Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

52.

Започна да вали точно когато колата на Гроувс пристигна в лагера „Тринити“ в събота следобед на 15 юли 1945 г. Небето над пустинята притъмня и бързо се смрачи. В далечината проблясваха светкавици. Генералът пътуваше заедно с Ваневар Буш и Джеймс Конант, двамата най-висши цивилни чиновници в ръководството на атомния проект на САЩ още от самото начало.

В дните преди опита, докато с нетърпение очакваха вест от Опенхаймер, тримата обиколиха различните обекти на проекта „Манхатън“ по Западното крайбрежие. Най-сетне пристигна съобщение от Опенхаймер, че нулевият час е определен за понеделник сутринта, 16 юли, и те излетяха от Бъркли за Албукерк с единствено, предварително запланувано кацане в Пасадена. При снижаването към летището в Пасадена едва не загинаха, защото пилотът почти обръсна високоволтовите проводници и доста грубо приземи самолета на пистата. На летището в Албукерк ги чакаше кола и по целия път към Лос Аламос и тримата си мислеха едно и също нещо — най-сетне, след тригодишни усилия и невероятни постижения в науката, промишлеността, строителството и военното дело, настъпваше моментът да се видят резултатите от това колосално начинание. Когато колата навлезе в лагера „Тринити“, те зърнаха за миг високата кула, на чийто връх чакаше бомбата.

В базовия лагер Опенхаймер докладва на тримата посетители. Всичко беше подготвено за опита. Ферми, Бете и повечето от останалите светила от Лос Аламос вече се бяха присъединили към учените, непосредствено ангажирани с опитната експлозия. След като последният автобус пристигна от Лос Аламос, изпратиха специална кола в Албукерк да доведе Ърнст Лорънс, английския учен сър Джеймс Чадуик и видния научен журналист от „Ню Йорк Таймс“ Уилям Лорънс, който тайно беше упълномощен от проекта „Манхатън“ да бъде единственият вестникар, наблюдаващ изпитанието на атомната бомба.

Трите най-близки наблюдателни бункера се намираха на повече от 8 км от кулата с бомбата — на юг, на запад и на север от нея. Базовият лагер, откъдето опитът можеше да се наблюдава на открито, беше отдалечен на 16 км от кулата. Поради големите разстояния всички наблюдателни пунктове имаха радиовръзка с командната станция — бункер S–10 000.

Още с пристигането си Гроувс усети невероятната възбуда, която се чувстваше навсякъде. Всички бяха уморени до смърт, но с приближаването на нулевия час напрежението непрекъснато нарастваше. Гроувс се тревожеше особено за Опенхаймер, който изглеждаше на края на силите си. Той искаше директорът на лабораторията да бъде съвсем спокоен, когато дойде часът да взема важни решения. Около него се въртяха прекалено много възбудени хора, които непрекъснато му даваха съвети. Ферми също притесняваше генерала, защото непрекъснато се ловеше на бас с колегите си дали бомбата ще възпламени земната атмосфера и дали ще бъде разрушено само Ню Мексико или целият свят. Ученият освен това твърдеше, че дори бомбата да не избухне, това също би бил много ценен резултат, защото ще докаже, че атомна експлозия е невъзможна. Гроувс все пак разбираше, че по този начин италианецът се опитва да успокои своите колеги — самият Ферми изглеждаше уверен и видимо не вярваше много на собствените си пророчества.

Най-големите тревоги създаваше времето. Опасяваха се, че при дъжд или вятър радиоактивното замърсяване може да засегне околността и населените места. Към края на деня повечето учени настояваха пред Опенхаймер да отложи опита с 24 часа. За да го измъкне от тази превъзбудена атмосфера, Гроувс го покани в базата на лагера да обсъдят въпроса на спокойствие. Консултираха се с метеоролога, но без особен резултат — дългосрочните прогнози, които напоследък бяха доста точни, сега не казваха нищо определено за следващите 12 часа.

