Преследвачът

Дванайсета глава

Четиримата следователи седяха с каменни физиономии в това, което доскоро беше кабинет на Том Крос, докато Джон Брандън им представяше официалната версия за отстраняването на шефа на отдела. Понякога му се искаше да е отново един от тях, способен да обяви доводите си, без да се бои, че уронва авторитета си.

— Това, което трябва да направим, е да зарежем досегашната посока и да задвижим разследването напред — каза той енергично. — А сега ми кажете какъв е резултатът с Макконъл?

Кевин се наведе напред в креслото си.

— Направих всичко по вашите инструкции, сър. Той напусна ареста малко преди полунощ и от този момент нататък хора от екипа го държат под око. До тук не е направил нищо нередно. Отиде си вкъщи и съдейки по светлината, сигурно си легна. Стана в осем тази сутрин и излезе за работа. Едно от моите момчета е в гимнастическия му салон. Ще се представи за нов член. Друг ще го поеме на улицата.

— Не го изпускайте от наблюдение, Кевин. Нещо друго? Дейв, не излезе ли вече нещо интересно от компютъра?

— Проследихме много номера на коли и типове, свързани с предишни нападения над гейове — мястото и начина им на действие. Имаме намерение също да проверим отново онези списъци, които Дон Мерик събра от туристическите агенции на хора, прекарали отпуските си в Русия. Щом получим профила, може би ще сме в състояние да оформим някакви подозрения, но за момента това е невъзможно, сър.

Карол се обади:

— Някои от дружествата на щангистите ни обещаха съдействие със списъците на техни членове, които или са излизали в Русия, или са се състезавали срещу руски отбори.

Дейв направи гримаса.

— О, боже! Още проклети списъци!

— Имам контакти с хора от кожарската индустрия — обади се Стансфийлд. — Най-големият вносител на Великобритания. Попитах го за парчето и думите му бяха, че след като е еленова кожа, това едва ли е якето на някой обикновен работник. Според него вероятно е човек с известно влияние, но не и реална мощ. Вие знаете. Примерно един следовател — ухили се той. — Или служител в кметството, наполовина изпълзял по хлъзгавия път в кариерата. Заместник-шеф на ЖП-то. Втори помощник-капитан на кораб. Нещо такова.

Дейв се ухили.

— Ще кажа на момчетата от „ХОЛМС“ да държат под око всички бивши служители на КГБ.

Брандън понечи да каже нещо, но бе възпрян от звъна на телефона. Грабна слушалката и каза:

— Брандън е на… — Изведнъж лицето му стана безизразно и вдървено като на човек, на когото току-що бяха казали, че ще носи ковчег. — Да, сър. Идвам веднага. — После остави леко слушалката и стана. — Шефът на полицията се заинтересува как сме допуснали вечерният вестник да излезе в този си вид — каза той, пресече стаята и спря до вратата с една ръка на дръжката. — Надявам се, че този, който е извадил на показ кирливите ни ризи пред госпожица Бърджес, ще съумее да ме убеди да не го наказвам за назидание на другите! — И като хвърли към Карол ледена усмивка, добави: — Или тази, като стана на въпрос.

Тони заключи вратата на кабинета зад себе си и хвърли една щастлива усмивка към секретарката си.

— Излизам за малко да хапна, Клер. Сигурно ще прескоча до кафене „Дива котка“ в Темпъл Фийлдс. Следовател Джордан трябва да намине към три, но дотогава ще се върна. Всичко наред ли е?

— Сигурен ли сте, че не искате да отговорите на някои от обажданията на журналистите? — извика Клер след него.

Тони завъртя глава, като продължаваше да върви през стаята.

— Какви журналисти?

— На първо място оная Пени Бърджес от „Сентинъл Таймс“. Опитва се да ви открие и звъни на всеки половин час, откакто съм тук. А през последния час досаждат вече всички от националните вестници и Радио Брадфийлд.

Тони се намръщи. Изглеждаше объркан.

— Защо? Казаха ли какво искат?

Клер държеше един брой на „Сентинъл Таймс“, който бе купила пътьом от продавача в двора на сградата.

— Аз не съм психолог, Тони, но мисля, че има нещо общо с това.

