Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

9.

След като се върна в канцеларията си във Вашингтон, генерал Гроувс се зае с осигуряването на доставките на критични материали за проекта „Манхатън“. Особено го притесняваха електромагнитите за Бъркли. Ако се наложи да се строят в индустриален мащаб екстравагантните електромагнитни инсталации на Лорънс, откъде ще се намери огромното количество мед, необходимо за магнитните намотки и проводници? При ограничените запаси и големите военни нужди това беше направо невъзможно. Гроувс повика подполковник Никълс, за да обсъдят проблема.

— Мисля, че намерихме разрешението на този въпрос — каза Никълс със самодоволна усмивка. — Тъй като има недостиг на мед, Лорънс и неговите момчета казаха: „Защо да не използваме сребро? От това по-просто няма — среброто е отличен проводник! А откъде да доставим такова голямо количество сребро? От хазната, естествено.“ И ние се обърнахме към Финансовия департамент.

Никълс разказа подробно как осъществили доставката. Задачата му била възложена от полковник Маршал през август, почти един месец преди назначаването на Гроувс. Никълс бил идеалният човек за такава мисия. Тридесет и петгодишният възпитаник на „Уест Пойнт“, който можеше да бъде твърд и настоятелен при нужда, обикновено беше тактичен и дипломатичен, когато си имаше работа с цивилни. Той беше високоинтелигентен офицер с много добро образование — освен диплома от „Уест Пойнт“ (пети в класа), имаше магистърска степен по инженерство от Корнелския университет, специализация в Берлинския технически университет и докторска дисертация от Държавния университет в Айова. Никълс беше развил способностите си на оратор по време на четиригодишната си служба като инструктор в „Уест Пойнт“.

Във Финансовия департамент попаднал при помощник-секретаря Даниъл Бел — елегантен, петдесетгодишен висш чиновник. Червено-златно-бялото знаме на хазната било окачено над бюрото му и цялата атмосфера била пропита от тържествения дух на висшата федерална власт.

— Полковник Маршал ни каза, че искате да обсъдите с нас важен въпрос — започнал приятелски Бел. — С какво мога да ви помогна?

— Необходимо ни е голямо количество сребро, господин секретар.

— За какви цели?

— Това е строга тайна, г-н секретар — казал Никълс. — Единствено то, което съм упълномощен да ви доверя, е, че става дума за много важен военен проект на армейската инженерна служба. Той има най-висок приоритет.

Бел не задал никакъв допълнителен въпрос. В неговия департамент имали опит с армията, а през военно време било добре да не се любопитства излишно.

— Колко ви трябва, полковник?

Никълс се поколебал за миг, преди да отговори, защото все още било неизвестно колко материал ще потрябва на Лорънс за неговите все още неизобретени и непроектирани магнити. След като се запознали с най-различни предвиждания, Маршал и Никълс се спрели на едно количество, достатъчно, според тях, поне за начало.

— Шест хиляди тона сребро — отговорил твърдо Никълс.

Приятелското изражение изчезнало от лицето на Бел. Той повдигнал вежди и казал с леден глас, подчертавайки всяка дума:

— Млади момко, вие можете да мерите среброто в тонове, но за хазната среброто се измерва винаги в тройунции!

Това дошло малко множко за Никълс. Той нямал представа колко е една тройунция.

— Г-н секретар — престрашил се Никълс, — има ли значение дали ще го измерите в тройунции, паундове или тонове, след като знаете колко сребро ни трябва?

Съвършеният джентълмен Бел бил шокиран, но възпитанието не му позволило да каже на младия офицер, че е все едно да се говори на морски капитан за върви и въжета, вместо за шкоти. Заради него той извършил съвършено недопустимия компромис да преизчисли тройунциите в тонове. Признал, че хазната разполага с достатъчно количество сребро и може да го отпусне, ако постъпи официално искане. Финансовият департамент имал вече опит с военните, на които отпуснал назаем сребро за корпорацията „Отбранителни заводи“, необходимо за електроди при алуминиевото производство. Хазната нямала право без разрешение от сената да продава сребро, защото то гарантира националната валута, но можела да даде назаем известно количество от 47 000 т свободно сребро, с което разполага, без да иска специално разрешение от сенатската комисия по среброто. Нямало никакви причини този трик да не се приложи и по отношение на мистериозния проект „Манхатън“, след като веднъж е бил използван в полза на корпорацията „Отбранителни заводи“.

След като получил съответното писмо от военния министър Стимсън, шефът на финансовото ведомство Моргентау разрешил на Бел да отпусне среброто назаем. Среброто трябвало да се получи от хранилището в „Уест Пойнт“ и да се върне шест месеца след свършването на войната. В споразумението имало и точка, според която няма да се дава информация на пресата и среброто ще продължава да фигурира като наличност във всекидневните баланси на хазната.

