Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

38.

Грейс Гроувс се засмя, когато видя бележката, оставена от Гуен на масата в хола:

От месеци в семейство Гроувс си общуваха с бележки. Когато беше във Вашингтон, генералът обикновено излизаше от жълтата си тухлена къща в район Кливланд Парк в седем сутринта и се връщаше едва късно през нощта. Освен това много често беше извън града. Семейството отдавна беше научено да не пита за работата на генерала, а сега, по време на войната, жена му не знаеше къде ще бъде той следващия ден. Тя никога на приемаше покани от негово име.

Грейс Гроувс работеше на половин ден в крайградския универсален магазин на „Гарфънкъл“. Тринадесет-годишната й дъщеря Гуен беше на училище почти през целия ден, а синът й Дик следваше в „Уест Пойнт“ и тясната, триетажна къща на Тридесет и шеста улица № 3508 изглеждаше на Грейс съвсем пуста. За да си намира занимание, тя участваше и в някои благотворителни организации, а освен това организираше и танци за младите офицери.

Нейните бележки бяха най-забавни, защото ги илюстрираше с рисунки, изобразяващи дъщеря й в комични положения. Генералът — „Дийно“ за семейството — също се опитваше да се изявява като художник, но рисунките му бяха напълно лишени от прилика с обекта и от композиция.

Вратата се отвори с трясък и високата за годините си тъмнокоса Гуен нахлу в стаята. Беше облечена в пурпурния блейзър на училището „Катедрал“ и освен купчината книги, носеше и една огромна кафява чанта, в която криеше първото си червило и страхотната снимка на брат си в курсантска униформа, за която й завиждаше цялото училище.

— Здравей, мамо. Не трябваше ли да имаш урок по пиано с онова момче? Кой го знае дали ще научи нещо!

— Не, урокът е утре. Мисис О’Лири се обади. Дийно иска да играе тенис с тебе.

— О, точно днес ли? С Кити искахме да видим новия филм на Фред Астер.

— Най-добре да идеш при Дийно, Гуен. Нали знаеш, че тенисът е единственото му забавление?

Всъщност младото момиче беше възхитено от тази възможност. Двамата с баща й непрекъснато се дразнеха и заяждаха, но това беше само израз на голямата им привързаност. Едно от любимите неща за Гуен беше да го посещава в службата му, преди да играят тенис. Често двамата вечеряха заедно в някой ресторант край Военния департамент.

— Мамо, какво работи Дийно по цял ден?

— Сигурно нещо много важно.

— Обзалагам се, че по цял ден само се мотае.

Естествено, Гуен не мислеше така, но просто се заяждаше за сметка на баща си. Нито жена му, нито дъщеря му имаха някаква представа за работата на генерала, а и никога не го питаха.

Строгите мерки за сигурност и многобройните формалности при влизане в новия Военен департамент на Двадесет и първа улица и Вирджиния Авеню31 правеха силно впечатление на Гуен. В тъмния хол с високи тавани всеки посетител попълваше специален формуляр — „Име на посетителя; цел на посещението“ — след което сядаше да чака на пейката до вратата. Обикновено се чакаше доста дълго, но Гуен се забавляваше да наблюдава как влизащите и напускащите зданието показват документите си на охраната.

Генералът се появи най-сетне, заобиколен от други военни и от цивилни с чанти. Като забеляза дъщеря си, той се усмихна, сбогува се с колегите си и слезе в подземния гараж да вземе своя зелен „Додж“. Двамата се отправиха към Клуба на армията и флота и само след минути бяха на корта.

Въпреки теглото си, генералът боравеше много сръчно с ракетата за тенис. Той беше спокоен и силен играч и изпитваше истинско удоволствие от играта. В края на първия сет момичето беше изтощено, а генералът изглеждаше съвсем свеж.

— Хайде, размърдай големите си крака — подиграваше я той и изпрати една къса топка съвсем близо до мрежата. Тя не можа да я достигне и отново бе смъмрена:

— Къде се маеш?

Гуен не можа да завърши втория сет от изтощение, а пълният й баща беше неуморен и играеше своята агресивна игра, като атакуваше, тичаше, удряше и пресичаше пасове. Непрекъснато й натякваше, че не влага достатъчно старание, но всъщност беше доволен от играта й.

— Добре. Един ден все ще научиш тази игра — тормозеше той дъщеря си, преди да отиде да се изкъпе и преоблече.

След играта двамата Гроувс се върнаха в офиса на генерала. Понякога вземаха секретарката му Джийн О’Лири и заедно набързо похапваха навън. Но от известно време мисис О’Лири беше станала шеф на кабинета на генерала и имаше страшно много работа до късно вечерта. Гроувс рядко я пускаше да си тръгне преди 8 вечерта. Тя си отдъхваше малко само когато генералът беше извън Вашингтон. Той бързо беше разбрал, че Джийн О’Лири притежава рядко срещана комбинация от интелигентност и изпълнителност. Тя беше едновременно предана и самостоятелно мислеща и показваше изключителна инициативност и интуиция, а преценките й винаги бяха много точни. Генералът нямаше навик да хвали подчинените си, но Джийн О’Лири бе издигната от самия него много над статута на обикновена секретарка — фактически тя беше неговият началник-щаб.