Тони спря. Дори от разстояние можа да прочете заглавията и да хвърли поглед на собствената си снимка, лепната на първа страница на вестника. Както метални стърготини се залепват за магнит, така и той на секундата се залепи за вестника, докато не прочете името на Пени Бърджес под двете статии.

— Мога ли да погледна? — попита той с дрезгав глас и се протегна към вестника.

Клер му го отстъпи и застина, като наблюдаваше реакцията му. Тя харесваше шефа си, но все пак се позабавлява с притеснението му, че са го изтипосали на видно място във вечерния вестник.

Тони бързо дръпна страницата, нетърпелив да прочете цялата история за себе си. С нарастващо чувство на ужас той прочете:

— Боже мили! — простена Тони. Освен факта, че никой уважаващ себе си колега не би направил някога подобни изявления, тази статия открито хвърляше ръкавица на предизвикателството към Ханди Анди. Тя звучеше като покана. Тони беше сигурен, че Ханди Анди ще намери начин да отговори на това.

Той хвърли вестника на бюрото и се намръщи, докато го гледаше.

— Това е малко прекалено — каза секретарката му съчувствено.

— Не, това е проклета безотговорност, без значение дали е прекалена! — избухна Тони. — Майната му! Отивам Да обядвам. Ако се обади шефът на полицията, кажи му, че днес почивам! — довърши той и отново се насочи към вратата.

— Ами на следовател Джордан? Ако тя се обади?

— Можеш да й кажеш, че съм напуснал страната! — озъби се Тони. После спря на отворената врата и продължи: — Не, само се шегувам. Кажи й, че ще бъда тук за срещата ни.

Докато стоеше пред асансьора, изчаквайки го да дойде, Тони осъзна, че нищо в натрупания му опит не го бе подготвило за директно противопоставяне с един убиец. А този беше такъв, че трябваше да разчита повече на инстинкта си, отколкото на способностите си.

Кевин Матюс пресуши чашата си и махна към барманката.

— Дори да ни е пратил за зелен хайвер, той все пак трябва да има достъп до тази проклета странна кожа? — продължаваше да упорства той пред Карол и Мерик. — Ще повторим ли поръчката?

Мерик кимна.

— За мен този път кафе, Кевин — обърна се към него Карол. — И хвърли едно меню насам. Имам чувството, че сме на безкрайно дълго заседание с докторчето, а той има проклетия навик да забравя храната.

Кевин поръча напитките и отново се обърна към Карол. С упорство, което му бе спечелило повишението, той продължи:

— И все пак съм прав, нали? За да се сдобие с такова яке от еленова кожа, той не само че има достъп до нея, но и добре знае колко е необикновена.

— Съгласна съм — кимна Карол.

— Значи не е загуба на време да се опитваме да установим източника, нали?

— Никога не съм го твърдяла — отвърна Карол търпеливо.

— А сега ще бъдете ли така добри да ме светнете по въпроса какво се случи с Том Крос, или трябва да се развихря като нашия убиец и да измъкна уредите за мъчения?

Докато Кевин обясняваше случилото се, вниманието на Мерик постепенно се отклони. Вече достатъчно беше слушал тази история. Облегна се на бара и започна да мери клиентите. „Саквил Армс“ не беше най-близката кръчма до участъка на улица „Скаргил“, но тук продаваха наливна „Тетлис“ от Йоркшир и „Бодингтън“ от Манчестър, които неизбежно правеха мястото полицейско свърталище. Заведението се намираше в покрайнините на Темпъл Фийлдс, което му придаваше допълнителна привлекателност за местните полицаи, когато сградата на улица „Скаргил“ все още беше отворена. Местонахождението му означаваше, че проститутките и дребните мошеници, които искаха да споделят нещо на ухо с някой от полицаите, с когото имаха лични контакти, можеха да го сторят дискретно тук. Обаче за няколко месеца, в които участъкът на улица „Скаргил“ бе потънал в нафталин, кръчмата се беше променила неусетно. Редовните посетители бяха обсебили мястото и сега имаше ясно разграничаваща се дистанция между ченгетата и останалите клиенти. Ченгетата, които използваха кръчмата в опит да вербуват нови източници от най-уязвимата част на обществото, се бяха сблъскали с хладен прием. Дори скитащият наоколо сериен убиец не ги стряскаше и никой не искаше да се върне към навиците си на информатор.