Среброто било пренесено с обикновени камиони, наети от името на корпорацията „Отбранителни заводи“, която вече била извършвала подобна операция и нямало да събуди подозрения. Сребърните кюлчета били пренесени в Картърет, Ню Джърси, където в завода на корпорацията били претопени и отлети във вид на цилиндрични пръчки. Оттам ги препратили в компанията „Фелпс Додж Копър Продъктс“ във Бейуей, Ню Джърси, и ги екструдирали на ленти, дълги 120 м, широки 7,7 см и дебели 1,6 см. Навили лентите на ролки, които, опаковани в хартия, приличали много на автомобилни гуми. Най-накрая ролките попаднали в заводите на „Алис-Чалмърс“ в Милуоки, за да бъдат използвани за намотките на магнитите.

Армейската инженерна служба се държала странно — всеки ден променяла количеството на необходимото сребро, като разликите в посочените количества достигали до хиляди тонове. Хората от хазната не можели да знаят, че всеки ден професор Лорънс от Бъркли променя проектите на своите екстравагантни магнити — за тях това звучало като лоша организация.

След като среброто напуснало железните порти на бетонното хранилище в „Уест Пойнт“, армията носела цялата отговорност за него и била въведена строга система за отчетност. Всеки месец полковник Никълс подписвал документ, удостоверяващ, че среброто е в наличност до стотни от унцията. Взети били строги мерки за сигурност — специални пазачи придружавали всяка пратка и наблюдавали обработката. Много важно било да се скрие и това, че армията се занимава със среброто. Пратките били адресирани до невоенни получатели, инспектиращите офицери носели цивилни дрехи, фактурите и документите били кодирани и никога не се използвала думата сребро. Инженерната служба не се шегувала със секретността.

Никълс информира подробно Гроувс и за положението със запасите от уран. Всички проекти за американските заводи за производство на разпадащ се материал изхождаха от предположението, че лесно могат да се намерят достатъчни количества уран или уранова руда. В действителност от доклада на Никълс се разбираше, че тази суровина е оскъдна и е почти невъзможно да се намери в страните, до които имат свободен достъп съюзниците. В началото на септември 1942 г. до специалния помощник на държавния секретар Томас Финлетър стигнала информация, че някакъв белгиец на име Едгар Сенгие разполага с голямо количество уранова руда, превозена от Белгийско Конго. Сенгие бил президент на най-големия производител на уранова руда в света — компанията „Юнион миниер дьо Катанга“. Той научил, че правителството на САЩ търси уран и установил контакт с Финлетър, който от своя страна се обадил на Никълс. Финлетър нямал никаква представа защо Инженерната служба се нуждае от уран, но за хората от проекта „Манхатън“ тази информация била много важна. На 18 септември с одобрението на Комитета S–1 Никълс потърсил Сенгие в неговия нюйоркски офис.

Сенгие бил рязък, но много възпитан 60-годишен мъж с бледо лице и рядка коса. Никълс се представил, но Сенгие, вместо да го покани да седне, го попитал:

— Имате ли някакви документи за самоличност? Казвате, че идвате от името на армията, а сте облечен в цивилни дрехи?

Никълс му показал документите си, Сенгие ги погледнал бегло и му посочил един стол:

— Защо искате да ме видите, полковник?

— Разбрах, че разполагате с известно количество уран.

— Имате ли пълномощия? Много хора питат за уран, но се оказва, че само говорят. Имате ли право да купувате?

— Да — отговорил Никълс, — имам всички необходими пълномощия и съм сигурен, че вие искате да продадете уран.

Белгиецът се замислил за момент и попитал рязко:

— За военни цели ли ви трябва урана? Не искам да продавам заради търговски интереси, а само ако ще послужи за военни цели.

Никълс се видял натясно. Как да сподели с един чужденец най-дълбоката военна тайна на страната си?

— Не искам да ми казвате как точно ще използвате рудата — продължил Сенгие, преди да дочака отговора на Никълс. — Имам някаква представа. От вас искам честната ви офицерска дума, че уранът ще бъде използван само за военни цели.

— Давам ви я! — отговорил тържествено Никълс.

— Добре, тогава да направим сделката, полковник. Моята компания, „Юнион миниер“, разполага с 1 200 тона уранова руда, складирана тук, на Стейтън Айлънд.

Никълс не можел да повярва на ушите си. Бяха обърнали света да търсят уранова руда, а тя лежала складирана пред вратата им, в Ню Йорк! Никълс бил не само доволен, но и доста изненадан.

— Кажете, мистър Сенгие, как е попаднала тази руда в САЩ?

— Много просто. През 1939 г. някои европейски учени ме информираха, че уранът може да има военно приложение. Когато след една година Белгия капитулира, аз натоварих 1 200 тона руда и я пренесох тук на съхранение. Тя е прибрана в стоманени варели в складовете на Стейтън Айлънд.

За Никълс било ясно, че белгиецът знаел за какво може да се използва урановата руда. Дали ще пита нещо и за проекта „Манхатън“?

Сенгие се усмихнал, като че ли се досещал за какво си мисли офицерът.

— А сега — казал той рязко, — нека да поговорим за цената!

За по-малко от половин час уговорили условията на продажбата. Договорът се състоял от осем изречения, написани на ръка на жълтеникава хартия. Цената била 1,60 $ за паунд — най-ниската възможна пазарна цена. Сенгие поемал и ангажимент да достави от Конго в САЩ допълнителни количества уранова руда.