— Къде да отидем? — попита ги Гроувс.

— Само не в „Алайс Ин“ — отговори Гуен. — Винаги ходим там. Нека да опитаме във „Фан и Бил“!

— Но това е нощен локал — възрази мисис О’Лири. — Не е за млади момичета.

— Дийно, моля те!

Накрая пак стигнаха до обичайното си място, кафетерията „Алайс Ин“, където предлагаха хубава храна и бързо обслужване. След няколко тайнствени фрази, разменени между генерала и мисис О’Лири („Търси ви мистър Еди кой си“ и „Да не забравите да позвъните на мистър Еди кой си“), разговорът стана достъпен за Гуен. На края на вечерята генералът си поръча още един десерт, но не пропусна да упрекне мисис О’Лири за навика й да пуши с кафето. Както обикновено, Джийн О’Лири изпуши с удоволствие цигарата си докрай, изслушвайки с внимание проповедта на генерала.

След вечеря се върнаха обратно в офиса. Въпреки че придружаваше баща си, Гуен отново трябваше да мине през процедурата с писането на входа — име, адрес, националност, преди пазачът да й окачи специална табелка на ревера.

— А ако някой шпионин влезе тук? — попита тя, след като преминаха покрай друг пазач, който отдаде чест на генерала. — Да речем, че някой си направи ключ от кабинета ти?

— Външен човек не може да проникне тук — отговори баща й съвсем сериозно. — А ако това все пак се случи, зданието е така опасано с кабели и аларми, че сирените ще се чуят чак до Сан Франциско.

Генералът отключи вратата и отново грижливо я заключи отвътре, след като влязоха. Шефът на проекта „Манхатън“ разполагаше само с две стаи, 5120 и 5121, на петия етаж на Военния департамент32. Те бяха скромно обзаведени — две големи бюра, зелен килим, дъбова съвещателна маса и кожено канапе. Единственото допълнително обзавеждане, донесено от генерал Гроувс при заемането на длъжността през септември 1942 г., се състоеше от две тежки бронирани каси. Винаги загрижен за сигурността, той беше наредил да се закове една от външните врати, както и вратата, водеща към съседната зала за конференции, а също да се зазидат вентилационните отвори. Генералът се разполагаше заедно с Джийн О’Лири във вътрешната стая, а във външната, която беше единственият път за кабинета му, се намираха сивите стоманени маси на помощник-секретарите и още няколко каси и заключени шкафове.

Гуен остана във външната стая да си пише домашните. Тя се чувстваше много важна между многобройните телефони и пишещи машини, касетки за входяща и изходяща кореспонденция и стойки за печати с означения „Секретно“, „Поверително“ и „Строго секретно“. Разбира се, никъде не можеше да се види дори едно листче хартия — всичко беше прибрано и заключено. Генералът и мисис О’Лири се заеха с работата си във вътрешната стая.

— Гуен — провикна се генералът през отворената врата, — искаш ли бонбони?

Той отключи касата, в която между секретните документи и папки имаше и няколко кутии с бонбони и карамели.

— Има ли ментови? — попита Гуен иронично.

Мисис О’Лири се усмихна и намигна на Гуен:

— Генералът ги изяде още снощи.

— Стига де! — извика генералът, полусмутен, полуразвеселен. Той се дразнеше от семейните шеги за лакомията му към сладки неща и неспособността му да пази предписваната диета.

Генералът работи до късно тази вечер. След това провери заедно с дежурния офицер добре ли са заключени всички каси и шкафове и двамата с Гуен изпратиха мисис О’Лири до колата й. След това се качиха на тяхната и се прибраха вкъщи. Там шефът на проект „Манхатън“ се просна на леглото си и се зае да проверява домашното по алгебра на дъщеря си. До него стоеше купа с плодове, от които той отвреме-навреме похапваше, а Гуен бе замръзнала в очакване на обичайните упреци за небрежно писане и разсеяност.

— Отива ли ми косата, вдигната от двете страни? — попита Гуен.

Генералът не я чу. Той се беше вглъбил в домашното по алгебра и за свое съжаление не откриваше никакви грешки. Накрая й подаде тетрадката.

— Не е лошо! — беше единственият му коментар. Очите му се затваряха от умора, а гласът му беше станал глух.

— Лека нощ, Дийно — сбогува се Гуен. — Благодаря, че ми провери домашното.

— Гледай да не ти стане навик — отговори баща й, правейки се на строг. — И да не ми изпиеш гроздовия сок, докато си стигнеш до леглото!