С набитото си око на полицай Мерик внимателно огледа залата, като класифицираше пиячите. Проститутка, пласьор, наемник, сводник, богаташ, бедняк, просяк, мекотело. От вглъбяването му го измъкна гласът на Карол, който почти го стресна.

— Какво мислиш ти, Дон? — успя да долови той.

— Съжалявам, мадам, но се бях отнесъл. Какво мисля за какво?

— Че точно сега е времето да внедрим някои от нашите информатори между проститутките, вместо да разчитаме на момичетата, с които си има работа отделът за борба с порока. Те така разтягат локуми и те мотаят, че се налага да излезеш да провериш лично, ако ти кажат например, че е валяло.

— Зарежи проститутките — отвърна Мерик. — Имаме нужда да разберем дяволски много неща за това как действа гей общността. Нямам предвид момчетата, които се уединяват по тоалетните и край „Дяволската дупка“. Думата ми е за потайните. Онези, които не го демонстрират открито. Те са точно хората, които може да са се натъквали на нашия тип преди. Освен това, имайки предвид всичко прочетено някога за серийните убийци, знам, че в действителност понякога те не убиват от първия път, а просто се запознават с жертвата. Както правеше и йоркширският убиец. Така че може би има някой уплашен дребен клозетаджия, който е отнесъл някакво насилие, останало в тайна. Това може да се окаже нишката към развръзката.

— И Господ знае, че се нуждаем от промяна — съгласи се Кевин. — Но след като не знаем как са станали свалките, как ще открием нашите хора?

Карол отвърна замислено:

— Когато се съмняваш, попитай полицай.

— Какво? — попита Кевин.

— В службата си имаме гей ченгета. Те трябва да знаят повече от всички останали как се поддържа дискретност около личния им живот. Те биха могли да ни кажат.

— Това не е отговор на въпроса — протестираше Кевин упорито. — Ако те са толкова потайни, как ще разберем кои са?

— Има една организация на гейовете и лесбийките в полицията. Защо не се свържем с тях поверително и не ги помолим за помощ? Все някой трябва да има някакви контакти в Брадфийлд.

Мерик гледаше Карол с възхищение, а Кевин с чувство на безсилие, като и двамата се чудеха как така следовател Джордан успяваше винаги да намери отговор.

Том Крос съзерцаваше първата страница на „Сентинъл Таймс“ със самодоволна усмивка и подръпваше от цигарата си. Госпожица Бърджес може да си е въобразявала, че контролира малката им среща миналата нощ, но Том Крос мислеше иначе. Той я беше оплел като паяк в мрежата си и тя бе направила точно това, което очакваше от нея. Да, той залагаше винаги там, където трябва. Тя се бе справила дори по-добре от очакваното. Статията й подчертаваше мудността на полицията, която стигаше до истината последна. А като капак проклетият доктор Хил излезе всъщност голям чешит.

Днес щеше да има много ядосани мъже в полицията на Брадфийлд, злорадстваше мислено Крос. Това беше елементът на отмъщението от играта му с Пени Бърджес. Но и още някой щеше да се разгневи. Когато прочете тазвечерните вестници, убиецът щеше да бъде повече от изненадан.

Том Крос изгаси цигарата си и сръбна от кафето. После сгъна вестника, сложи го на масата пред себе си и се загледа през прозореца на кафенето. Запали нова цигара. Успя да провокира Странния убиец. Провокиран, той щеше да стане по-нехаен, ще започне да греши. И когато Стиви Макконъл направи това, Том Крос ще бъде готов и ще чака. Щеше да им натрие носовете на онези жалки копелета от ръководството и да им покаже как се хваща убиец.

Тони се върна обратно в кабинета си към три без десет. Но даже така той не бе подранил достатъчно, за да изпревари Карол.

— Следовател Джордан е тук — обяви Клер веднага, след като той отвори вратата. Тя посочи с глава към кабинета му. — Вътре е и ви чака. Казах й, че ще се върнете.

Тони отвърна с пресилена усмивка. Когато хвана дръжката на вратата, той стисна здраво очи и пое дълбоко дъх. Като закова на лицето си това, което смяташе за гостоприемна усмивка, Тони отвори вратата и пристъпи прага на кабинета. При звука на отваряне Карол се обърна, защото бе зареяла поглед през прозореца. Хвърли му хладен, пресметлив поглед.