Всяко отлагане криеше многобройни рискове. Стоманената кула стърчеше като гръмоотвод в средата на пустинята, а гръмотевичната буря наближаваше с всеки изминат час. Кабелите и жиците, изложени продължително на влагата, можеха да дадат къси съединения и да възникне пожар. Не се изключваше и възможността за саботаж. Бейнбридж, който отговаряше за опита, докладва, че хората му са пределно изтощени. Ако трябва да се повторят отново всички процедури и проверки поради отлагане на опита, мнозина сигурно ще припаднат от умора. Гроувс имаше още една причина да се притеснява, но не можеше да я сподели с никого. По същото това време в Потсдам президентът Труман и секретарят Стимсън с нетърпение чакаха вест от Аламогордо преди срещата със Сталин и Чърчил, на която съюзниците да съгласуват ултиматум за Япония.

Опенхаймер и Гроувс бяха принудени сами да направят прогноза за времето. Привечер те решиха да не отлагат опита за повече от няколко часа. Уговориха да се срещнат отново в 1 ч след полунощ, за да преценят положението. Генералът се опита да накара Опенхаймер да поспи малко, но ученият не го послуша. Самият Гроувс се отправи направо към леглото, приготвено в палатката, която той делеше с Буш и Конант. Само след няколко минути човекът, който носеше най-голямата отговорност за проекта „Манхатън“, спеше най-спокойно, без да се притеснява от заобикалящото го напрежение. Силен вятър задуха от пустинята и въжетата на палатката се заудряха шумно в нея. Буш и Конант се въртяха безпомощно в леглата си и не можеха да проумеят как Гроувс може да спи в такъв момент.

Дъждът продължаваше да вали и седмината от групата за зареждане на бомбата — Бейнбридж, Кистяковски, Джоузеф Маккибин, отговорникът за електрическите връзки, лейтенант Буш, двама метеоролози и войникът от охраната — напуснаха базата малко преди 11 ч и се отправиха за последен път към кулата. Маккибин с посивяло от умора лице прегледа отново списъка от 47 операции, които трябваше да се извършат преди нулевия час. След това го оставиха да поспи малко под кулата — Бейнбридж искаше той да е свеж и отпочинал в критичния момент на опита.

Доналд Хорниг също пристигна при кулата, покатери се на върха й и превключи кабелите за детонацията от тренировъчния модел към истинската бомба. След това веднага избърза към пост S–10 000, за да бъде близо до ключа, с който дори в последния момент можеше да се предотврати експлозията, ако се случи нещо с автоматичната система.

Кистяковски също се покачи на кулата и нагласи един прожектор, след което слезе и легна да поспи в колата си. Лейтенант Буш и войникът от охраната насочиха фенерите си към кулата, за да са сигурни, че никой няма да се доближи незабелязано до нея. Нощта беше тъмна и влажна, без нито една звезда на небето, и само гласът на Бейнбридж, който говореше по телефона с контролния пост, нарушаваше тишината.

Малко след 1 ч Гроувс и Опенхаймер напуснаха базата и се отправиха към контролния бункер, който се намираше на 6,5 км. Там не се допускаха наблюдатели, а само дежурните, трескаво проверяващи апаратурата в последния момент. Всеки пет или десет минути Гроувс и Опенхаймер излизаха навън да видят какво е времето, но то не се променяше. Най-напред отложиха опита с един час, след това с още половин. Генералът се опитваше да държи Опенхаймер настрани от напрегнатата атмосфера в бункера, за да може ученият да преценява обстановката колкото може по-спокойно. Всеки път, когато Опенхаймер беше пред избухване, генералът го извеждаше навън под ситния дъжд и го успокояваше, че в края на краищата всичко ще мине нормално.

Пристигна съобщение от капитан Парсънс, който по план трябваше да лети с един от двата наблюдателни самолета. Поради лошото време командващият летището в Албукерк бе забранил полетите. Гроувс беше разочарован, но реши, че опитът може да мине и без въздушно наблюдение52.

