Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

21.

Младата физичка мисис Елки Шазкин пристигна в Колумбийския университет една събота на март 1943 г., за да съобщи на доктор Франсис Слак, че за жалост не може да приеме предлаганата й работа. Нейният мъж току-що беше получил повиквателна и тя искаше да е напълно свободна, за да го придружи до местоназначението му. Доктор Слак й предлагаше някаква секретна работа с много извънредни часове и тя беше решила да откаже.

Професорът беше разочарован, но прояви разбиране.

— Къде работи съпругът ви? — попита той.

— В списание „Хаус Бютифул“.

— А, значи писател.

— О, не. Ръководи издателското производство. Той е специалист в полиграфията, завършил е…

— Полиграфия! Полиграфия ли казахте? — Слак буквално скочи от Стола си.

Доста изненадана, младата жена кимна.

— Да, да. Той завърши полиграфия в института „Карнеги“, докато изследвах там физика.

Слак беше много възбуден.

— Къде е съпругът ви сега?

— Тук е, чака ме в коридора.

— Моля ви, извикайте го! — каза ученият и извика през вратата към съседната стая: — Ед, ела тук! Намерихме специалист по полиграфия.

Едуард Адлър влезе в стаята. Той бършеше изцапаните си ръце и кичур от разрошената му черна коса висеше над челото. От това можеше да излезе някоя нова идея за бариерата. Мисис Шазкин им представи младия си съпруг. Той не можеше да разбере с какво изведнъж е привлякъл вниманието на учените.

— Кажете ни нещо повече за вашата работа, мистър Шазкин! — попиша доктор Слак. — С какви преси работите в печатницата на вашето списание?

През следващия половин час двамата учени засипаха младия мъж с истинска лавина от въпроси.

Роденият в Полша Леонард Шазкин пристигнал в САЩ, когато бил на една година. Израснал в Ню Йорк и следвал най-напред в „Сити Колидж“, а след това в технологичния институт „Карнеги“. Той беше много изненадан, когато Слак и Адлър го поканиха да работи с тях и дори поискаха да започне веднага. Още повече се смая, че след като спомена за повиквателната, те му отговориха:

— Не се безпокойте. Ние ще се погрижим за това. Работата, която ще вършите, е много важна за войната.

Полиграфията — важна за войната? Това Шазкин въобще не можеше да разбере. Той вече наистина не знаеше какво да мисли, когато му съобщиха, че поради правилата за секретност не могат да вземат на работа в колумбийската група двама члена от едно семейство и затова предпочитат печатаря пред физичката.

След три дни зашеметеният от обрата на събитията Шазкин се яви на работа в „Пъпин Хол“. Наборната комисия бе много раздразнена, че неизвестни, но очевидно влиятелни среди, се намесват в полза на един млад и здрав мъж, чието място е в армията. Четири пъти тя се опита да го призове отново, но всеки път намесата от високо място осуетяваше намеренията им. Накрая комисията се отказа.

Да се каже, че компанията „Американ Чикъл“, производител на дъвките „Чиклетс“, не играеше решаваща роля във военните усилия, не значи, че тя не беше една много добра и почтена фирма. Нейните ръководители, привикнали да задоволяват навиците за дъвчене на нацията, бяха много изненадани от обажданията на няколко мистериозни и авторитетни армейски полковници, които им съобщиха за предстоящото посещение на видния учен от Колумбийския университет доктор Едуард Адлър.

Скоро след това Адлър, придружен от един армейски капитан, пристигна в пететажното здание на „Американ Чикъл“ в Лонг Айлънд Сити, разположено на другия бряг на Ийст Ривър, точно срещу Манхатън. Макар Адлър да не беше химик, той без затруднение усети плодовите и ментовите аромати, пропили цялата околност.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа — попита президентът на компанията Филип Бекер, след като двамата посетители бяха въведени в кабинета му.

Бекер имаше слаба представа за целта на посещението. Бяха му казали само, че някакъв полковник проявявал интерес — бог знае защо към тяхната печатарска преса, закупена през 1936 г. от Франция за отпечатване на многоцветните опаковки на дъвките.

— Имаме нужда от вашата Шамборска преса — отговори направо Адлър.

— Чакайте малко — опъна се Бекер. — Кои сте вие? И за какво ви трябва?

— Отдел „Манхатън“ — намеси се капитанът, — военен проект с най-висок приоритет. Много съжалявам, но не мога да ви кажа нищо повече. Секретно е!

Бекер възрази, че компанията не може да се лиши от пресата. Той им показа графиците — машината непрекъснато беше заета. Раздразнен и нетърпелив, Адлър отсече:

— Ще трябва да си промените графиците. Пресата ни трябва.