— Приличаш на човек, който току-що е стъпил в локва, която се е оказала по-дълбока от обувката му — подхвърли Карол язвително.

— Значи е някакво подобрение — отвърна Тони с жлъчна ирония. — Обикновено се чувствам като човек, стъпил в локва, по-дълбока от главата му.

Карол пристъпи към него. Бе репетирала това, което възнамеряваше да каже.

— Не е нужно да таиш неприязън към мен. Снощи… е, ти не беше достатъчно искрен, а и аз недоразбрах сигнала. Така че ще те помоля да забравим всичко и да се концентрираме върху това, което е важното между нас.

— Кое е то? — попита Тони безпристрастно като терапевт. Въпросът му подтикваше повече към разговор, а не звучеше като предизвикателство.

— Да работим заедно, за да пипнем убиеца.

Тони се отлепи от вратата и седна на безопасно място във фотьойла си, като се грижеше бюрото да бъде през цялото време между тях.

— Аз съм съгласен — отвърна той с крива усмивка. — Повярвай ми, много по-добър съм в професионалните отношения, отколкото в някакви други. Един вид компенсация.

Карол заобиколи от другата страна на бюрото и си придърпа един стол. Кръстоса обутите си в панталон крака и скръсти ръце.

— Е, нека погледнем тогава този профил.

— Не трябва да се държим, като че ли сме непознати — каза Тони тихо. — Аз те уважавам и ти се възхищавам за това, че си толкова открита за новите аспекти от работата. Виж, преди… преди да се случи това снощи, ние като че ли вървяхме към нещо повече от приятелство между колеги. Толкова ли е лошо? Не можем ли да се установим на това?

Карол сви рамене.

— Не е лесно да запазиш приятелството си с някого, след като си проявил открито слабост.

— Не мисля, че да покажеш на някого, че те привлича, е непременно слабост.

— Чувствам се глупаво — отвърна Карол, като не беше съвсем сигурна защо отново се разкриваше пред него. — Нямах право да очаквам нещо от теб. Сега ме е яд на мене си.

— И на мен също, предполагам — каза Тони. Оказа се, че положението не е толкова драматично, колкото бе очаквал. Техниките му на съветване не бяха ръждясали от неупотреба и все още действаха, помисли си той с облекчение.

— Повече на мен. Но мога да го преодолея. Най-важното за мен сега е да свършим работата.

— За мен също. Голяма рядкост е да попадна на полицай, който, изглежда, схваща какво се опитвам да направя. — Той вдигна листата от бюрото си. — Карол… Знаеш ли, това не е заради теб. Свързано е с мен. Имам лични проблеми, с които трябва да се справя.

Карол се взря в него дълго и изпитателно. Тони почувства, че го обзе паника, когато осъзна, че не може да прочете израза в очите й. Нямаше и най-малка представа какво чувства тя.

— Разбирам за какви проблеми говориш — отвърна тя с леден глас. — Е, да почваме работа?

Карол седеше сама в кабинета на Тони с профила на убиеца в ръцете си. Беше я оставил да чете, докато той работеше през една врата при секретарката си. Преглеждаше купчината кореспонденция, която се бе натрупала за няколко дни, откакто Брандън го бе отмъкнал.

Карол не помнеше някога в цялата си кариера да е била толкова очарована от нечий доклад. Ако това бе бъдещето на полицейската работа, то тя отчаяно искаше да е част от него. Стигна до края на главната част от текста и обърна един отделен лист.

Карол взе обратно някои страници, като препрочиташе някои пасажи, които определено я бяха впечатлили първия път. Трудно й бе да повярва колко бързо Тони бе погълнал и асимилирал купищата бумаги, които му бе връчила. И не само това. Той бе успял да ги синтезира и да измъкне ключовите моменти, които за пръв път създадоха в представите на Карол образа, макар и неясен, на мъжа, когото преследваха.

Но профилът събуди някои въпроси в главата й. Поне един от тях, изглежда, не беше хрумнал на Тони. Чудеше се дали просто не го бе пропуснал. И в двата случая трябваше да знае, мислеше си тя решително. И трябваше да намери начин да го пита така, че да не прозвучи нападателно.