Към 2 ч след полунощ времето започна да се подобрява. В 4 ч дъждът спря, а в 4,45 пристигна и бюлетинът на метеоролозите: „Слаби ветрове във височина, променливи до 1 200 метра, тихо близо до повърхността. Инверсия на височина около 5 100 метра. Влажност над 80% между 3 600 и 5 400 метра. Условията няма да се променят през следващите два часа. Разкъсана до слаба облачност.“ Гроувс взе своето решение. Експлозията да се извърши в 5,30.

Започна последната фаза от зареждането на бомбата. На кулата бяха проверени всички връзки, ключове и бушони. Бейнбридж докладваше за всяка операция по телефона на Уилямс. Включиха прожекторите, за да може кулата да се вижда от въздуха и от контролния бункер S–10 000. Тридесет минути преди нулевия час петимата от екипа се качиха на джиповете и тръгнаха с пълна скорост за S–10 000.

Имаше съмнения за сигурността на хората в случай, че моторите на колите откажат. Самият Гроувс не се притесняваше. „Доколкото познавам Кистяковски, сигурен съм, че ще успее да намери скривалище, дори при повреда в колите. Освен това, ще имат на разположение 30 минути и при бърз ход биха могли да изминат доста километри. И мога да ви уверя, че няма си влачат краката!“

Гроувс остави Опенхаймер в контролния бункер и се върна в базовия лагер, където бяха събрани високопоставените наблюдатели. Това беше най-близкото място до точката на експлозията, откъдето беше разрешено тя да се наблюдава извън укритията. Наредено беше да легнат на земята и миг преди експлозията да затворят очи и да покрият глава с ръце. Всички бяха снабдени с опушени стъкла за наблюдение след взрива.

В 5,10 започна отброяването на времето до експлозията. Гласът на Сам Алисън се чуваше по всички вътрешни телефони и по радиото, докато той броеше най-напред през 5 минути, след това през една, накрая — всяка секунда. Напрежението в контролния бункер ставаше почти непоносимо. Мнозина се молеха. Опенхаймер пребледняваше с всяка секунда. Той едва дишаше и се държеше за една колона да не трепери.

В минус 45 секунди Джо Маккибин включи автоматичната система. Сега само Хорниг можеше да спре осъществяването на опита. В минус 30 секунди Бейнбридж и Уилямс се присъединиха към останалите в бункера. В базовата наблюдателница Гроувс лежеше на земята между Буш и Конант.

— Десет секунди — кънтеше гласът на Алисън в пълната тишина. — Девет, осем, седем,…

Всички затвориха очи и скриха лицата си с ръце. В 5,29 Алисън извика:

— Сега!

Яркият блясък почти ослепи всички, въпреки затворените им очи. Той не подлежеше на описание поради пълната невъзможност да се сравни с нещо, видяно дотогава. За кратко време районът с радиус 32 км като че ли беше осветен от много обедни слънца. Светлината бе видяна в Албукерк, Санта Фе, Ел Пасо и други пунктове, отдалечени чак на 290 км от мястото на експлозията. Както писа по-късно бригадният генерал Фарел на военния секретар, гледката беше „невиждана, великолепна, красива, изумителна и ужасяваща“. В доклада на Фарел, написан на другия ден след експлозията, нямаше нищо от традиционния формален стил на военните донесения:

Специалният пратеник на „Ню Йорк Таймс“ Уилям Лорънс писа:

Непосредствено до Лорънс в наблюдателницата на 32-я км се намираше Файнман, който — напълно типично за него — пренебрегна инструкциите. Без тъмните очила, той се разположи зад стъклото на една кола, докато останалите от групата трескаво се опитваха да установят радиовръзка с централния контролен пост. Но там бяха толкова заети, че напълно забравиха за наблюдателите. Напрежението се покачваше и всички започнаха да наместват тъмните стъкла. „Да вървят по дяволите — мърмореше Файнман. — На 32 км разстояние светлината не може да е толкова ярка!“

Но този път грешеше. Невероятната бяла светкавица, която освети пустинята, го ослепи за миг и той бе принуден да обърне глава от болка. Въпреки че очите му вече бяха затворени, пред тях премина картината на експлозията, оцветена в пурпур. Когато след секунди той отвори очи, ослепяващата бяла светлина започна да пожълтява и вълна от кипящи облаци се издигаше към небето. Във въздуха се появи ярка и пламтяща оранжева топка, която озари облаците със странен виолетов отблясък. Не се чуваше никакъв звук. Целият спектакъл преминаваше при тайнствена тишина.