Бекер беше много ядосан. Поне да кажат за какво им е нужна пресата! Не може така да нахлуват във фабриката и да реквизират машината! Що за общество е това?

— А ако откажа?

Капитанът стана мрачен.

— В такъв случай ще пристигнем утре сутринта с военни камиони, ще разглобим пресата и ще я вземем!

Той извади от джоба си свитък писма и пълномощия и ги даде на Бекер.

— Мога ли да използвам телефона ви, мистър Бекер?

Щом погледна писмата, президентът на „Американ Чикъл“ омекна. Все пак той не можеше да разбере защо печатарската преса на компанията за дъвка е толкова важна за президента Рузвелт и секретаря по отбраната Стимсън. След като капитанът се свърза с Вашингтон, Бекер разбра, че най-мъдро би било да прояви разбиране. Той повика своя ръководител на производството „Док“13 Смит и му нареди:

— Могат да използват машината. Повикай тук Чарлс!

Реджиналд Чарлс, надзирател на опаковъчния отдел на „Американ Чикъл“, беше информиран, че френската преса няма повече да печата опаковки, а ще бъде използвана за неопределено време за някаква секретна правителствена задача. Озадаченият Чарлс поведе гостите, за да им покаже машината.

На четвъртия етаж горещината беше нетърпима. Там се намираше отделът за рафиниране. След като подминаха големите казани за рафиниране на дъвка, гостите навлязоха в залата за „ароматизиране“. Миризмата беше непоносимо остра. В следващото помещение специалисти в бели престилки изпитваха рецептите за нови видове дъвки. Дълъг коридор ги отведе в отдела за печат и опаковки, където огромни преси бълваха неспирен поток от обвивки. В края на помещението се намираше френската преса.

През следващите пет месеца в този ъгъл на фабриката за дъвка се разви странна дейност. През няколко дни Адлър и неговият помощник Леонард Шазкин се обаждаха по телефона, че пристигат, и нареждаха пресата да бъде пусната в действие. Идваха от Колумбийския университет с такси, като си носеха материалите, а двама от печатарите на компанията работеха с машината под ръководството на Реджиналд Чарлс. Печатарите изпълняваха нарежданията на Чарлс, без да задават излишни въпроси. Караха ги да изпробват различни мастила при различна скорост и температура.

Адлър, който нищо не разбираше от полиграфия, и Шазкин, който знаеше прекалено много, наблюдаваха операциите с часове, докато костюмите им хубавичко се изцапваха с печатарско мастило. Получените цветове не ги вълнуваха — интересуваше ги само да се отпечатат малки точки с определена форма, което беше почти невъзможно. Дълго разглеждаха пробите под микроскоп и често променяха процедурата. След многочасови опити си изрязваха проби от отпечатаните материали и ги отнасяха обратно на другия бряг на Ийст Ривър в Колумбийския университет.

Надзирателят Реджиналд Чарлс бе проучен за достъп до секретна работа, но никога не разбра какво толкова важно има в отпечатването на някакви особени мастилени петна. Казаха му само, че опитите са секретни и могат да окажат „голямо влияние“ върху изхода от войната. Дори на Шазкин, преди да започне работа в „Пъпин Хол“, довериха само, че трябва да се отпечатат някои много особени десени…

Пресата на „Американ Чикъл“ бе избрана между всички подобни машини в района на Ню Йорк, защото само тя отговаряше на изискванията. В пълна тайна бяха опитани и други преси, но резултатите, получени с тях, не бяха задоволителни. Дори и с пресата на „Американ Чикъл“ трябваше да минат месеци в безплодни опити. Най-сетне получените резултати позволиха да се придвижи напред новият модел на бариерата. Предстоеше преодоляването на още много трудности, преди тя да стане годна за промишлено производство. Но френската преса от Шамбор беше помогнала значително. След като приключиха опитите с нея, в Лонг Айлънд Сити се появи отряд от военната полиция, който почисти и заличи всякакви следи, издаващи работа върху атомния проект.

Едва години след войната производителите на дъвка от „Американ Чикъл“ научиха, че в близост до техните казани с мента е бил изпробван много важен метод, нужен за производството на атомната бомба. А през това време Адлър продължаваше да работи денонощно върху бариерата, да притиска помощниците си и да тича от лаборатория в лаборатория като някакъв луд гений с гъстата си невчесана коса, паднала над челото му. Той не се успокои и не потърси друг подход, докато не изчерпа всичките възможни варианти.