След като двамата подписали договора, Никълс казал доволно:

— Бих искал да започнем да товарим урана още утре.

— Нямам нищо против — отговорил Сенгие, — нашите адвокати могат да оформят допълнително официалния договор.

Адвокатите били готови с окончателния договор три месеца след срещата между Сенгие и Никълс, когато цялото количество уран от Стейтън Айлънд отдавна било прибрано от проекта „Манхатън“. Няколко дни след това един от адвокатите потърсил Никълс:

— Мистър Сенгие изглежда е забравил да включи комисионната си във вашето съглашение. Цената на американския пазар е с 15% по-висока.

— Жалко — отговорил Никълс. — Върнете се при мистър Сенгие и го попитайте дали все още е съгласен с това, което парафирахме при първата ни среща.

Адвокатът потръпнал:

— Не мога да разговарям с него за такова нещо!

Въпросът бил приключен и проектът „Манхатън“ имал на разположение предостатъчно количество уранова руда.

Да имаш уранова руда е едно нещо, но да се получи от нея метален уран с чистотата, необходима за зареждане на атомен реактор, е съвсем друго. Доктор Артър Комптън, шефът на чикагската лаборатория, си припомнил, че единственото място в САЩ, където са произведени малки кюлчета от практически чист уран, е лабораторията към отдела за лампи на „Уестингхаус“. Доктор Харви Ренчлър и доктор Джон Мардин, с които навремето той си сътрудничил, правеха опити за използване на уран за нишките на електрическите крушки.

И началото на 1942 г. Комптън посети лабораторията на „Уестингхаус“ в Блумфийлд, Ню Джърси.

— Обръщам се към вас по изключително конфиденциален въпрос — каза той на бившите си колеги. — Имаме нужда някой да ни помогне да получим метален уран с максималната възможна чистота. Повярвайте, целият ход на войната може да се промени, ако ни помогнете!

— Колко грама ви трябват? — попитаха Ренчлър и Мардин. — Досега сме успели да получим няколко малки кюлчета с големина на фъстъци.

— Това не върши работа. Трябват ни кюлчета от по няколко килограма, а не от няколко грама. И то като начало!

Дъхът на специалистите от „Уестингхаус“ секна, но все пак успяха да промълвят:

— Но това е абсолютно невъзможно!

Комптън поклати глава и погледна от упор Ренчлър.

— Забравихте ли, че когато ми бяхте шеф, любимата ви максима беше: „Няма невъзможни неща!“ Вие казвахте: „Формулите, уравненията и правилата са предназначени да бъдат оспорвани. Те съществуват само защото някои учени са оспорили правилата, създадени преди тях.“ Какво е станало с вас?

Само след няколко дни странна дейност закипя на покрива и в мазетата на здание №6 на „Уестингхаус“. Добре облечени, очилати господа обикаляха магазините около Блумфийлд, изкупуваха всички налични кофи и ги носеха в зданието на отдела за лампи. Докараха големи цистерни от съседната бирена фабрика и ги разположиха на покрива. Тъй като асансьорът се качваше само до петия етаж, доктори на науките мъкнеха на крехките си рамене тежките съоръжения до покрива. Нетърпеливи учени подреждаха кофите и цистерните в дълги редици с помощта на обикновени автомобилни крикове. Всички работеха трескаво. Под строгите погледи на пазачите, които пъдеха всички любопитни, в мазетата на здание №6 импровизираха пещи. Един ден пристигнаха пожарникари, обезпокоени от пламъците и пушеците, излизащи от прозорците на пететажното здание.

— Няма никакъв пожар, това е фалшива тревога! — успокоиха ги хората от „Уестингхаус“. Изненаданият началник на пожарникарите по сочи пушека. Няколко души от охраната дотичаха от зданието.

— Връщайте се, няма за какво да се безпокоите — казаха те и дискретно показаха специалните си значки. — Ние ще се оправим.

Преуморените работници на „Уестингхаус“ знаеха, че работата е изключително спешна, но нямаха представа от нейните цели. Вместо да чакат доставката на специална апаратура, те извършиха пречистването на урана с подръчни, направо любителски средства. Това, което те правеха, можеше да се нарече фотосинтеза — използване на слънчевата светлина за ускоряване на редукцията до метал на зеленикавия солев разтвор, който изпълваше кофите и ведрата. Използването на тази учена гръцка дума за описване на пералнята, инсталирана на покрива на паянтовото здание в Ню Джърси, беше прекалено помпозна, особено в дъждовни дни, когато учените тичаха да покриват ведрата с каквото им попадне, дори и със собствени те си ризи.

Благодарение на тези усилия учените от „Уестингхаус“ успяха да получат уран с непостигана дотогава чистота, който беше използван съвсем навреме в чикагския реактор. Ренчлър и Мардин научиха още нещо — уранът не е подходящ за нишките на електрическите крушки. По отношение на лампите това беше пълен провал, но тази грешка позволи да се създаде първият в света атомен реактор.