Всичко продължи почти минута и половина — невероятно дълго време, през което никой не помръдна и не продума. После изведнъж върху тях се стовари остър и силен трясък, който разкъса небесата като артилерийски бараж от хиляди оръдия, последван от търкалящия се звук на гръмотевицата.

Това стана толкова късно след избухването на светлината, че изненаданият Лорънс попита Файнман. „Какво е пък това? — след което сам си отговори: — Да, разбира се, бомбата, която току-що видяхме…“ Файнман също беше потресен, като съобрази, че звукът се стовари върху тях с такава сила, след като е пътувал в пространството минута и половина.

Звукът от експлозията освободи опънатите нерви.

— Стана! — викаха и скачаха от радост хората.

Само Боб Уилсън остана на мястото си, тъжен и мълчалив.

— Господи, какво сме направили! — прошепна той, когато Файнман се втурна да го поздравява.

— Ти да не си луд, какво ти става? — развика се Файнман от изненада. — И тъкмо ти! Не помниш ли, че ти беше този, който ме нави да участвам в тази работа?53

След като проследи експлозията от базовата наблюдателница, Енрико Ферми си записа:

Дори в такъв драматичен исторически момент ученият Ферми не пропусна възможността да извърши един експеримент. Секунди след експлозията и малко преди въздушната вълна да достигне до него, той пусна шепа книжни парченца от височина приблизително 1,8 метра. Тъй като беше съвсем тихо, той се опита да изчисли силата на въздушната вълна, която отнесе хартийките на разстояние около 220 метра. Ферми пресметна бързо наум и обяви: „Това отговаря на взривна вълна от 10 000 тона ТНТ.“

Седнали на земята, Гроувс, Буш и Конант си стиснаха мълчаливо ръцете, докато наблюдаваха ужасяващата огнена топка. В контролния бункер лицето на Опенхаймер се освободи от напрежението, когато Кистяковски го прегърна въодушевено и извика:

— Опи, дължиш ми десет долара!

Той бе заложил пълната си заплата срещу десет долара, че опитът ще бъде сполучлив. В целия лагер „Тринити“ учени, офицери и техници ентусиазирано се поздравяваха взаимно. „Фат Ман“ избухна — проектът „Манхатън“ беше успешен.

Светът все още не го знаеше. От въздушната база Аламогордо публикуваха предварително приготвено съобщение54, което гласеше:

Във Вашингтон Джийн О’Лири получи телефонното съобщение от Гроувс в 7,30 сутринта. Той използваше специален код, уговорен с нея преди заминаването му. Щом разчете съобщението, тя се втурна към Джордж Харисън — специален помощник на военния министър Стимсън, прикрепен към Гроувс. Заедно с него приготвиха съобщение, което веднага изпратиха в Потсдам:

На следния ден Гроувс се върна във Вашингтон и към Потсдам полетя ново съобщение:

След това генерал Гроувс и бригаден генерал Фарел седнаха да пишат подробен доклад до секретаря Стимсън. Той беше толкова секретен, че позволиха само на мисис О’Лири и на още една машинописка да го препишат. Приключиха едва в два часа сутринта. „В 5,30 на 16 юли 1945 г.“, започваше докладът, „в един изолиран район на военновъздушната база Аламогордо, Ню Мексико, бе извършен първият пълномащабен тест на атомна бомба от имплозивен тип. Това беше първата атомна експлозия в световната история. Каква експлозия!…“