се забият по-дълбоко в нежната кожа. Легнах обратно на стола, успокоявайки вълните на удоволствие, които се разливаха по цялото ми тяло сред оргазма. Стенанията и писъците на Пол бяха като заключителен акорд на сексуалното ми задоволство.

С течение на времето той потъваше все по-дълбоко върху шипа и писъците му намаляха до хленчещи стенания. За моя изненада почувствах, че у мен отново се надига сексуална възбуда. След изящното удоволствие от първия си оргазъм исках възбудата ми да продължи по-дълго. Протегнах се до контролната кутия за електрическия проводник към шипа. Натиснах копчето, което пускаше тока. Дори с относително ниско напрежение тялото на Пол се изви конвулсивно в дъга, която почти го изтръгна от шипа. В този момент около него плисна голямо количество кръв, която опръска пода в радиус две крачки от стола.

Обединих движенията на двете ни тела като поддържах съвършен ритъм на скоростта на напрежението от взаимната възбуда. Усещах, че мускулите ми треперят като неговите, когато ги притисках с ръка. Когато се усетих, установих, че тялото ми се извиваше в синхрон с неговото, а стенанията ми отекваха с неговите последни викове, преди да изпадне в безсъзнание.

Трябва да призная, че се изненадах от това колко много се насладих на наказанието на Пол. Вероятно защото заслужаваше много повече от Адам или защото хранех твърде големи очаквания от него. Или пък просто защото се чувствах по-добре от това, което трябваше да направя. Каквато и да бе причината, второто ми пътешествие в света на убийствата ми остави усещането, като че ли най-накрая намерих истинското си призвание.